Лицето

Глава 46

Нощта на повърхността на луната с кратерите и студа й не би могла да бъде по-самотна от тази нощ в имението на Манхайм.

Единствените звуци в голямата къща бяха от стъпките на Фрик, дишането му и лекото изскърцване на пантите, когато отваряше вратите.

Навън променливият вятър ту се зъбеше, ту се жалваше — караше се с дърветата, виеше печално по стрехите, блъскаше немилостиво по стените, стенеше сякаш в тъжен протест, че не го допускат вътре. Дъждът барабанеше сърдито по прозорците, но после се стичаше като безмълвни сълзи по стъклата.

За известно време Фрик бе убеден, че ще е по-безопасно за него да се движи, отколкото да остане където и да е, че ако спре, около него веднага ще започнат да се трупат невидими сили. Освен това, когато стоеше прав и се движеше, той винаги можеше да се затича и да избяга по-лесно.

Баща му смяташе, че когато едно дете навърши шест години, не бива да му се налага час за лягане, а трябва да се остави да разбере какво диктува личният му биологичен часовник. Поради това вече от години Фрик си лягаше, когато пожелаеше — понякога в девет часа, понякога след полунощ.

Не след дълго ходенето без почивка и светването на лампите по пътя му го накараха да почувства умора. Той бе смятал, че възможността всеки момент Молох, богът, ядящ деца, да излезе от някое огледало ще го държи буден до края на живота му или поне докато навърши осемнайсет години, когато нямаше вече да се брои за дете. Страхът обаче се оказа не по-малко изтощителен от тежкия труд.

Опасявайки се, че ако се стовари на някое канапе или кресло и заспи на него, ще бъде по-уязвим, той се запита дали да не се върне в западното крило на партера и да се свие на кълбо пред апартамента на господин Труман. Ако обаче господин Труман или госпожа и господин Макбий го видеха, че спи там, щяха да го помислят за страхлив сополанко, позор за името Манхайм.

Той реши, че библиотеката е най-сигурното убежище. Винаги се чувстваше добре сред книгите. И макар че библиотеката се намираше на втория етаж, който беше също толкова безлюден като третия, в нея нямаше огледала.

Посрещна го елхата с ангелите.

Той се дръпна ужасен от крилатата тълпа.

После осъзна, че на това дърво няма нито една лъскава играчка, от която зло от друго измерение може да премине в този свят или да го наблюдава от отвъдното.

Поклащащите се ангели сякаш дори обещаваха, че това място му предлага защита, истинско убежище.

Огромното помещение бе изпълнено с декоративни урни, амфори и фигурки, изработени от базалт с типичните мотиви за ампир, или от порцелан от периода на династията Хан. Базалтовите предмети бяха матовочерни, а не лъскави. Времето беше поизтрило блясъка на порцелана и Фрик нямаше причина да се тревожи, че фигурката на кон или каната за вода, направена преди раждането на Христос, би могла да послужи като шпионка, през която би могло да го наблюдава някакво зло създание от друго измерение.

В дъното на библиотеката имаше врата към тоалетна. Фрик я залости с един стол с изправена облегалка, без да посмее да я отвори, защото над мивката в тоалетната имаше огледало.

Тази разумна предпазна мярка създаде малък проблем, който бе лесно разрешен. Тъй като му се ходеше до тоалетната, той поля една палма в саксия.

Той винаги си миеше ръцете, след използването на тоалетната. Сега му се налагаше да рискува да пипне някаква болест, да не кажем чума.

Из цялата библиотека бяха подредени двайсетина палми в саксии. Той си постара да запомни коя беше препиканата, за да не убие цялата тропическа гора.

Върна се в къта за разговори, който се намираше най-близо до елхата, отрупана с ангели пазители. Нямаше начин това да не е сигурно място.

Освен креслата и табуретките за краката, мебелировката включваше и диван. Фрик се канеше да се изтегне на това импровизирано легло, когато тишината беше нарушена от един бодър приятен за детското ухо сигнал, но по-подходящ стая за бебета или малки деца.

Тинга-линга-лиии.

Телефонът бе поставен върху мебел, която госпожа Макбий наричаше escritoire, която за Фрик си беше просто бюро. Той застана до него, наблюдавайки премигването на сигналната светлина за личната му линия при всяко иззвъняване.

Тинга-линга-лиии.

