Лицето

Глава 25

Снегът се сипеше над града на ангелите.

Безпрецедентният вятър овчар бе подкарал бели стада от тъмните ливади на небето и ги водеше между фикусите и палмите по улици, които не бяха виждали снежна Коледа.

Заслепен, Итън се взираше в руното на нощта.

Легнал в леглото в стаята си, той си даде сметка, че покривът трябва да бе отнесен от вятъра. Снегът щеше да засипе мебелите и да развали килима.

Той трябваше да побърза да стане и да отиде по коридора до стаята на родителите си. Баща му щеше да знае какво да направи за липсващия покрив.

Преди това обаче Итън искаше да се наслади на тази гледка: падащият сняг над него бе окачил един безкраен кристален полилей, чиито красиви кръгли и изсечени висулки се движеха и проблясваха непрестанно.

Клепачите му бяха заснежени.

Снежинките лепяха студени целувки по лицето му и се топяха по бузите му.

Когато зрението му се фокусира напълно, той разбра, че всъщност декемврийската нощ бе залята от дъждовни капки, които недовиждащите му очи бяха надарили с кристална структура и мистериозни йероглифни форми.

Мекото му легло бе омагьосано да се превърне в асфалт.

Той не чувстваше друго неудобство, освен че пухената му възглавница беше твърда като камък под главата му.

Дъждът по лицето му беше студен като сняг и вледеняваше по същия начин обърнатата му с дланта нагоре лява ръка.

Дясната му длан също беше изложена на дъжда, но с нея той не усещаше студа, както и барабаненето и стичането на дъждовните капки.

Не чувстваше и краката си. Не можеше да ги мръдне. Не можеше да мръдне нищо друго, освен главата си и лявата си ръка.

Ако стаята му без покрив се напълнеше с дъжд, а той не можеше да се мръдне, имаше опасност да се удави.

От дълбините на езерото от унесени размишления, по което Итън се носеше, изведнъж, подобно на акула, се надигна и взе да се приближава безкраен ужас.

Той затвори очи, за да не види по-голяма и по-ужасяваща истина от тази, че снежинките са всъщност дъждовни капки.

Започна да чува приближаващи се гласове. Татко и мама сигурно идваха да сложат обратно покрива на мястото му, да набухнат втвърдилата се като камък възглавница и да оправят всичко, което не беше както трябва.

Той се предаде на нежните им грижи и се отпусна като перушинка в мрака към земята Нод, не там, където Каин се е заселил, след като е убил Авел, а към царството на съня, където нощем деца ходят, за да търсят приключения, и от което се връщат невредими в златната утрин.

Все още спускайки се в мрака, той чу думите „гръбначна травма“.

Отвори очи след минута или след десет и видя, че нощта бе изпъстрена с рояк от пулсиращи и въртящи се червени и жълти светлини, а също и сини, сякаш той се намираше в дискотека на открито, и му стана ясно, че никога вече няма да може да танцува или да ходи.

Под звуците на фалшивата накъсана музика на полицейските радиовръзки, заобиколен от парамедици, Итън се понесе на количка през дъжда към близката линейка.

Белият бус имаше едър надпис с червени букви, украсени с позлата, СПЕШНА ПОМОЩ, под който блестеше надпис с по-малки букви Болница „Богородицата на Анджелис“.

Може би щяха да го сложат на легло в бившата стая на Дъни.

Тази перспектива го изпълни с вледеняващ ужас.

Той затвори за миг очи, чу мъже да се подканят „внимателно“ и „полека“ и когато ги отвори отново, се оказа, че вече е в линейката.

В дясната му ръка беше вкарана игла, към която бе закачена система.

За първи път той чу дишането си. Свистенето и хъркането бяха знак, че не само краката му са премазани. Навярно единият или и двата му дроба бяха притиснати от счупените му ребра.

Прииска му се да изпита болка. Всичко би било по-добре от това да не усеща нищо.

Парамедикът, който стоеше до Итън, се обърна загрижено към колегата си под дъжда до линейката.

— Няма време за губене.

— Ще подпаля асфалта — обеща бруленият от дъжда мъж и затръшна вратите.

Върху двете странични стени, близо до тавана, бяха опънати гирлянди от блестящ червен станиол. В краищата и по средата на всяка гирлянда висяха по три малки сребърни звънчета. Коледна украса.

