Лицето

Глава 55

Четири стъпала водеха към най-долния от трите подземни етажа на болницата.

Несмущавани както от блудкава музика, така и от задгробни гласове, Итън и Хазарт минаха по познатия, ярко осветен бял коридор покрай градинското помещение и стигнаха до една двойна врата. Зад нея се намираше гаражът за линейки.

Сред другите превозни средства, принадлежащи на болницата, четири линейки бяха паркирани една до друга. По празните места на паркинга личеше, че имаше още коли, които обаче бяха излезли по работа в дъждовния ден.

Итън се приближи до най-близката линейка. След кратко колебание той отвори задната врата.

Вътре гирлянди от блестящ червен станиол бяха опънати отляво и отдясно на тавана. Шест връзки малки звънчета бяха закачени в началото, средата и края на всяка гирлянда.

Хазарт, който бе застанал до втората линейка, го повика:

— Ела тук.

Итън се приближи към отворената задна врата.

Две гирлянди. Само пет връзки звънчета. Липсващата връзка, от средата на червената гирлянда вдясно беше тази, която му дадоха, докато издъхваше.

По средата на гърба му бавно премина студена тръпка, оказваща натиск, сякаш голият пръст на скелет проследяваше с върха си гръбнака му от шийния до опашния прешлен.

— Липсва една връзка звънчета, а ние с теб имаме две — отбеляза Хазарт.

— А може би не. Може би и двамата имаме същата връзка.

— Какво искаш да кажеш?

Зад тях се чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Итън се обърна и видя парамедика, който се бе грижил за него в бързащата линейка преди по-малко от двайсет и четири часа.

Това, че бе открил звънчетата стиснати в ръката си пред „Рози завинаги“, вече представляваше прекалено голяма загадка. Но да застане лице в лице с човека, видян преди само насън, придаде реалност на смъртта му в линейката, макар че той все още дишаше, все още беше жив.

Срещата обаче бе шокирала само него. Парамедикът гледаше Итън с не по-голям интерес, отколкото би гледал който и да е непознат.

Хазарт показа полицейската си карта.

— Как се казвате, господине?

— Камерън Шийн.

— Господин Шийн, бихме искали да научим на какви повиквания се е отзовала тази линейка вчера следобед.

— По кое време по-точно? — попита парамедикът.

Хазарт погледна към Итън и Итън успя да проговори:

— Между пет и шест часа.

— Бях дежурен с Рик Лазлоу по това време — рече Шийн. — Малко след пет часа се обадиха от полицията и съобщиха, че е станало произшествие на ъгъла на булевард „Уестууд“ и „Уилшър“, в резултат на което има тежко ранен.

Това бе на километри от мястото, където Итън бе блъснат от круизъра.

— Удар на хонда с хамър — продължи Шийн. — Пренесохме пострадалия в колата. Той имаше вид, сякаш го е блъснал тежкотоварен камион, а не просто един хамър. Закарахме го от улицата направо в операционната за рекордно време и както чувам, той ще се оправи.

Итън назова имената на улиците, които образуваха кръстовището недалеч от „Рози завинаги“.

— Отзовавате ли се на повиквания от места толкова далеч на запад?

— Разбира се. Ако смятаме, че можем да избегнем задръстванията, ние отиваме навсякъде, където има кръв.

— Отзовахте ли се на повикване от това кръстовище вчера?

Парамедикът поклати глава.

— Ние с Рик не. Може да е отишъл някой от другите екипи. Проверете в диспечерския дневник.

— Изглеждате ми познат — каза Итън. — Срещали ли сме се някъде?

Шийн се намръщи, явно ровеше в паметта си.

— Не си спомням да сме се срещали. Искате ли да проверите в диспечерския дневник?

— Не — отвърна Хазарт. — Само още един въпрос. — Той посочи една от гирляндите от блестящ станиол в задната част на линейката. — Средната връзка звънчета липсва.

Шийн надникна вътре.

— Липсват звънчета. Така ли? Хм, да. Е, и?

— Чудим се какво е станало с тях.

Лицето на Шийн се сбърчи озадачено.

— Какво ли? Със звънчетата? Не си спомням да се е случило нещо с тях по време на моята смяна. Може някой от другите смени да знае повече.

Хазарт хвърли поглед към Итън и той сви рамене. Хазарт затръшна вратата на линейката.

Озадачеността на Шийн се превърна в изумление:

— Нима полицията праща двама детектива по следите на някой, който може да е откраднал коледно украшение за два долара?

Нито Итън, нито Хазарт можеха да отговорят на този въпрос.

