Лицето

Глава 37

Капките дъжд отскачаха от редуващите се орнаменти от бронзови топки и пламъци, от излетите панели от арабески, от декоративните щрихи на фризовете, от грифоните и хералдичните гербове и се стичаха по портата на имението на Манхайм.

Итън спря до колоната за проверка, която бе висока метър и половина, квадратна и покрита с варовик. В нея бяха монтирани камера от системата за вътрешно наблюдение, домофон и клавиатура. Той отвори прозореца и набра шестцифрения си личен код.

Блестяща под светлината на фаровете, богато украсената масивна порта започна бавно да се отваря.

Всеки от персонала, работещ в имението, си имаше собствен код. В компютъра на охраната се пазеше архив на всички влизания.

Дистанционно управление, като тези, които отварят гаражни врати, или закодирани устройства за всяко превозно средство биха били по-удобни от набирането на кодове върху клавиатура, особено в такова лошо време като сега, ала тези уреди са достъпни за автомонтьорите в сервизите, помощниците, които паркират коли, и всички, които използват временно даден автомобил. Един нечестен да се намери сред тях и сигурността на имението можеше да пострада.

Ако Итън беше посетител без личен код за отваряне на портата, той щеше да позвъни на домофона и да се представи на пазача в стаята на охраната в задната част на имението. Ако очакваха посещението му или пък той беше в списъка на семейните приятели с постоянен достъп, пазачът щеше да отвори портата от пулта си.

Докато чакаше масивната бронзова бариера да се дръпне от пътя му, Итън се намираше под наблюдението на камерата в колоната за проверка. Когато влезеше, той щеше да бъде огледан от серия от камери, сложени по дърветата и насочени по такъв начин, че да открият дали някой не е легнал на пода на джипа, за да се промъкне незабелязано.

Всички видеокамери бяха снабдени с технология за нощно виждане, която превръщаше и най-слабия лунен лъч в ярко сияние. Сложна компютърна програма изчистваше сенките и изкривяванията, причинени от дъжда, и върху екраните на охраната образът бе кристален.

Ако беше майстор или доставчик, дошъл в затворен бус, пазачите щяха да го помолят да ги изчака отвън. Някой от тях щеше да дойде и да огледа вътрешността на колата, да не би шофьорът да е бил принуден да доведе злосторници.

Палацо Роспо не беше крепост нито от Средновековието, оградена с ровове, пълни с вода, и вдигащите се мостове, нито според съвременните разбирания. Но в никакъв случай беше и торта на поднос, та всеки гладен крадец да може да я излапа.

Портата можеше да бъде съборена с експлозиви. Високата ограда можеше да бъде преодоляна със стълба. Но човек не можеше лесно да се промъкне незабелязан. Неканените гости щяха почти моментално да бъдат забелязани и проследени от камерите, от датчиците за движение и топлина, както и от други устройства.

Широка девет метра и тежаща три и половина тона, портата изглеждаше твърде солидна, за да се помести. Но моторът, който я задвижваше, беше много мощен и тя се изтъркаля на колелцата си с привидна лекота и с по-голяма бързина, отколкото би могло да се очаква.

Парцел с площ двайсет декара се смята за голям в повечето жилищни райони. В този район, където четири декара струват повече десет милиона долара, имот с площ от двайсет декара е равностоен на извънградското имение на английски барон.

Дългата алея към входа заобикаляше изкуственото езеро пред къщата, която не беше в стил барок като бронзовата порта, а облицован с варовик макет на триетажна паладийска сграда с прости класически орнаменти и елегантни пропорции въпреки огромния си размер.

Малко преди да стигне до езерцето, алеята се раздвояваше и Итън пое по отклонението, водещо отстрани на големия дом. При следващото разклонение една от алеите водеше към сградата за домакина по поддръжката на двора и стаята на пазачите, а другата беше рампа, по която се слизаше в подземния гараж.

Гаражът беше на два етажа. На горния Лицето държеше личната си колекция от трийсет и две коли, като се започне от ново порше и серия от ролс-ройси от трийсетте години на двайсети век, премине се през мерцедес-бенц 500К от 1936, дюсенберг модел „J“ от 1931 и се стигне до кадилак шестнайсет от 1933 г.

На долния етаж се намираха автомобилите за работа, собственост на имението, както и места за паркиране на служителите.

И на двата етажа подовете бяха покрити с бежови матови керамични плочки, а стените бяха облицовани с гланцови плочки с подходящ цвят. Подпорните колони бяха украсени с мозайки в различни нюанси на жълто.

Малко автосалони за луксозни возила за най-богатите изглеждаха така красиви, както долния етаж на гаража.

Таблото за закачване на ключовете от колите беше на стената до асансьора. На пода под него седеше Фрик със същата фентъзи роман в ръце, който бе чел в библиотеката тази сутрин. Той се изправи при появата на Итън.

