Лицето

Глава 18

Разтревожен и едва дишащ в суфакаториума, Фрик, който без съмнение беше посинял повече от всякога, се избута от центъра на помещението и седна, подпрял гърба си на стоманената стена.

Струваше му се, че инхалаторната помпа в дясната му ръка тежи малко повече от джип „Мерцедес 500“ клас М.

Ако това се случеше на баща му, той щеше да е заобиколен от достатъчно голям антураж да му помогне да вдигне тази идиотщина. Още един недостатък да бъдеш самотен многознайко.

Поради недостига на кислород мислите му се разбъркаха. За момент той повярва, че дясната му ръка е прикована към пода под тежестта на пушка, че той иска да вдигне пушка и да я сложи в устата си.

Фрик за малко не хвърли помпата от ужас. После, в момент на прояснение, той я позна и я стисна още по-здраво.

Не можеше да диша, не можеше да мисли, можеше само да свирка и да кашля и изглеждаше, че развива един от онези редки пристъпи, които бяха толкова тежки, че изискваха лечение в болница. Лекарите там го бодяха и мушкаха, огъваха и извиваха, като през цялото време си бърбореха за любимите си филми с Манхайм. Сцената със слоновете! Скокът между два летящи самолета без парашут! Потъващият кораб! Извънземната змия цар! Странните маймуни! Сестрите изпадаха в екстаз пред него и му обясняваха какъв невероятен късмет има и колко е вълнуващо да имаш баща, който е звезда, герой, мъжествен красавец, гений.

Май бе по-добре да умре тук, да умре сега.

Макар да не бе Кларк Кент, нито Питър Паркър, Фрик вдигна тежката помпа към лицето си. Лапна отвора и впръсна една доза в гърлото си, поемайки колкото можеше най-дълбоко дъх, което изобщо не беше дълбоко.

В гърлото му беше заседнало твърдо сварено яйце или камък, или огромна топка слуз, достойна за Книгата за рекорди на Гинес, някаква тапа, която пропускаше само много тънки струйки въздух да влизат и да излизат.

Той се наведе напред. Започна да стяга и отпуска мускулите на врата, на гърдите и на корема си. Мъчеше се да вкара прохладния въздух с лекарството в дробовете си и да изкара горещия, застоял въздух, залепнал като сироп в гърдите му.

Две впръсквания. Това беше предписаната доза.

Той натисна помпата за второто.

Би могъл да се задави от леко металния вкус на аерозола, ако възпалените му и подути дихателни пътища бяха в състояние да причинят задавяне, но тъканите му можеха само да се свиват, а не да се разтягат, и гърлото и гърдите му се стягаха все повече.

Жълто-сиви сажди се посипаха пред очите му и той бавно се потопи в полумрак.

Зави му се свят. Седнал на пода и опрял гръб на стената, той се чувстваше, сякаш стои на един крак върху опъната нависоко тел и се клатушка с риск да падне от смъртоносна височина.

Две впръсквания. Той вече ги беше поел.

Предозирането не беше за препоръчване. Беше опасно.

Две впръсквания. Трябваше да е достатъчно. Обикновено беше.

Понякога дори само една доза го измъкваше от тази невидима примка.

Не предозирай. Лекарско нареждане.

Дай възможност на лекарството да подейства. Лекарска инструкция.

Лекарите да си гледат работата.

Той натисна помпата за трето впръскване.

Едно изтракване, подобно на зарчета, хвърлени върху дървена дъска, излезе от гърлото му и свиркането се притъпи и заприлича повече на стържещ вятър.

Горещият въздух изскочи шумно навън. Хладният въздух нахлу в дробовете му. Фрик се оправяше.

Пусна помпата в скута си.

Средно петнайсет минути му бяха необходими да се възстанови от астматичен пристъп. Нищо повече не можеше да направи, освен да изчака.

Мракът, който го бе обгърнал, избледня и замъгленото му зрение постепенно се проясни.

Седнал на пода в празна, облицована със стомана стая, Фрик нямаше с какво друго да отвлече вниманието си, освен с куките на тавана, така че той се загледа в странните им извити форми и се замисли.

Когато откри това помещение, то му напомни за сцени от филми, в които действието се развиваше в месарски складове с висящи на куки от тавана части от заклани животни.

Беше се замислил дали някой побъркан престъпен гений не беше окачал труповете жертви си в този таен склад. Може би навремето тази стая е била охлаждана.

Куките обаче бяха близо една до друга и беше невъзможно да се закачат тела на мъже и жени. Отначало Фрик бе стигнал до мрачното заключение, че убиецът е събирал тук мъртви охладени деца.

Като ги огледа по-внимателно, той установи, че куките от неръждаема стомана не са остри. Върху тях не можеха да се набодат нито деца, нито говеда.

След този извод той бе решил да остави въпроса с куките за по-късно и бе дошъл до заключението, че помещението е служило за суфакаториум. Но възможността за освобождаване на ключалката отвътре бе оборила и тази теория.