Шийн би трябвало да спре дотук, но като много други в наши дни той нямаше и най-малка представа за същността на работата на полицаите и това го караше да чувства, че превъзхожда всеки, който носи полицейска значка.

— Тогава кого ще прати да свали коте от дърво — специализиран отряд ли?

— Работата не е само в цената на липсващото украшение, нали детектив Труман?

— Не е — потвърди Итън, включвайки се в обичайния им подход от миналото. — Работата е в принципа. А също и в това, че престъплението е извършено с цел подклаждане на омраза.

— Определено наказуемо престъпление според Наказателния кодекс на Калифорния — изрече Хазарт с каменно лице.

— Докато траят празниците — поясни Итън, — ние сме в екипа, който следи да не се обезобразяват коледната украса и сцените с Младенеца в яслите.

— Това е част от дейността на специалния отряд, основан след приемането на Закона против подклаждането на омраза през 2001 година.

Шийн наклони глава първо към Итън, после към Хазарт и по лицето му се прокрадна зачатък на усмивка.

— Будалкате ме, нали? Играете си на „Полицейска мрежа“.

Използвайки втренчения, неодобрителен поглед, с който можеше да смрази всичко, от закоравели гангстери до букети цветя, Хазарт рече:

— Вие против християнството ли сте, господин Шийн?

Зачатъкът на усмивка по лицето на Шийн секна, преди да се оформи напълно.

— Моля?

— Поддръжник ли сте на свободата на вероизповеданието — поде Итън, — или сте от онези, които смятат, че конституцията на САЩ ви гарантира свобода от религията?

Парамедикът моментално изтри усмивката от лицето си и отвърна:

— Разбира се, че вярвам в свободата на вероизповеданието, кой не вярва в нея?

— Ако вземем съдебно постановление да претърсим веднага дома ви — рече Хазарт, — ще намерим ли вътре колекция от антихристиянска литература, господин Шийн?

— Къде, в моя дом? Аз не съм противник на никого и на нищо. Дружелюбен съм към всички. За какъв ме мислите?

— Ще намерим ли материали за правене на бомби? — попита Итън.

Също както самодоволната усмивка на Шийн се бе смразила и изчезнала под вледеняващия поглед на Хазарт, така и цветът се източи от лицето му и то стана сиво като небоядисаните бетонни стени на гаража за линейките.

Шийн отстъпи назад, вдигна ръце, сякаш да се предаде, и рече:

— Каква е тази работа? Сериозно ли говорите? Не може да бъде! Изчезнала коледна играчка за два долара и аз трябва да си търся адвокат!

— Ако имате такъв — отвърна със сериозен тон Хазарт, — ще бъде във ваш интерес да му се обадите.

Все още несигурен на какво да вярва, Шийн отстъпи още една крачка назад, после две, после им обърна гръб и забърза към залата, в която екипите на бърза помощ очакваха да бъдат изпратени по задачи.

— Ама че го измислихме — специален отряд — изсмя се Хазарт.

— Голям цар си — похвали го Итън.

— Ти си цар.

Итън беше забравил колко по-лесно се живее, когато делиш задълженията си с някого, особено ако този някой има чувство за хумор.

— Защо не се върнеш на работа в полицията — попита Хазарт, докато прекосяваха гаража на път към коридора, минаващ покрай градинското помещение. — Хем ще спасяваме света, хем ще се кефим.

Изкачвайки се по стълбището към горния етаж на обществения гараж, Итън отвърна:

— Да речем, че на тази щуротия й дойде краят рано или късно — застрелване в корема, което после го няма, звънчетата, гласът по телефона, човек, влизащ в огледалото на гардероба. Мислиш ли, че е възможно да се върнем към обикновената полицейска работа, сякаш нищо странно не се е случвало.

— Е, какво, монах ли да стана?

— Имам чувството, че това трябва… да промени нещо.

— Аз съм си добре такъв — възрази Хазарт. — По-хладнокръвен не бих могъл да стана. Не мислиш ли, че хладнокръвието ми стига чак до хромозомите?

— Ти си един ходещ блок от лед.

— Това обаче не значи, че в мен не гори огън.

— Ни най-малко — съгласи се Итън.

— В мен има много огън.

— Толкова си хладнокръвен, че гориш.

— Точно така. Затова няма защо да се променям, освен ако не срещна Исус Христос и той ме светне по главата.

Те не се намираха на гробище и не подсвиркваха, но това, за което говореха, и отекването на думите им по студентите като крипта стени на стълбището извика в съзнанието на Итън сцени от стари филми, в които хлапета се хвалят със смелостта си, за да прикрият страха си, докато бродят из гробища посред нощ.