Очакваше господин Труман да отговори до третото иззвъняване.

Тинга-линга-лиии.

Господин Труман не отговори.

Телефонът иззвъня четвърти път. Пети път.

Телефонният секретар също не се включи.

Шести път. Седми път.

Фрик не вдигна слушалката.

Тинга-линга-лиии.

От един шкаф в апартамента си Итън бе извадил предметите от шестте черни кутии и ги бе подредил на бюрото си по реда, в който бяха пристигнали.

Беше изключил компютъра.

Телефонът му бе подръка, така че да поеме обажданията за Фрик, ако неговата линия позвънеше, и да може да вижда сигналната светлина на линия 24, ако някой се опиташе да я използва. Дейността по линията за съобщения от мъртвите се усилваше напоследък, което го тревожеше по причини, които не можеше да обясни с думи, и той искаше да държи положението под контрол.

Седнал на стола зад бюрото с кока-кола в ръка, той размишляваше над елементите на загадката.

Малкото бурканче с двайсет и две мъртви калинки. Hippodamia convergens, от семейство Coccinellidae.

Другото, по-голямо бурканче, в което бе пресипал десетте мъртви охлюва. Гледката ставаше все по-противна с всеки изминал ден.

Бурканчето от туршия, съдържащо девет парчета препуциум във формалдехид. Десетото парче бе предадено за изследване в лабораторията.

Спуснатите пердета приглушаваха ударите на дъжда по стъклото и изолираха Итън от заплахата на разярения вятър.

Буболечки, охлюви, препуциум…

Неизвестно защо вниманието на Итън се отклони към телефона, въпреки че той не беше иззвънял. Никоя сигнална лампа не светеше — нито за линия 24, нито за другите двайсет и три.

Той надигна кока-колата и отпи.

Буболечки, охлюви, препуциум…

Тинга-линга-лиии.

Може би господин Труман се бе подхлъзнал, бе паднал и си бе ударил главата и сега лежеше в безсъзнание и не чуваше телефона. Или може би бе отнесен в друг свят, отвъд огледалото. Или просто бе забравил да направи промяна в системата, за да получава личните обаждания за Фрик.

Този, който звънеше, не се предаваше. След двайсет и първото повторение на тъпия сигнал Фрик реши, че ако не отговори, ще трябва да го слуша цяла нощ.

Лекото треперене в гласа му го ядосваше, но си наложи да се овладее:

— Сладкарницата и повръщалнята на Вини, къщата на петкилограмовите мелби, където човек се насища и после се изчиства.

— Здравей, Елфрик — поздрави непознатият.

— Не мога да реша дали си перверзен тип, или приятел, както казваш. Склонен съм да се спра на перверзен тип.

— Грешиш. Огледай се и виж истината, Елфрик.

— Какво да гледам?

— Виж какво има около теб в библиотеката.

— В кухнята съм.

— Би трябвало да си разбрал досега, че не можеш да ме излъжеш.

— Моето много потайно място ще бъде някоя от по-големите фурни. Ще пропълзя вътре и ще затворя вратата след себе си.

— Тогава се намажи с масло, защото Молох просто ще пусне газта.

— Молох вече беше тук — възрази Фрик.

— Това не беше Молох. Бях аз.

При това съобщение Фрик едва не затвори телефона.

— Посетих те — продължи непознатият, — защото исках да разбереш, че наистина те грози огромна опасност и не остава никакво време. Ако бях Молох, с тебе щеше да е свършено.

— Ти излезе от едно огледало! — Любопитството и удивлението на Фрик за момент надделяха над страха му.

— Да, и се прибрах в огледало.

— Как може човек да излезе от огледало?

— Огледай се наоколо, за да намериш отговора, момчето ми.

Фрик се огледа из библиотеката.

— Какво видя? — попита гласът.

— Книги.

— Така ли, много ли книги имате в кухнята?

— В библиотеката съм.

— Аха, най-сетне истината. Има надежда, че ще избегнеш поне част от мъката. Какво друго виждаш, освен книгите?

— Бюро, кресла, канапе.

— Гледай още.

— Елха.

— Ха така.

— Ха как?

— Какво виси и се полюшва на нея?

— Ъъъ?

— И се пише почти като „ъгъл“?

— Ангел — отвърна Фрик, загледан в сияйните бели фигурки с тръби и лири, които покриваха коледното дърво.