Срещата с момчето до такава степен зарадва Итън, че чак се учуди. Нищо друго не бе имало положителен ефект върху него през този дълъг, мрачен, смазващ ден.

Не беше сигурен защо срещата с момчето го ободри. Може би защото човек очаква синът на Лицето, растящ в условията на богатство и безразличие, да бъде ужасно разглезен или болезнено нервен, или и двете и защото вместо това Фрик беше добро и срамежливо момче, което се опитваше да прикрива свенливостта си, като си придаваше вид на врял и кипял, но не можеше да скрие присъщата си скромност, толкова рядка в света на знаменитостите, колкото е съжалението сред алигаторите в тресавище.

Итън посочи към книгата и попита:

— Злият магьосник успя ли вече да намери език от честен човек за отварата си?

— Още не. Но изпрати жестокия си асистент Крагмор при един лъжлив политик, за да му отреже тестисите.

— Ама че зъл магьосник! — потръпна Итън.

— Е, става дума за политик. Понякога някои от тях ни гостуват. След като си отидат, госпожа Макбий прави инвентаризация на ценните предмети в стаите, където са били настанени.

— А ти… какво правиш тук? Каниш се да излезеш на разходка с кола ли?

Фрик поклати глава.

— Безсмислено е да се опитвам да избягам от къщи, докато не навърша шестнайсет. Първо трябва да си взема шофьорската книжка, после ми трябва време да спестя достатъчно пари за началните разходи, да открия идеалното градче, в което да се скрия, и да измисля как да се дегизирам така, че никой да не може да ме познае.

— Това е планът ти, значи — усмихна се Итън.

Фрик не отвърна на Итън с усмивка, а рече сухо и сериозно:

— Да, това е планът ми.

Момчето натисна копчето, за да извика асансьора. Бръмченето на механизма бе само отчасти заглушено от шахтата.

— Тук съм, защото се крия от работещите по украсата — съобщи Фрик. — Те продължават да слагат елхи и украса из цялата къща. Това е първата ти Коледа тук и не знаеш, че всички носят глупави червени шапки и всеки път, като те видят, крещят „Весела Коледа“, хилят се като малоумни и те черпят със захарни бастунчета. Те не се занимават просто с украсата, а превръщат цялата работа в представление, което навярно хората искат, инак биха останали без работа, но е толкова гадно, че на човек му се дощява да стане атеист.

— Хубава празнична традиция.

— По се търпи от платените коледари на Бъдни вечер. Те се обличат като герои от романите на Дикенс и ти говорят между песните за кралица Виктория и чичо Скрудж и дали на коледната трапеза ще има гъска и пудинг и те наричат „милорд“ и „млади господарю“, и не можеш да не присъстваш, защото Татко приз… защото баща ми го смята за голяма работа. След половин час ти се струва, че ще ти се пръсне тумбакът или ще ослепееш, а трябва да издържиш още половин час. Но после става по-добре, защото след коледарите се появява фокусник, който прави един номер с джуджета, облечени като елфи, и пада страхотен смях.

Елфрик се опитваше да скрие някаква силна и неотложна тревога, която неволно се изливаше в порой от думи подобно на отприщен бент. Той не беше мълчалив по природа, но не беше и бърборко.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори.

Итън влезе след момчето в облицованата с дърво кабина.

След като натисна бутона за партера, Фрик попита:

— Как мислиш, перверзните типове, които се обаждат по телефона, опасни ли са, или само си приказват?

— Перверзни типове по телефона?

До този момент момчето го бе гледало в очите. Сега погледът му бе вторачен в таблото с бутоните, на което се виждаше до кой етаж е стигнал асансьорът, и не се обърна пито за миг към Итън.

— Типове, които ти звънят и после пъхтят. Това стига ли им да си направят кефа, или понякога идват при теб, за да те опипват?

— Някой обаждал ли ти се е, Фрик?

— Да. Някакъв чудак. — Фрик започна да изпуска тежки и неравномерни въздишки, сякаш Итън би могъл да разпознае перверзния тип по неповторимите особености на ритъма на дишането му.

— Кога започна това?

— Днес. Първо, когато бях в стаята с влаковете. После се обади отново, когато вечерях във винарската изба.

— На личния ти номер ли се обади?

— Да.

Върху таблото светна бутона на горния гараж. Асансьорът се изкачваше бавно.

— Какво ти каза този тип?

Фрик се поколеба, пристъпвайки нервно от крак на крак върху инкрустирания мраморен под.

— Само пъхтеше. И издаваше някакви… почти животински звуци.

— И нищо друго?

— Нищо. Животински звуци, ама не знам всъщност за какво бяха, защото не звучаха като на човек, който има талант да имитира.

— Сигурен ли си, че не каза нищо? Нито дори името ти?

С поглед, все тъй забит в таблото, Фрик отвърна:

— Нищо, освен тъпото пъхтене. Аз му позвъних обратно, като набрах звездичка шейсет и девет. Мислех си, че може още да живее с майка си и ако тя вдигне телефона, мога да й разкажа какво прави лудият й син, но вместо това чух пъхтенето му.

