Лицето

Глава 47

Хванат на тясно, легнал по очи на дивана, Фрик погледна към телефона върху пода на библиотеката. Беше го преместил от бюрото, доколкото дължината на кабела позволяваше.

Това беше допълнителна мярка за сигурност, в случай че му се наложеше бързо да повика помощ.

Така си беше, макар че това бе само част от истината. Също така си помисли дали да не набере звездичка шейсет и девет.

Фрик не беше привърженик на страстта за саморазрушение. Той не принадлежеше към холивудските глезльовци, които не могат да дочакат да пораснат, за да станат богати наркомани, друсащи се с хероин. Нямаше намерение да се убие със спортна кола, с пистолет, с пушка, с таблетки за отслабване, със силен алкохол, с рак на белите дробове в резултат от пушене на марихуана или с жени.

Понякога по време на веселба, когато Палацо Роспо гъмжеше от стотици знаменитости, полузнаменитости и мераклии да станат знаменитости, Фрик вземаше мерки да стане невидим, за да може да подслушва по-добре. Сред тълпа от този сорт не беше трудно да станеш невидим, тъй като за половината от гостите друг освен самите тях не съществуваше, а останалите се скупчваха около шепата режисьори, агенти и шефове на филмови студиа, които можеха да ги направят безумно богати или още по-безумно богати, отколкото вече бяха.

По време на едно такова събиране „невидимият“ Фрик бе чул да говорят за третата — или може би четвъртата — най-голяма кинозвезда в света, че „тъпакът му с тъпак ще се затрие с жени, както я кара“. Фрик нямаше ни най-малка представа как човек може да се затрие с жени и защо, ако човек иска да се самоубие, не вземе просто да си купи пистолет.

Това интригуващо изказване обаче се бе запечатало в паметта му и той бе решил да внимава. Напоследък, когато се запознаеше с нови жени, той ги подлагаше на тайно наблюдение в търсене на признаци дали не са от опасния тип.

По същия начин до тази шантава нощ той не си беше представял, че смъртта може да бъде набрана със звездичка шейсет и девет.

Може би онова, което дойдеше по телефона, нямаше да го убие. Може би щеше да плени душата му, да вземе под контрол тялото му и да го направи толкова нещастен, че да му се прииска да е умрял.

Или може би щеше да го вземе под контрол и да го накара да се блъсне с глава в стена, да скочи в открита помийна яма (ако такава можеше да се намери в Бел Еър) край пътя за Палацо Роспо или да се хвърли в обятията на някоя смъртоносна блондинка (с каквито явно Бел Еър гъмжеше).

Проблемът беше дали да вярва изобщо на думите на непознатия от телефона.

От една страна, цялата история за ангел хранител, който се движи по огледала и лунна светлина, можеше да бъде чиста глупост. По-голяма глупост и от филма за еднорога на Татко призрак.

От друга страна, както винаги си имаше и друга страна, непознатият от телефона беше излязъл от огледало. Беше летял над гредите. Действията му на тавана и по-късно по лъскавата повърхност на украшенията на елхата бяха толкова невероятни, че придаваха правдоподобност на думите му.

И все пак що за ангел хранител се облича в костюм и връзка от някой от най-луксозните магазини на „Родео Драйв“, има кожа, по-бяла от корема на риба, изглежда по-скоро страшен, отколкото свят, а сивите му очи са по-студени от пепел върху лед.

Възможно бе непознатият по неизвестни причини да го лъжеше, да го караше да си прави грешни заключения, да му готвеше капан.

Фрик бе чул баща си веднъж да казва, че буквално всеки в този град подлага динена кора на някого и че ако не го прави за пари, то го прави за спорта.

Непознатият бе казал на Фрик да не набира звездичка шейсет и девет, защото така ще се свърже с вечния мрак. Възможно бе истината да е съвсем друга — непознатият да не иска Фрик да го проследи.

Все още легнал по корем на дивана, Фрик се протегна, вдигна слушалката на телефона и натисна копчето за личната си линия.

Той се заслуша в сигнала.

