Лицето

Глава 38

Докато бързаше по дългия северен коридор, Фрик няколко пъти се огледа тревожно през рамото си, защото винаги бе смятал, че из потайните кътчета на голямата къща навярно се навъртат призраци. А тази вечер той бе почти сигурен в това.

Когато мина покрай едно огледало в позлатена рамка, закачено над стара като света масичка, той сякаш съзря две фигури в помътнялото от времето стъкло — едната беше неговата, но другата беше по-висока и тъмна и го следваше по петите му.

От един от гоблените, който сигурно датираше от преди последния ледников период, страховити конници върху тъмни жребци май обръщаха глави, за до го наблюдават, докато минава. Стори му се, че с периферното си зрение видя как конете с диви погледи в очите и разширени ноздри започват да галопират през изтъканото поле и гора, сякаш решени да скочат от стената в коридора на третия етаж.

Сегашното му душевно състояние подсказваше, че Фрик няма да е подходящ кандидат за работа в гробище, погребален дом, морга или заведение за криогенно замразяване, където пълчища от мъртъвци са замразени в очакването, че някой ден ще бъдат съживени отново.

В един от филмите си Татко призрак бе играл ролята на Шерлок Холмс, който се бе оказал първият човек, чието тяло е било научно замразено при смъртта му. После е бил размразен през 2225 година, за да помогне на тогавашното утопично общество да разгадае първото убийство за последните сто години.

Филмът би спечелил, ако се изтриеха злите роботи или злите извънземни, или злите мумии. Понякога прекалено силното въображение можеше да развали един филм.

В този момент обаче Фрик изобщо не се съмняваше, че Палацо Роспо гъмжеше от призраци, роботи, извънземни, мумии, както и нещо безименно, много по-страшно от другите, особено тук, на третия етаж, където той беше сам.

Не сам, в смисъл далеч от опасността, а в смисъл на единственото живо човешко същество.

Спалнята на баща му, както и стаите, свързани с нея, бяха на този етаж, в западното крило и в част от северното. Когато Татко призрак се върнеше, Фрик имаше компания в това високо убежище, но през по-голямата част от времето той прекарваше нощите в уединение.

Както сега.

На ъгъла на северния и източния коридор той застана неподвижно като замразен труп в криогенен контейнер и се вслуша в шумовете на къщата.

Повече с въображението си, отколкото със слуха си, той долови трополенето на дъжда. Покривът беше от аспидни плочи, с хубава изолация и доста високо над него.

Слабата, едва доловима въздишка на зимния вятър беше само спомен отпреди, защото тази нощ беше тихо.

Освен в апартамента на Фрик, от източния коридор се влизаше и в други стаи. Рядко използвани спални за гости. Дрешник за спално бельо. Склад, натъпкан с неизвестни за Фрик електроуреди, които му напомняха на лабораторията на Франкенщайн. Имаше и малък хол, богато мебелиран и добре поддържан, в който никой никога не седеше.

В края на коридора, зад една врата, започваше задното стълбище, което продължаваше цели пет етажа, чак до долния гараж. Друго стълбище, в края на западния коридор, също стигаше до дъното на Палацо Роспо. То, разбира се, не беше толкова широко и величествено като главното стълбище, където на всяка площадка бяха окачени кристални полилеи.

Актрисата Касандра Лимоне (с рождено име Санди Лийки), която беше живяла с бащата на Фрик пет месеца и беше оставала в къщата дори когато него го нямаше, бе тичала потна нагоре-надолу по всяко от стълбищата по петнайсет пъти на ден като част от програмата за под държането на фигурата си. На втория етаж имаше прекрасно обзаведена спортна зала, където сред многото уреди имаше и един със стъпала за изкачване, но според Касандра „автентичните“ стълби не бяха толкова скучни като изкуствените и оказваха по-добър ефект върху мускулите на краката и задника й.

Плувнала в пот, пъхтяща, с кръстосани очи и смръщено лице, бълваща ругатни като обладаното от зъл дух момиче от „Екзорсистът“, съскаща на Фрик, ако той се окажеше на стълбите, когато ги използваше тя, катерещата се Касандра би била неузнаваема за редакторите от списание Пийпъл. Те на два пъти я бяха избрали за една от най-красивите личности в света.

Изглежда обаче, усилията й бяха възнаградени. Татко призрак неведнъж бе наричал Касандра смъртоносно оръжие, защото с мускулите на прасците си би могла да пукне нечий череп, с мускулите на бедрата си би могла да скъса сърцето на всеки и със задника си би могла да побърка всеки мъж.

Ха, ха, ха. Вместо да подложат на проверка чувството ти за хумор, някои шеги проверяваха рефлекса ти за задавяне.

Един ден, към края на престоя си, Касандра беше паднала по задното стълбище в западното крило и си бе счупила глезена.

Много беше смешно.

Сега Фрик продължи по източния коридор не към апартамента си, а към последното помещение вдясно преди стълбището.

Това не особено изискано място с размери 3,60 м на 4,30 м имаше солиден дъсчен под и голи бели стени. То беше празно в момента и служеше за временен склад на вещи, които се пренасяха на и от тавана.

Една просторна платформа, движена от електромотор, можеше да повдига и сваля до двеста килограма между двата етажа, което правеше възможно съхраняването на тежки кашони и обемисти предмети в огромното пространство под покрива. Имаше и врата, зад която се виеше стълба към тавана.

