Лицето

Глава 78

Седнал в служебната си кола, Хазарт се чувстваше така изгубен, както призракът на моряк на изоставен, гниещ кораб, прикован към плаващото си свърталище единствено от упорития навик да е жив. Без ориентация, без цел, без смисъл.

През призмата на дъжда и мъглата улиците приличаха на плавателни коридори в странно, пълно с духове море и беше лесно човек да си представи и едва ли не да повярва, че много от привидно прозрачните коли, минаващи покрай него в нощта, са управлявани от призраци, които бяха напуснали телата си, но не и града.

Той бе съобщил по телефона регистрационния номер на ленд роувъра и бе научил, че е собственост на „Курц Айвори Интернешънъл“, каквото ще да беше това. Според данните на пътното управление единственото превозно средство, регистрирано на името на Владимир Лапута, беше беемве 2002, не акура, като колата на паркинга.

След като получи тази информация, Хазарт не знаеше как да продължи. Никак не му беше приятно да няма план за действие.

Всеки път обаче, когато се опиташе да измисли следващата си стъпка, в съзнанието му се появяваше Дъни, който магически се превръщаше от плът в поток вода, сливаща се в миг с локвата, в която беше стоял и в която бе изчезнал, без да я разплиска.

След тази гледка под студените неспиращи звуци на разговора му с Хектор Х Хазарт не бе в състояние да мисли логично. Мислите му се вихреха отново и отново през същите смутни виещи се коридори в лабиринта на ужаса.

Не беше обядвал, но не чувстваше глад. Въпреки липсата на апетит той спря пред едно заведение за бърза закуска и си поръча царска чиния печени сандвичи с кашкавал и пържени картофи.

Както можеше да се очаква, царската чиния се оказа кесия, а бокалът кафе — чаша от стиропор, пълна с горчилка, подобна на отвара от кората на дърво. Чиста отрова.

Понеже не го сдържаше на едно място, той не остана на паркинга да се нахрани. Ядеше, докато караше.

Имаше нужда от движение. Подобно на акула, чувстваше, че ще умре, ако спре.

В крайна сметка той се озова в квартала, където живееше професорът. Паркира срещу къщата му на отсрещната страна на улицата.

Докато стоеше там, в съзнанието му отекваше предупреждението на Дъни — Два куршума в мозъка — и той бе уверен, че точно такъв край го очакваше, ако бе позвънил на вратата на Лапута.

За момента хиената, както го бе нарекла Рейчъл Далтън, бе на приключенско пътешествие с акурата. Без присъствието на демона, който я обитаваше, къщата си беше просто къща, не място за убийства.

Хазарт се обади в отдела за грабежи и убийства и взе домашния телефонен номер на Сам Кеселман.

След това се замисли за последиците. Беше му ясно, че с това, което се канеше да направи, ще даде на враговете си всички необходими средства за собственото си унищожаване.

Баба му Роуз му беше казала веднъж, че в самата тъкан на света е вплетена невидима паяжина на злото, по чиято огромна шир се полюшват смъртоносни паяци в такт с една и съща тайнствена блазнеща музика и вършат едни и същи тъмни дела, всеки по свой начин. Ако не се противопоставиш на тази лепкава паяжина, когато усетиш, че те придърпва, както често се случва, ще се превърнеш в една от онези впримчени осмокраки души, танцуващи по нея. И ако отровните паяци не биват смазвани при всяка възможност, и то по-добре рано, отколкото късно, паяците ще станат безброй, а от човечеството няма да остане нищо.

Хазарт набра номера.

Сам Кеселман отговори лично, първо с кашлица, кихавица и ругатня, а после с такъв прегракнал глас, сякаш идеше от продукт на лаборатория за генно модифициране, кръстосваща човешки същества с жаби.

— Леле, здраво си я загазил. Ходи ли на лекар?

— Ходих. Само че грипът се причинява от вирус. Антибиотиците не помагат. Каза ми да лежа и да пия много течности. Пия по десет бири на ден, ама няма да оживея.

— Качи ги на дванайсет.

Кеселман знаеше за убийството на Ролф Рейнърд от Хектор Х и че Хазарт на свой ред бе застрелял убиеца.

— Как вървят нещата със специалния екип?

— Ще ми се размине. Май че вече са готови да ме оправдаят. Слушай, Сам, има нещо свързано с убийството на майката на Рейнърд, а това дело е възложено на теб.

— Смяташ да ми кажеш, че Рейнърд е замесен.

— През цялото време си подозирал, че нещо не е наред, така ли?

— Алибито му беше прекалено непробиваемо.

— Често става така.

Хазарт разказа на Кеселман за незавършения сценарий, но не всичко. Сподели частта за размяната на убийства като във филма на Хичкок Непознати във влака, но спести частта, посветена на плана за убийството на кинозвезда.

— Значи смяташ… че Рейнърд е имал… кой да му помага — изрече Кеселман през залпове от кашлица.

— Знам, че е така. Почти съм сигурен, че е Владимир Лапута. Знам, че ти отговаряш за Вампира с лампата, Сам, но бих искал да се поровя в това дело и да намеря доказателства срещу Лапута, ако е възможно.

Кеселман, изглежда, действително трябваше да се отърве от рекордно количество храчки или използваше кашлянето, за да спечели време за мислене. Най-сетне той каза:

— Защо? Ти имаш достатъчно свои дела.

— От снощи това дело е работа и на двама ни. — До този момент той не беше лъгал директно, но сега започна. — Защото мисля, че Лапута не просто е убил Мина Рейнърд. Той също така е наел Хектор Х да пречука Ролф.

— При това положение, въпреки че аз съм отговорен за този случай, той фактически е и твой. В моето състояние сега няма да мога да мръдна на повече от двайсет крачки от тоалетната поне до другата седмица, така че най-добре е да не ме чакаш, а да започваш.

— Благодаря ти, Сам. Само още една молба. Ако те попитат за този разговор, би ли казал, че съм дошъл у вас, вместо че съм се обадил по телефона, и че сме говорили по-рано днес, преди около дванайсет часа?

Кеселман замълча. После попита:

— Що за проблеми се готвиш да ни навлечеш?

— Когато приключа — отвърна Хазарт, — ще те изритат от полицията, ще ти отнемат пенсията и ще изчистят обществена тоалетна с репутацията ти, но може би ще ти разрешат да си останеш евреин.

Кеселман се разсмя, после смехът му премина в кашлица, но когато кашлянето най-сетне спря, той продължи да се смее.

— Стига и двамата да загазим еднакво, поне ще бъде забавно.

След като приключи разговора, Хазарт поседя в колата и загледан в къщата на Лапута, обмисляше подхода си. Беше решен да действа смело, но не и прибързано.

Не беше трудно да влезе вътре, макар да беше противозаконно. Той все още носеше инструмента за отключване на брави, който бе използвал за влизането в апартамента на Рейнърд.

Да направи обиск, без да остави доказателства, че е бил там, и да се измъкне неусетно като някое привидение — ето това беше трудно.

През цялата си кариера той се бе придържал повече или по-малко, към полицейския правилник, колкото и непоследователен да бе на места. Сега обаче бе изправен пред необходимостта да си внуши, че обстоятелствата налагат правилата да не се спазват.

Хазарт извади от джоба на якето си връзката сребърни звънчета и започна да ги върти из ръката си.

В осем и десет той излезе от колата.