Ангелите на елхата приличаха точно на ангели. Човек можеше да се довери на ангел с лира или с тръба, с бели спортни криле на гърба.

Той натисна звездичка, после шест и после девет.

Отсреща отговориха на първото иззвъняване, а не на четвъртото както преди. Никой не каза „Ало“. Както преди той бе посрещнат с мълчание.

После, след няколко секунди, започна пъхтенето.

Фрик възнамеряваше да изчака и да накара перверзния тип да проговори пръв. След двайсет-трийсет секунди обаче търпението му се изчерпа и той рече:

— Пак съм аз.

Признанието му не предизвика отговор.

Опитвайки се да говори с по-весел и дори донякъде шеговит тон, но без особен успех, Фрик попита:

— Как е положението във вечния мрак?

Пъхтенето загрубя и се усили.

— Нали го знаеш — вечния мрак? — попита заядливо Фрик, ала в гласа му се усети трепет, който той не беше в състояние да контролира, и това издаде фалша в позата му на самоуверен смелчага. — На някои карти известен още като бездънната пропаст. Или като видимата тъмница.

Чудовището продължи да пъхти.

— Изглежда, не си добре. Май те е хванал тежък синузит — продължи Фрик.

Понеже главата му висеше извън дивана, започна леко да му се вие свят.

— Ще ти дам името на лекаря ми. Той ще ти предпише лекарство. Дишането ще ти се оправи. Ще ми бъдеш благодарен.

Един прегракнал, стържещ глас, излизащ от гърло, сякаш затлачено с бръснарски ножчета, по-сух от два пъти горяла пепел, надигнал се от ужасни дълбини, през дупките между отломките на развалини, изрече само една дума:

— Момче.

В ухото на Фрик думата пропълзя като насекомо, подобно на онези щипалки, за които се носеха легенди, че могат да проникнат в мозъка ти, да снесат яйца там и да те превърнат в ходещ кошер, пълен с гърчещи се ларви.

Фрик си спомни безбройните афиши, в които баща му имаше смел и благороден вид на изпълнен със стоманена решителност човек, и стисна здраво слушалката. Той напрегна максимално волята си да преодолее страха си и рече:

— Не ме е страх от теб.

— Момче — повтори онзи отсреща, — момче — и по линията се забръмчаха още гласове, отначало само четири-пет, по-тихи от първия, мъжки и женски, неспирно шептящи „момче… момче“. В тях се усещаше жадно нетърпение. Върховно нетърпение. Нежни шепнещи гласове, груби гласове: „… кой е там?“, „… вратата, той е вратата…“, „… сладко месце…“, „… глупаво прасенце, лесно ще го хванем…“, „… покани ме…“, „… мен покани…“, „… не, мен покани…“. За броени секунди броят им нарасна от десетки на стотици, цяла тълпа. Може би защото говореха всички едновременно, речта им звучеше като животински ръмжане и отделните думи, които все още се долавяха, бяха в повечето случаи безсмислени гадости. Смразяващи кръвта крясъци на страх, болка, яд и силен гняв съшиваха дрипите на тази шумна какофония в платно на нуждата.

Сърцето на Фрик блъскаше силно в ребрата му, пулсираше в гърлото и слепоочията му. Той бе заявил, че не се страхува, ала се страхуваше, толкова се страхуваше, че не можеше да измисли нито една нахакана реплика или да промълви дори думичка.

Въпреки това клокочещите гласове го интригуваха, задържаха вниманието му. Жаждата в тях, жестокият копнеж, жалкото отчаяние, меланхоличното желание изграждаха една покъртителна песен, която дърпаше струните на самотата му, която му говореше и го уверяваше, че не е нужно да страда в уединение, че стига да поиска, може да има компания, че може да получи и цел, и смисъл в живота, както и семейство, стига да отвори сърцето си за тях.