Свиркането намаляваше, поемането на дъх ставаше по-лесно и гърдите му се отпускаха. Фрик изучаваше куките, облицованите със стомана стени и се опитваше да измисли трета теория за какво се е използвало това помещение, но без успех.

Не беше казал на никого за въртящата се секция от етажерки, нито за тайното помещение. Това, което правеше тайника особено интересен, не беше толкова екзотичната му същност, колкото фактът, че само той знаеше за съществуването му.

Това помещение можеше да послужи като „тайното скривалище“, което, според непознатия от телефона много скоро щеше да му потрябва.

Може би трябваше да се запаси с някои неща. Две-три опаковки с по шест пепси-коли. Няколко пакета сандвичи с фъстъчено масло. Фенерчета с резервни батерии.

Той не би избрал топла пепси за пиене, но по-добре това, отколкото да умре от жажда. А дори и топлата пепси беше за предпочитане пред това да се луташ в пустинята Мохаве без капка вода и да бъдеш принуден да пиеш урината си.

Сандвичите с фъстъчено масло, които при нормални обстоятелства са много вкусни, биха били направо отвратителни, ако са придружени с урина.

Може би трябваше да се запаси с четири опаковки с по шест пепси-коли.

Макар че нямаше да се наложи да пие урината си, щеше да му трябва нещо, в което да уринира, в случай че се наложи да се крие за повече от няколко часа. Тенджера с капак. Или още по-добре буркан с капачка на винт.

Непознатият от телефона не беше казал колко време Фрик ще живее в обсада. Това трябваше да се обсъди при следващия им разговор.

Непознатият от телефона беше обещал, че пак ще се обади. Ако беше перверзен тип, той със сигурност щеше да го направи, за да точи лиги по телефона. Ако не беше перверзен тип, той би могъл да се окаже искрен приятел и в такъв случай също щеше да се обади, само че воден от благородни подбуди.

С времето астматичният пристъп се успокои и Фрик се изправи на крака, като закачи помпата на колана си.

Главата му все още беше леко замаяна и той се подпираше с ръка върху студената стоманена стена, докато се придвижваше към вратата.

Минута по-късно той влезе в спалнята си, седна на ръба на леглото и вдигна слушалката от апарата. На клавиатурата се появи светлинен сигнал над личната му линия.

Никой не му беше звънял, след като бе отговорил на личния си сигнал в стаята с влакчетата. Той набра *69 и се заслуша, докато телефонът му автоматично вкара номера там, откъдето бе дошло последното обаждане.

Ако беше някой гений с уменията на супершпионин и ако притежаваше изумителния слух на Бетовен, преди Бетовен да оглушее, или ако единият от родителите му беше извънземен, пратен на Земята да се кръстоса с човек, тогава навярно Фрик би могъл да превърне тази бърза поредица от телефонни тонове в цифри и да запомни телефонния номер на непознатия за бъдеща употреба.

Той обаче не беше нищо повече от сина на най-голямата кинозвезда в света. Това положение му носеше много привилегии, като безплатен Xbox от „Майкрософт“ и доживотен пропуск за Дисниленд, но не го даряваше нито с удивителен талант, нито със свръхестествени способности.

След като изчака телефонът да позвъни дванайсет пъти, той го включи на говорител и отиде до прозореца.

Поляната на изток, гладка като повърхността на маса за билярд, се спускаше покрай дъбове и кедри към розови градини и изчезваше под завесата на сивия дъжд и сребърната мъгла.

Фрик се чудеше дали да каже на някого за обаждането на непознатия от телефона и предупреждението за надвисналата опасност.

Ако позвънеше на мобилния телефон на баща си, щеше да му отговори или телохранител, или личният му гримьор. Или личният му фризьор. Или личният му масажист, който винаги пътуваше с него. Или духовният му съветник Мин дю Лак, или някой друг от десетките му лакеи, които кръжаха около четвъртия най-привлекателен мъж на света.

Телефонът щеше да се предава от ръка на ръка, докато след десет, а може би и петнайсет минути се появеше Татко призрак, който щеше да каже:

— Ей, приятел, познай кой е тук при мен и иска да говори с теб.

И преди Фрик да успее да продума, Татко призрак щеше да предаде телефона на Джулия Робъртс или Арнолд Шварценегер, или Тоби Магуайър, или Кирстен Дънст, или на чудното конче Уини, а може и на всички тях и те щяха да бъдат много мили с Фрик. Щяха да го питат как върви училището, дали иска да стане най-голямата кинозвезда в света, когато порасне, какви овесени ядки предпочита…

Когато най-сетне телефонът се върнеше при Татко призрак, репортер от Ентъртейнмънт Уикли щеше да започне да си води бележки за бъдеща статия, посветена на разговора между баща и син. Когато стигнеше до публикация, всеки факт в нея щеше да е грешен и Фрик щеше да бъде представен или като хленчещ глупак, или като разглезен лигльо.