Фрик се качи по стълбите. Движеше се внимателно, като се подпираше с ръка на перилата през цялото време, защото се страхуваше, че удоволствието, което бе изпитал при счупването на глезена на Касандра, ще го урочаса и ще му докара същата беда и на него.

Таванът се простираше по цялата дължина и ширина на имението. Той не беше оставен недовършен — стените бяха измазани с гипс, подът беше от солидни дъски, покрити с линолеум, за да се чисти лесно.

Колонади от масивни вертикални греди подпираха сложна конструкция, която поддържаше покрива. Тук нямаше преградни стени и таванът си оставаше едно грамадно открито помещение.

На практика не беше лесно да се види от единия му край какво има в другия, защото от тавана бяха провесени на жици стотици грамадни, поставени в рамки филмови афиши. И всеки от тях носеше името и гигантския образ на Чанинг Манхайм.

Бащата на Фрик се беше снимал само в двайсет и два филма, но той колекционираше вещи, свързани с кариерата му, на всички езици. Филмите му носеха големи приходи по цял свят и това беше свързано със създаването на десетки афиши.

Висящите експонати образуваха един вид стени и пътеки, също като стотиците наредени един върху друг кашони, натъпкани със сувенири, като тениски с портрета на Чанинг Манхайм или с паметни реплики от филмите му, ръчни часовници, чиито стрелки отмерваха хода на времето по всеизвестното му лице, чаши за кафе, върху които бе изобразена неговата чаша за кафе, шапки, якета, стъклени чаши, фигурки на герои от филми, кукли, стотици най-различни играчки, бельо, медальончета, кутии за закуска и още много други, които Фрик не можеше нито да запомни, нито да си представи.

На всяка крачка бяха наредени изправени картонени фигури както в естествен ръст, така и уголемени на Татко призрак. На едно място той бе груб каубой, на друго — капитан на космически кораб, на трето — морски офицер, на четвърто — пилот на реактивен самолет, изследовател на джунглата, кавалерийски офицер от деветнайсети век, лекар, боксьор, полицай, пожарникар…

По-сложни картонени диорами представяха най-голямата кинозвезда в света на фона на декора от филмите му. Те бяха излагани на показ във фоайетата на кинотеатрите и частите на много от тях щяха да се размърдат и засвяткат, ако им се сложеха батерии.

Интересни предмети от реквизита във филмите му лежаха върху открити метални рафтове или бяха подпрени на стените. Футуристични оръжия, пожарникарски шлемове, войнишки каски, ризница, робот паяк с размерите на кресло…

По-обемисти предмети, като машината на времето от Стар Трек — следващото поколение, се съхраняваха в склад в Санта Моника. Както в склада, така и тук, на тавана, имаше системи за поддържане на постоянна температура и влажност на въздуха като в музей, за да се съхранят предметите в колекцията възможно най-добре.

Татко призрак наскоро бе купил съседния имот до Палацо Роспо с намерението да събори къщата в него, да обедини двата парцела земя и да построи музей в архитектурния стил на Палацо Роспо, в който да изложи на показ всички предмети, свързани с него.

Макар че баща му не беше отворил дума за това, Фрик подозираше, че някой ден възнамерява да отвори имението за посещения от публиката, подобно на Грейсланд, и че ще очаква от Фрик да се заеме с тази дейност.

Ако доживееше до този ден, щеше, разбира се, да му се наложи да пръсне черепа си или да скочи от някоя висока сграда, или и двете, ако не бе успял да започне нов таен живот под чуждо име в някое затънтено градче в Монтана или на някое забутано и безпросветно място, чиито жители продължават да наричат киното „магическия фенер“.

От време на време, когато се качеше на тавана, за да се разходи из лабиринта на Манхайм, Фрик се чувстваше омагьосан. Понякога го обземаше дори и вълнение, че е част от това почти легендарно, почти магическо предприятие.

Имаше и случаи обаче, когато се чувстваше едва два пръста над земята и продължаваше да се снишава, едно момче буболечка, което всеки момент може да бъде настъпено, смачкано и забравено.

Тази вечер колекцията нито го вдъхновяваше, нито го потискаше, защото той я обикаляше с единствената цел да намери скришно място. В този лабиринт би трябвало да може да се намери потайно убежище, където той да намери закрилата на вездесъщото лице и име на баща си, които биха могли да прогонят злото по същия начин както чесънът и разпятието гонеха вампирите.

Той стигна до едно двуметрово огледало в рамка с издялани и ръчно боядисани змии, гърчещи се в блестящи като скъпоценни камъни плетеници. В Черния сняг бащата на Фрик бе видял мигове от бъдещето си в това огледало.

Фрик видя Фрик и само Фрик, който примижаваше, за да накара отражението си да се размаже и да заприлича на някой по-висок и по-силен от него. Както обикновено, той не можа да се почувства като герой, но за щастие поне огледалото не му показа сцени от неговото бъдеще, та да се види какъв безнадежден мухльо щеше да си остане и на трийсет, четирийсет, петдесет години.

Фрик отстъпи назад от огледалото и започна да се обръща, когато му се стори, че гладката повърхност се покри с вълни, от които се подаде мъж — едър мъж, с вид на истински бабаит, без да има нужда да примижава. Ухиленият звяр посегна към Фрик, който побягна с всичка сила.