Дори когато станеха нечленоразделни, когато забълваха гадости, които би трябвало да отблъснат Фрик, с гърления си ръмжащ и съскащ хор те го успокояваха. Сърцето му продължаваше да думка, но с всеки изминал момент в силата, която го движеше, страхът намаляваше и отстъпваше място на въодушевлението. Всичко можеше да се промени. Основно. Докрай. Веднъж завинаги. Да се промени в един миг. Можеше да получи нов и по-добър живот, само да поискаше, живот, изцяло освободен от самотата, от несигурността, от объркаността и неувереността в себе си, от слабостта…

Фрик отвори уста, за да произнесе думите, които почти със сигурност щяха да бъдат покана, каквато викачите на духове се стараят да избягват. Ала преди да проговори, с периферното си зрение забеляза движение, което привлече вниманието му.

Когато се обърна, за да види какво бе то, Фрик забеляза, че разтеглящата се спирално навита жица между апарата и слушалката, която преди бе покрита с чист бял винил, се бе превърнала в нещо органично, розово и хлъзгаво, подобно на връвта, която свързва майката с новороденото й бебе. Връвта пулсираше бавно и тежко, но силно, на талази, които вървяха от апарата на пода към слушалката, притисната към ухото му, сякаш в очакване на поканата, трепкаща на върха на езика му.

Седнал пред бюрото в кабинета си, Итън ядеше сандвич с шунка и се опитваше да отгатне значението на шестте странни подаръка от Рейнърд, но мисълта му постоянно се отклоняваше към Дънкан Уислър.

В градинското помещение на болницата „Богородицата на Анджелис“, когато бе узнал, че трупът на Дъни е изчезнал, той се бе досетил интуитивно, че странните събития в апартамента на Рейнърд и номерът с ходещия труп на Дъни са свързани. По-късно участието на Дъни в убийството на Рейнърд, макар и неочаквано, не бе изненадващо.

Това, което наистина учудваше Итън, колкото повече мислеше за него, беше срещата отблизо с Дъни в бара на хотела.

В тази случка трябваше да има нещо повече от съвпадение. Дъни бе отишъл в бара, защото Итън беше там. Дъни беше искал той да го види.

Щом Дъни бе искал той да го види, значи бе искал и да го последва. А може би и да го настигне?

Когато излезе от хотела, поради блъсканицата и дъжда Итън го бе изгубил от погледа си и тогава му се беше обадил Хазарт. Той се замисли какво би направил, ако не трябваше да се срещне с Хазарт в църквата.

Взе номера на хотела от служба „Информация“ и позвъни.

— Бих искал да говоря с един от гостите ви. Не знам номера на стаята му. Казва се Дънкан Уислър.

След пауза, в която проверяваше данните в компютъра, служителят отговори:

— Съжалявам, господине, но господин Уислър не е регистриран при нас.

Преди само някои от настолните лампи осветяваха тук-там голямото помещение, но сега всички бяха запалени, както и полилеите на тавана, а също и гирляндите от малки лампички на елхата. Библиотеката бе осветена ярко като операционна в болница, но на Фрик и тази светлина не му беше достатъчна.

Той бе върнал телефона на бюрото и го бе изключил.

Навярно телефоните в апартамента му на третия етаж звъняха и това щеше да продължи дълго. Той в никакъв случай нямаше да се качи там, защото не искаше да ги чува. Когато те търсят от ада, това можеше да бъде много настоятелно.

Той бе придърпал едно кресло близо до елхата. Близо до ангелите.

Това можеше да е проява на суеверие, детинщина, глупост. Все едно. Гласовете на тези отчаяни хора по телефона, на тези същества…

Той седна с гръб към елхата, защото реши, че нищо не може да се промъкне през гъстите клони, на които бяха накацали ангелите, и да го хване изненадващо отзад.

Ако не беше излъгал господин Труман преди, той би могъл да отиде директно до апартамента на шефа на охраната и да поиска помощ.

Ала тук, във Фрикбург, САЩ, винаги е пладне и шерифът не може да разчита на помощ от жителите, когато бандата престъпници пристигне на конете си за разплатата.

Итън приключи разговора си със служителя на хотела и взе остатъка от сандвича си, но една от телефонните му линии позвъни, преди да успее да отхапе.

Той вдигна слушалката, но бе посрещнат с мълчание. Повтори думата „Ало“, но отговор не последва.

Почуди се дали това не е перверзният тип на Фрик.

