Лицето

Глава 62

„Сандвичи“ — каза Фрик.

Тъпо, тъпо, тъпо.

След като остави дузината фенерчета за осветление по време на земетресение в много потайното си и специално място, Фрик бе решил да върне празната кошница за пикник в склада за градината и терасата, откъдето я бе взел. Беше си поставил тази задача поради някаква причина, която бе изглеждала логична навремето, макар че сега не можеше да си я спомни.

Господин Девоншър, един от общите работници — онзи, който имаше европейски английски акцент, рунтави вежди и неконтролируемо ляво око, което често се извърташе към слепоочието му, — бе срещнал Фрик в западния коридор на партера, в дъното на който се намираше складът за градината и терасата. Искайки да звучи дружелюбно, господин Девоншър бе попитал:

— Какво носиш в кошницата, Фрик?

— Сандвичи — бе отвърнал Фрик. И пак повтори — Сандвичи.

Ама че тъпо, тъпо, тъпо обяснение, че пък и казано два пъти, защото, когато господин Девоншър го бе срещнал, Фрик бе размахвал кошницата, докато вървеше по коридора, бе я размахвал така, че лекотата — и съответно празнотата й — трябва да са били очевидни.

— Сандвичи с какво? — попита господин Девоншър.

— С шунка — рече Фрик, защото това бе прост отговор, който той не би могъл да обърка по деветте хиляди начина, по които бе възможно да смачка думите „с фъстъчено масло и желе“.

— Значи си тръгнал на пикник, а? — попита господин Девоншър и лявото му око се завъртя бавно настрани, сякаш той се канеше да се огледа и зад гърба си, докато се взираше във Фрик.

Когато господин Девоншър бе постъпил на работа в Палацо Роспо, Фрик бе помислил, че той може да урочасва с погледа си. Госпожа Макбий му бе обяснила, че това е детска заблуда и че би било добре да почете малко по въпроса. Фрик вече знаеше, че господин Девоншър страда от амблиопия, така нареченото лениво око. Амблиопия не е широко известна дума. Фрик обичаше да научава неща, които повечето хора не знаеха.

Фрик отдавна бе свикнал да гледа в здравото око на господин Девоншър, когато разговаря с него. Ала сега той не бе в състояние да го направи, защото се чувстваше гузен, че лъже, и се хвана, че гледа тъпо в болното око.

За да не накара господин Девоншър, както и себе си, да се почувства неудобно, той впери поглед в пода и каза:

— Да, на пикник. Отивам сам. Малко промяна, ъъъъ, нещо ново.

— Къде отиваш на пикник? — попита господин Девоншър.

— В розовата градина.

— В този дъжд? — учуди се господин Девоншър.

Тъпанар, тъпанар, тъпанар.

Фрик бе забравил за дъжда.

— Ъъъъъ, исках да кажа в розовата стая.

Розовата стая, както персоналът продължаваше да я нарича, беше вестибюл на партера, чиито прозорци гледаха към мястото, където преди се бе намирала розовата градина.

Преди няколко години, по настояване на консултанта по фън-шуй, розовата градина бе преместена по-далеч от къщата. На нейното място сега растеше трева, от която се издигаше огромна съвременна статуя, подарена от Псевдомама на Татко призрак по случай деветата годишнина от сватбата им, по което време те бяха разведени от осем години.

Стилът на статуята според Псевдомама беше „футуристичен органичен Зен“. На Фрик тя приличаше на гигантска камара от конски фъшкии.

— Странно място за пикник — отвърна господин Девоншър, явно представяйки си Зеновата лайняна камара зад прозорците.

— Ъъъъъ, там се чувствам близо до мама — това извинение беше толкова нескопосано, че граничеше с хитрост.

Господин Девоншър замълча за момент, после попита:

— Всичко наред ли е, Фрик?

— М-да, разбира се, нищо ми няма, само малко ми писна от този дъжд.

След още една, за щастие по-кратка пауза господин Девоншър каза:

— Да ти е сладко, Фрик.

— Благодаря, сър. Аз сам си направих сандвичите. Отначало докрай. — Беше най-лошият лъжец на света. — С шунка.

Господин Девоншър тръгна към северния коридор, а Фрик продължи да стои на място, държейки тъпо кошницата, сякаш му тежи.

Работникът се скри зад ъгъла, но Фрик продължи да гледа след него. Беше сигурен, че господин Девоншър се спотайва наблизо и че ленивото му око се е извърнало толкова настрани, че вероятно щеше да виси извън главата му, когато надникнеше иззад ъгъла.

Складът за градината и терасата, към които бе тръгнал Фрик, бе пълен с възглавници за над сто градински столове и шезлонги, а когато се очакваше лошо време, понякога пренасяха там и мебелите. В голямото помещение имаше също градински чадъри, комплекти за игра на крокет и за други игри на открито, както и разни предмети от сорта на кошници за пикник.

След разговора с общия работник Фрик не можеше просто да върне кошницата в склада. Ако господин Девоншър го видеше без нея в близко бъдеще, той щеше да бъде разобличен като подъл лъжец, който крои някакви долни планове.

Изпълнен с подозрения, персоналът можеше да започне да го държи под око, колкото и да бе в орязан състав. Без да се усети, той би могъл да издаде много потайното си и специално място на някого, който го наблюдаваше внимателно.

След като се бе обвързал с историята за пикника, той трябваше да я реализира. Трябваше да замъкне кошницата до розовата стая и да седне до прозореца, загледан в розовата градина, която вече не беше там, и да се преструва, че яде сандвичи с шунка, които не съществуваха.

Непознатият от телефона го беше предупредил да не лъже.

Ако не можеше да се оправи с добрия господин Девоншър, как можеше да се надява да надхитри и да се укрие от Молох?

Най-сетне той реши, че работникът и ленивото му око не се спотайват зад ъгъла.

Уверен, че изглежда прекалено намусен за човек, тръгнал на пикник, но неспособен да се накара да се усмихне, той понесе проклетата кошница по целия път от югозападната към североизточната част на къщата, където бе розовата стая.