Звънчетата във всеки комплект бяха вързани с обща връвчица. Най-горното звънче беше най-голямо и покриваше върха на средното, което от своя страна покриваше върха на третото и най-малко звънче.

При затръшването на вратите звънчетата на всяка връвчица се чукнаха едно в друго и издадоха сребрист звън, нежен и тих като музиката на фея.

Парамедикът сложи кислородна маска върху лицето на Итън.

Есенната прохлада и пролетният аромат на обогатения въздух облекчиха горещото му гърло, но свистенето в гърдите му не отслабна.

Шофьорът седна зад волана и затръшна вратата, с което отново накара станиола да заблести и звънчетата да зазвънят.

— Звънчета — промълви Итън, но кислородната маска заглуши гласа му.

Парамедикът, който се готвеше да пъхне накрайниците на слушалката в ушите си, се спря и попита:

— Моля?

При вида на слушалката Итън осъзна, че може да чуе пулса си, но това, което чуваше, беше с неравномерна сила и ритъм и будеше тревога.

Стана му ясно, че чува не само собственото си сърце, но също и тропота от копитата на приближаващия се кон на смъртта.

— Звънчета — повтори той и в съзнанието му се отприщиха вратите на хиляди страхове.

Линейката потегли и сирената нададе пронизителния си вой.

Итън не можеше да чуе звънчетата през жалостивия писък, но виждаше как най-близката тройка трепери на връвчицата си. Трепереше.

Той протегна лявата си ръка към висулката, но не можа да я стигне. Пръстите му уловиха празния въздух.

Парализиращият страх замъгли и обърка мислите му и вероятно го хвърли в делириум, но звънчетата започнаха да му се виждат не просто като украшения, а като нещо мистично с гладката си и блестяща повърхност, със святкащите си извивки, едно въплъщение на надеждата, за което той изпита непреодолима нужда да се хване.

Явно парамедикът беше разбрал колко силно Итън желае да подържи звънчетата, въпреки че причината не му бе ясна. Той извади малка ножичка от един комплект инструменти и полюшквайки се в такт с клатенето на движещата се кола, сряза връвчицата, с която най-близката тройка беше завързана върху гирляндата.

Итън я стисна в лявата си ръка колкото нежно, толкова и яростно.

Беше изтощен, но не смееше да затвори очи отново, защото се страхуваше, че сетне, когато ги отвори, няма да види нищо, освен мрак, който никога няма да си отиде, и от тук нататък той няма да види нищо от света.

Парамедикът взе пак слушалката и вкара накрайниците в ушите си.

С пръстите на лявата си ръка Итън преброи звънчетата на връвчицата от най-малкото до най-голямото и обратно.

Усети, че държи това украшение, както бе държал броеница в тихата болнична стая през последните нощи от живота на Хана — с еднаква доза отчаяние и надежда, с неочаквано страхопочитание, което поддържаше сърцето, и стоицизъм, който го бронираше. Надеждата му не се бе осъществила, но стоицизмът бе от жизнена важност, когато се бе наложило да преживее загубата й.

Между палеца и показалеца си той се бе опитал да изстиска милост от мънистата на броеницата. Сега пък гладеше извивките на звънчетата и търсеше повече разяснение, отколкото милост, търсеше разкритие, за което ушите са глухи, но на което щеше да откликне сърцето.

Итън не затвори очи, за да не допусне мрака, но все пак сенките запълзяха от периферното му зрение като мастило по нишките на попивателна хартия.

Изглежда, неравномерният пулс в слушалката бе разтревожил парамедика. Той се наведе ниско над пациента си, но гласът му продължаваше да иде отдалеч. С маска на професионално спокойствие на лицето си той заговори с настойчивост, която издаваше дълбоката му загриженост:

— Итън, не се предавай! Дръж се здраво! Дръж се, да го вземат дяволите!

Стиснато във възела на мрака, полезрението на Итън се стесняваше.

Той долови острата миризма на спирт. Чувството за хлад под сгъвката на лявата му ръка бе последвано от убождане.

Вътре в него шумът от тракащите копита на коня, яхнат от смъртта, се превърна в гръмотевичния тътен на апокалиптично, хаотично галопиращо стадо.

Линейката продължаваше да хвърчи към „Богородицата на Анджелис“, но шофьорът беше изключил сирената, разчитайки на въртящите се сигнални светлини на покрива.