Не се чу никакво пъхтене. Само тишината на отворената линия с характерното пращене, което бе толкова леко, че едва се долавяше.

На Итън рядко му се обаждаха толкова късно — беше почти полунощ. Поради късния час и случилото се през деня дори мълчанието придобиваше важност.

Дали бе продиктувано от инстинкта му, или пък беше плод на въображението му, но той чувстваше, че от другата страна на линията имаше някой.

През годините, в които бе работил като детектив, той бе провел достатъчно полицейски наблюдения, за да тренира търпението си. Слушаше слушателя си, отвръщаше на мълчанието му с мълчание.

Времето вървеше. Шунката чакаше. Все още гладен, на Итън му се допи и бира.

Най-сетне той чу нещо като зов, повторен три пъти. Звукът бе приглушен не защото отсреща говореха тихо или гласът беше слаб, а защото идваше от огромно разстояние и беше толкова крехък, че би могъл да бъде и въображаем.

Известно време цареше мълчание, после гласът се чу отново, също толкова крехък и толкова ефимерен, че Итън не можеше със сигурност да каже дали е мъжки, или женски. Дори би могъл да бъде жалостивият вик на птица или на друго животно, отново повторен три пъти, твърде неясен, все едно е преминал през филтър от мъгла.

Итън вече не очакваше да чуе пъхтене.

Макар да бе все така тихо, пращенето от смущенията по линията бе започнало да звучи застрашително, сякаш всяко изпукване представляваше удар на радиоактивна частица върху тъпанчето му.

Когато гласът се появи за трети път, той не възпроизведе предишните три повиквания. Итън долови групи от звуци, които със сигурност трябваше да имат някакъв смисъл. Думи. Не напълно разбираеми.

Сякаш излъчени от далечна радиостанция в ефир, в който се вихреха бури, тези думи бяха изкривени от пропадания, промени в честотата и от атмосферните влияния. Така би могъл да звучи глас извън времето или който е бил изпратен от космически пътешественици от тъмната страна на Сатурн.

Той не си спомняше да се е навеждал напред на стола си. Нито кога ръцете му се бяха изплъзнали от облегалките или пък кога бе опрял лакти на коленете си. Ала той бе заел тази свита поза, стиснал глава с ръце, една от които държеше слушалката, като човек, обзет от угризения на съвестта или смазан от скръб при получаването на страшни новини.

Макар да се напрягаше да схване смисъла на казаното, то се процеждаше през ушите му, без да остави следа, неуловимо като сенките на облаците, хвърляни от лунната светлина върху морските простори.

Всъщност когато се стараеше най-усилено да проумее смисъла на тези подобия на думи, те се отдръпваха още по-далеч зад прикритието на смущенията и изкривяванията. Той подозираше, че ако се отпусне, речта може да се избистри и гласът да се усили, но не бе в състояние да го стори. Макар че притискаше слушалката към главата си с такава сила, че ухото го болеше, той не можеше да престане да се напряга, боейки се, че ако се отпусне дори само за миг, ще пропусне момента, когато думите ще се прояснят, но само за този, който внимава.

Гласът звучеше като че ли се вайка. Въпреки че не можеше да възприеме думите и да отгатне значението им, Итън долавяше настоятелния, умолителен тон, а може би и някакъв тъжен копнеж.

Той смяташе, че е прекарал пет минути в безуспешни усилия да улови думите от морето на смущенията и тишината, но когато погледна часовника си, беше 12,26. Беше стоял прикован към телефона почти половин час.

Притискано дълго от слушалката, ухото му гореше и пулсираше от болка. Вратът и раменете му се бяха схванали.

Учуден и леко объркан, той се изправи на стола. Никога не се бе подлагал на хипноза, но си помисли, че сигурно човек се чувства по този начин, когато се отърсва от състоянието на транс.

Той затвори неохотно телефона.

Гласът, който му се беше сторило, че е чул, може и да не беше нищо повече от слухова халюцинация. Въпреки това той изцяло беше погълнат от него в очакване, подобно на оператора на сонар в подводница, вслушващ се да чуе свистенето на ехото от приближаващ се вражески кораб, който разтоварва баласта си.