И което е още по-лошо, както ставаше често, на телефона можеше да отговори някоя смееща се безпричинно млада актриса без особени актьорски заложби, но с мимолетна слава, за която се смята, че може някой ден да стане звезда. Тя щеше много да се впечатли от името Фрик, защото този тип момичета винаги се впечатляваха страшно от всичко. През годините той беше говорил с десетки от тях, със стотици и те всички си приличаха като два житни класа от едно поле, сякаш някой фермер ги отглеждаше в Айова и ги изпращаше в Холивуд с товарни вагони.

Фрик не можеше да позвъни на Псевдомама, Фреди Ниландър, защото тя щеше да бъде в някое далечно и невероятно романтично място като Монте Карло, за да показва неотразимата си красота. Той нямаше номер, на който можеше да разчита да я намери.

Госпожа Макбий и покрай нея господин Макбий бяха много внимателни към Фрик. Те винаги защитаваха интересите му.

Въпреки това на Фрик не му се искаше да се обърне към тях в случай като този. Господин Макбий беше леко… глуповат. А госпожа Макбий беше страховита жена, която знаеше всичко, виждаше всичко, пишеше правилници и която с тихо изречени думи и с неодобрителен поглед можеше да докара обекта на укора си до вътрешен кръвоизлив.

Господин и госпожа Макбий изпълняваха роля in loco parentis. На латински това означаваше, че те са упълномощени да изпълняват родителски права по време на отсъствието на майка му и баща му, което беше почти постоянно. Когато за първи път чу фразата, Фрик си помисли, че родителите му са смахнати.

Съпрузите Макбий обаче бяха дошли с къщата, която бяха управлявали дълго преди Татко призрак да я купи. Според Фрик тяхната преданост беше най-вече към Палацо Роспо, към имението и традициите му, отколкото към който и да било работодател или семейството му.

Господин Баптист, веселият готвач, беше приятелски настроен познат, а не истински приятел и определено не човек, на когото можеха да се доверяват тайни.

Господин Сатър, страховитият и навярно безумен майстор-готвач, не бе човек, към когото някой би се обърнал при нужда, освен може би самия сатана. Владетелят на ада би оценил съвета му.

Фрик много внимаваше, когато планираше набег към кухнята, за да не срещне господин Сатър. Чесънът не би го прогонил, защото той го обичаше, но ако го докоснеха с разпятието, той сигурно щеше да избухне в пламъци и с пронизителни писъци щеше да литне надалече като прилеп.

Не беше изключено психопатът майстор-готвач да беше и опасността, за която непознатият от телефона се бе обадил да предупреди Фрик.

И като помислиш, буквално всеки от двайсет и петимата членове на персонала можеше да бъде побъркан убиец, криещ се зад фалшива усмивка. Касапин с брадва. Убиец с шиш. Удушвач с копринен шал.

Може дори всичките двайсет и петима членове да бяха касапи с брадви, готвещи се да нанесат удар. Може би следващото пълнолуние щеше да предизвика прилив на лудост в съзнанието им и те щяха да избухнат едновременно, извършвайки ужасни актове на кърваво насилие, нападайки се един друг с пистолети, секири и високоскоростни миксери.

Ако не бе възможно да узнаеш цялата истина за това какво мислят баща ти и майка ти за теб, ако не бе възможно наистина да опознаеш родителите си и да разбереш какво се върти в главите им, как тогава да очакваш, че можеш да научиш нещо със сигурност за хората, които не са ти толкова близки.

Фрик беше почти сигурен, че господин Труман не е психопат, вманиачен на тема мощни триони. Все пак господин Труман беше работил като полицай.

Освен това имаше нещо в Итън Труман, което вдъхваше доверие. Фрик не можеше да го опише с думи, но го усещаше. Нещо много солидно. Когато господин Труман влезеше в стаята, присъствието му се усещаше. Когато разговаряше с теб, той наистина влизаше в контакт.

Фрик нямаше друг познат като него.

Въпреки това той нямаше да каже дори на господин Труман за обаждането на непознатия от телефона и за необходимостта да намери скривалище.

От една страна, той се страхуваше, че няма да му повярват. Момчетата на неговата възраст често си съчиняваха невероятни истории. Фрик не го правеше, но други момчета си измисляха въображаеми истории. Фрик не искаше господин Труман да го помисли за дрислив лъжльо.

Нито пък искаше господин Труман да го помисли за пъзльо, за безгръбначна медуза, за страхливец със заешко сърце.

Никой нямаше да повярва, че Фрик може да спаси света двайсет пъти, както вярваха, че баща му го беше направил, но той не искаше никой да го мисли за безпомощно бебе. Особено господин Труман.

От друга страна, на него му харесваше да си има тайна. Беше по-вълнуващо от влакчетата.

Той се вглеждаше във влажния ден, едва ли не в очакване да забележи някой злодей да се промъква през имението под прикритието на дъжда и мъглата.

След около стотина позвънявания, останали без отговор, Фрик се върна при апарата и го затвори.

Чакаше го работа. Трябваш да се подготви.

Идеше нещо лошо. Фрик възнамеряваше да се подготви да го посрещне, да го поздрави и да го победи.