След прекратяването на жалостивия писък на Итън му се стори, че чува отново звън от звънчета.

Това не бяха звънчетата, които той гладеше ли, гладеше, за да успокои страха си, нито пък украшения, които висяха от червените гирлянди. Сребърният звън идеше от разстояние и го зовеше настоятелно.

Полезрението му се сви до една мъглява светла точка и след това смъртоносният възел се стегна докрай и го ослепи напълно. Приемайки неизбежността на смъртта и безкрайния мрак, той най-сетне затвори очи.

После отвори вратата и очите си.

Под рева на вятъра и звъна на звънчетата на входа той излезе от „Рози завинаги“ в студената паст на декемврийската нощ и затвори вратата след себе си.

Не можеше да повярва, че е жив, че стои на краката си, които не бяха премазани. Той изчака във входната ниша между витрините, докато една млада двойка с дъждобрани с качулки премина по тротоара, водена от златен ретривър на каишка.

Кучето вдигна поглед и очите му бяха толкова мъдри, колкото и влажни и тъмни.

Двойката поздрави с добър вечер.

Загубил способността да говори, Итън кимна.

— Хайде, Тинк, тръгвай — подкани жената кучето и понеже то се поколеба, тя повтори командата.

Мокрият ретривър изприпка с вирната муцуна, която улавяше тайнствените аромати от студения въздух, следван от господарите си.

Итън се обърна и се взря в цветарката, която продължаваше да стои зад щанда в дъното на помещението със стъклените ковчези, пълни с рози.

Роуена го беше наблюдавала. Сега тя бързо сведе поглед, сякаш вършеше някаква работа.

Със същата несигурност в краката, както и в главата, Итън се върна по пътя, по който бе дошъл дотук, под закрилата на навесите на магазините и ресторантите към колата си в червената зона.

Пред него Тинк на два пъти хвърли поглед назад, но не спря.

Минавайки покрай ресторант, накичен със запалени свещи и блестящи съдове, вдишвайки аромата на прясно изпечен хляб, Итън си помисли: Това е животът.

Преди да завие в пресечката, кучето хвърли още един поглед назад. После тройката се скри зад завоя.

По улицата имаше по-малко коли, отколкото би могло да се очаква по това време на деня. Те се движеха по-бързо, отколкото би трябвало при такива условия.

Итън стигна до червената зона близо до пресечката, спря се под последния навес и си помисли, че може да остане там, на безопасно разстояние от улицата, докато зората си вземе обратно града от нощта.

Автомобилният поток за момент беше спрял.

С треперещата си дясна ръка той измъкна ключовете от джоба на якето си и натисна копчето за отваряне върху дистанционното управление. Колата му изчурулика, но той не се приближи към нея.

Вместо това насочи вниманието си към пресечката и видя фаровете на крайслер круизъра, който връхлиташе с прекалено голяма скорост оттам.

Круизърът занесе на кръстовището, колелата му блокираха, завъртя се около оста си и мина на сантиметри от джипа на Итън.

Ако Итън беше застанал там, той щеше да бъде изстрелян като хокейна шайба.

Появи се и тежкият камион, чу се пронизителното изсвирване на спирачките.

Гумите издадоха остър пронизителен лай по мокрия асфалт, круизърът се завъртя и се върна в правилното платно.

Пробивайки завесата на дъжда, през която круизърът се бе стрелнал, камионът се разтресе и спря.

Щом овладя колата, шофьорът на круизъра веднага подкара малко по-бавно, но все още с безразсъдно висока скорост.

Ядосаният шофьор на камиона изсвири с клаксона си. После продължи по пътя, който беше следвал преди разминалото се на косъм произшествие, към целта, която съдбата му бе отредила.

След отпътуването на камиона движението по улицата се възстанови.

Светофарът на кръстовището се смени. И в двете посоки на една от улиците колите спряха, а на другата тръгнаха.

Сладкият аромат на прясно изпечен хляб заливаше нощта.

Светлината от лампите пръскаше златни монети по паважа.

Поривите и шумоленето на дъжда.

Светофарът навярно се смени два или дори три пъти, преди Итън да усети болката в лявата си ръка. Спазмите бяха започнали да се предават по мускулите нагоре.

Между пръстите на яростно стиснатия му юмрук беше омотана връвчицата на три малки сребърни звънчета, отрязани от коледната гирлянда в линейката, които му даде един състрадателен парамедик.