Не му беше напълно ясно какво бе сторил. Или защо.

Въпреки че в стаята не беше особено горещо, той попи потта от челото си с ръкава на ризата си.

Очакваше телефонът да звънне отново. Може би щеше да е по-разумно да не му отговаря.

Тази мисъл го притесни, защото не я разбираше. Защо да не отговаря, когато звъни телефон?

Погледът му обходи шестте предмета от Рейнърд, но вниманието му се спря най-дълго на трите звънчета от линейката, в която не бе пътувал.

Минаха две или три минути, през които телефонът не звънна. Той включи отново компютъра и отвори записите на телефонните обаждания. Последният запис бе за неговото обаждане в хотела, където бе търсил Дъни Уислър.

Следващото обаждане, с което го бяха потърсили отвън и което бе продължило почти половин час, не беше отразено.

Невъзможно.

Той гледаше втренчено екрана, мислейки си за обажданията на пъхтящия тип до Фрик. Бе прибързал, като не бе отдал нужното значение на разказа на момчето.

Итън вдигна поглед към телефона и видя, че сигналната лампичка над линия 24 светеше.

Търговец по телефона. Грешка. И все пак…

Ако беше лесно да задоволи любопитството си, той би отишъл на третия етаж, където телефонният секретар за линия 24 беше изолиран в специално помещение зад заключена синя врата. Обаче бе достатъчно само да влезе там, за да си загуби работата.

За Мин дю Лак и Чанинг Манхайм стаята зад синята врата бе свято място. Входът за всички други, освен тях двамата, беше строго забранен.

При крайна нужда Итън бе упълномощен да използва шперца си навсякъде в къщата. Единствената врата, която той не отключваше, беше синята.

Тълпата ангели, приятният боров аромат и удобното грамадно кресло не можеха да успокоят Фрик достатъчно, за да заспи.

Той стана, престраши се да отиде внимателно до най-близката етажерка с книги, откъдето избра един роман.

Макар да беше едва на десет, читателските му способности и интереси бяха като на шестнайсетгодишен. Не се гордееше с това, защото от опит знаеше, че повечето шестнайсетгодишни не бяха вундеркинди навярно защото никой не очакваше това от тях.

Дори госпожа Дауд, учителката му по английски език и литература, не очакваше той да чете за удоволствие — тя не беше сигурна, че книгите са полезни за него. За нея книгите бяха реликви и тя смяташе, че в бъдеще визуалните изображения ще са водещи, а не думите. Тя вярваше в „мемовете“, които произнасяше като „мимове“ и определяше като идеи, които се зараждат спонтанно сред „информирани хора“ и се разпространяват от мозък в мозък сред населението, подобно на умствени вируси, създавайки „нови начини на мислене“.

Госпожа Дауд идваше при Фрик четири пъти в седмицата и след всеки урок оставяше достатъчно материал да натори поляните и лехите на имението поне за година.

Фрик се върна в креслото, но не можа да се съсредоточи и да се увлече от четивото. Това не означаваше, че книгите са се превърнали в отживелица, а просто, че той е уморен и изплашен.

Той поседя известно време, чакайки някой мем да скочи в мозъка му и да му даде нещо различно за мислене, нещо, което би изтикало от главата му всички мисли за Молох, за жертвоприношения на деца и за призраци, които излизат от огледала. Обаче явно в момента не върлуваше мемна епидемия.

Когато очите му започнаха да горят и да го глождят, но въпреки това не се затваряха, той извади от джоба на джинсите си снимката, която му бе подадена от огледалото. Разгъна я и я изглади на коляното си.

Жената изглеждаше дори още по-хубава, отколкото си я спомняше. Не с красотата на супермодел, но с една много истинска хубост. Мила и нежна.

Той се замисли коя ли може да бъде. После си представи какъв би бил животът, ако тази жена му беше майка, а мъжът й — баща. Стана му малко съвестно, че изхвърли Псевдомама и Татко призрак от въображаемия си живот, но те рядко присъстваха в действителността, така че сигурно нямаше да му се разсърдят, че си е измислил семейство за една нощ.