Пристигнаха на партера на къщата. Вратата се отвори.

Итън излезе в коридора, но Фрик остана в асансьора.

Итън подпря вратата с ръка и каза:

— Не е трябвало да му връщаш обаждането, Фрик. Когато някой се опитва да те тормози, той изпитва удоволствие, като разбере, че му се хващаш. Най-добре е да му затвориш в момента, в който разбереш кой е, и ако телефонът позвъни отново веднага след това, да не отговаряш.

Фрик погледна към часовника си, мръдна стрелките му, за да бъде зает с нещо, докато казваше:

— Мислех, че ще можеш да разбереш кой е.

— Ще се опитам. Само че, Фрик…

Момчето продължаваше да бърника часовника си.

— Да?

— Много е важно да ми разкажеш всичко.

— Разбира се.

— Всичко ли ми каза?

Фрик притисна часовника към ухото си, сякаш за да чуе цъкането му.

— Разбира се. Беше само пъхтенето.

Момчето бе спестило част от информацията, но ако упражнеше натиск върху него сега, щеше само да го накара да пази тайната си по-усилено.

Като си спомни как самият той бе реагирал на разпита на Хазарт в църквата, Итън омекна.

— Ако нямаш нищо против, когато твоят номер позвъни довечера или утре, докато съм тук, бих желал аз да му отговоря.

— Добре.

— Твоят номер не звъни в моя апартамент, но аз ще променя настройката в главния компютър.

— Кога?

— Още сега. Ще отговоря веднага след първите няколко иззвънявания. Но ако се обадят утре, когато ме няма, остави линията да превключи на телефонен секретар.

Момчето най-сетне го погледна в очите.

— Добре. Познаваш ли сигнала ми?

— Ще го позная — усмихна се Итън.

— Много е скапан — отбеляза сконфузено Фрик.

— Да не мислиш, че първите девет тона от шапката на Полицейска мрежа ме карат да очаквам, че ми се обаждат за нещо важно?

Фрик се усмихна.

— Ако искаш да ми се обадиш по което и да е време през деня или нощта на някой от домашните ми номера или на мобилния ми телефон, не се притеснявай, Фрик. Аз и без това не спя много. Разбрахме ли се?

Момчето кимна.

— Благодаря, господин Труман.

Итън отстъпи назад и излезе в коридора.

Изпълнен с неловкост, Фрик дъвчеше умислено долната си устна, когато натисна бутона върху контролното табло навярно за третия етаж, където се намираше апартаментът му.

На фона на дребната фигурка на момчето асансьорът, чиито размери бяха достойни за небостъргач, изглеждаше по-огромен от обикновено.

Макар и нисък и слаб за възрастта си, в стойката и поведението на Фрик се четяха тиха решителност и смелост, учудващи за годините му и надхвърлящи ръста му. Странното и самотно детство на момчето го каляваше за изпитанията, който неминуемо му предстоят.

Въпреки богатството, ума и несъответстващата на възрастта му мъдрост момчето рано или късно щеше да бъде подложено на сериозни изпитания. В крайна сметка то беше човек и като такъв — наследник на своя дял от мъки и беди.

Вратата на асансьора се затвори.

Фрик изчезна и моторът забръмча отново. Итън се загледа в сигналното табло над вратата, докато то се смени от партера на втория етаж. Асансьорът продължаваше да се изкачва.

Итън си представи как вратата се отваря на третия етаж и се вижда, че кабината е празна — Фрик е изчезнал завинаги някъде между етажите.

Такива мрачни фантазии не бяха обичайни за него. Всеки друг ден, освен днешния, той би се зачудил откъде такова нещо му бе дошъл на ум и веднага би го заличил от съзнанието си със същата лекота, с която би изгладил гънка на ризата си.

В ден като днешния обаче, който беше толкова различен от всички останали, Итън бе склонен да вземе на сериозно и най-невероятните предчувствия и възможности.

Задното стълбище обикаляше шахтата на асансьора. Той изпита желание да изтича по четирите етажа нагоре. Асансьорът се качваше толкова бавно, че можеше да го изпревари до третия етаж.

Когато вратата се отвореше и Фрик се покажеше невредим, момчето щеше да се стресне, като го види толкова разтревожен. Запъхтян от свръхусилието, Итън нямаше да може да прикрие чувствата си, нито да ги обясни.

Моментът отмина.

Свитото му гърло се отпусна. Той преглътна с мъка и започна отново да диша.

Светлинният сигнал премина от втория на третия етаж. Моторът на асансьора замлъкна.

Фрик трябва да бе стигнал невредим до най-горния етаж. Не беше погълнат и смлян от обладана от демон машина.

Итън се постара да заличи, доколкото може, тази безумна идея от съзнанието си, докато вървеше към апартамента си в западното крило.