След известно време усмивката на жената от снимката накара и Фрик да се усмихне, което беше по-добре, отколкото да хване някой мем.

По-късно, когато Фрик живееше с новата си майка и мъжа й, с когото още не се бе запознал, в уютна къща в затънтено градче в Монтана, където никой не знаеше кой е бил преди това, сивоокият мъж от огледалото излезе от лъскавата страна на тостера, погали кучето по главата и го предупреди, че е опасно да му връща телефонното обаждане, като набере звездичка шейсет и девет.

— Ако един ангел използва идеята за телефон, за да ми се обади — рече Фрик — и после аз набера звездичка шейсет и девет, защо връзката води до ада, вместо до рая?

Вместо да отговори на въпроса му, мъжът избълва драконовски пламък от ноздрите си към него и изчезна в лъскавата повърхност на тостера. Пламъците опърлиха дрехите на Фрик и от тях се вдигнаха облачета дим, но той не пламна. Прекрасната му нова майка му наля още една чаша лимонада да се разхлади и те продължиха разговора за любимите си книги, докато той ядеше дебело парче домашна шоколадова торта, която тя му беше направила.

В една бурна нощ, изпълнена отначало с ехото от изстрели и рева на приближаващи се превозни средства, а после с глас, зовящ от безкрайността, Итън се търкаляше по мокрия асфалт, докато накрая се събуди в тишина и мрак сред мокри усукани чаршафи.

Той се надигна в леглото и произнесе:

— Хана!

В съня си, където всички прегради на психиката са свалени, той бе разпознал нейния глас в гласа, който бе чул по телефона.

Отначало тя бе повторила зова си три пъти и после още три пъти. В съня си той бе разпознал и думата — тя викаше името му: Итън… Итън… Итън.

Останалото, което му беше казала, спешното съобщение, което се бе мъчила да му предаде през бездната, която ги делеше, продължаваше да му убягва. Дори в съня си, другото измерение на смъртта, той не се бе приближил достатъчно до Хана, за да чуе нещо друго, освен името си.

Отърсвайки се от покрова на съня, Итън бе завладян от убеждението, че някой го наблюдава.

Всяко дете знае много добре какво е да се събудиш от сън с чувството, че тъмнината в спалнята служи за прикритие на всевъзможни зли духове с най-различен апетит. Присъствието на демони изглежда толкова реално, че множество малчугани се страхуват да натиснат ключа на лампата, за да не видят нещо по-страшно от това, което рисува трескавото им въображение. И все пак ужасът винаги отстъпва пред светлината.

Итън не беше сигурен, че този път светлината ще прогони необяснимия ужас. Той усещаше, че е наблюдаван от кукумявки и гарги с разцепени клюнове, от гарвани и ястреби с хищни погледи. Те не бяха накацали по мебелите му, а се бяха разположили в мрачни черно-бели снимки по стените, снимки, които не бяха там, когато си бе легнал. Макар че бяха минали часове, откакто нощта се бе стопила в предутринната виделина на новия ден, той нямаше причини да предполага, че вторникът ще бъде пощаден от неразумното, както не беше и понеделникът.

Той не посегна към ключа на лампата, а отпусна отново глава върху възглавниците на леглото, примирил се със загадъчното присъствие в мрака на стаята.

Съмняваше се, че ще може да заспи отново. Не след дълго обаче клепачите му натежаха.

На ръба на бездната на съня, в който Итън се понесе лениво, той чуваше от време на време едно трак-трак-трак, което можеше да е от ноктите на гарвани върху желязна ограда. А може да беше и студеният дъжд, почукващ по прозорците.

Преди съвсем да го погълне черната дупка на съня, през не съвсем плътно затворените си клепачи Итън забеляза една малка светлинка в непрогледния мрак. Телефонът. Без проверка той не можеше да каже със сигурност кой е номерът на сигналната светлина, но инстинктът му подсказваше, че е на линия 24.

Той се плъзна в центъра на водовъртежа от сънищата, които го чакаха, каквито и да бяха те.