— Аз се движа по огледала, мъгла, дим, минавам през врати, под водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина, по силата на желанието, надеждата и очакването. Вече не ми трябва кола.

Изумен, Фрик стисна слушалката до болка, сякаш така би могъл да изстиска още малко разкрития от мъжа в огледалото.

Непознатият отвърна на мълчанието с мълчание.

Фрик бе очаквал да чуе какви ли не щуротии, но не и това.

Най-сетне с треперещ глас той попита:

— Искаш да кажеш, че си ангел ли?

— Вярваш ли, че бих могъл да бъда?

— Моят… ангел хранител?

Мъжът от огледалото не отговори директно.

— Вярата е много важно нещо, Елфрик. В много отношения светът е това, което ние правим от него, и бъдещето ни зависи от самите нас.

— Баща ми казва, че бъдещето е в звездите, че съдбата ни се определя още при раждането ни.

— Баща ти има много достойнства, на които човек може да се възхищава, момчето ми, но що се отнася до идеите му за съдбата, те са една камара лайна.

— Майчице! — възкликна Фрик. — Нима ангелите употребяват думи като лайна?

— Аз току-що го сторих. Но аз съм още нов в тази работа и може да правя грешки от време на време.

— Значи още носиш тренировъчните си крила.

— Би могло да се каже така. Както и да е, важното е, че не искам да ти се случи нищо лошо. Но сам не мога да те опазя. Нужна е твоята помощ, за да се спасиш от Молох, когато дойде.

Буболечки, охлюви, препуциум…

На бюрото на Итън заедно с другите предмети се намираше и котето — контейнер за курабийки, пълно с двеста и седемдесет плочки, по деветдесет плочки за всяка от трите букви З, Ъ и Б.

Зъб. Бъз.

До котето лежеше книгата с твърди корици със заглавие Опашатите водачи от Доналд Гейнсуърт, който бе обучавал кучета водачи за хора с нарушено зрение и за инвалиди в количка.

Буболечки, охлюви, препуциум, контейнер за курабийки с плочки за игра на анаграми, книга…

До книгата бе поставена зашитата ябълка, чийто шев бе отворен, за да се види окото от кукла. ОКОТО В ЯБЪЛКАТА? БДЯЩИЯТ ЧЕРВЕЙ? ЧЕРВЕЯТ НА ПЪРВИЧНИЯ ГРЯХ? ИМАТ ЛИ ДУМИТЕ ДРУГА ЦЕЛ, ОСВЕН ДА ВОДЯТ ДО ОБЪРКВАНЕ?

Итън имаше главоболие. Навярно трябваше да бъде благодарен, че се е отървал само с това, след като бе умирал на два пъти.

Той остави шестте подаръка от Рейнърд на бюрото и влезе в банята. Взе едно шишенце с аспирин от аптечката и изсипа две таблетки в ръката си.

Мислеше да си налее чаша вода на мивката в банята, за да изпие лекарството. Когато погледна към огледалото обаче, той се загледа в отражението си само за кратко и после затърси някаква призрачна форма, която не би трябвало да бъде там, която би могла да се изплъзне от очите му, докато се мъчеше да я прикове с поглед, както бе станало в банята в апартамента на Дъни.

Отиде да си налее вода в кухнята, където нямаше огледала.

По някаква странна причина вниманието му беше привлечено от телефона на стената близо до хладилника. Нито една от линиите не се използваше в момента. Нито линия 24. Нито линията на Фрик.

Той се замисли за пъхтящия тип. Дори момчето да беше от ония, дето измислят разни драми, за да привлекат вниманието върху себе си, каквото то не беше, това беше твърде скалъпена история, за да си струва лъжата. Когато децата започнат да съчиняват, те обичат да украсяват разказите си с пищни подробности.

След като изпи аспирина, Итън отиде до телефона и вдигна слушалката. Сигналната лампа на първата от двете му лични линии светна.

Телефоните в къщата осъществяваха и вътрешна връзка. Ако първо натиснеше копчето с надпис ВЪТРЕШНИ ТЕЛЕФОНИ и после копчето за линията на Фрик, той би могъл да говори директно с момчето в стаята му.

Не знаеше какво иска да му каже, нито защо чувства нужда да го потърси в този късен час, вместо да изчака до сутринта. Загледа се в копчето за линията на момчето. Сложи пръста си върху него, но се поколеба дали да го натисне.

Момчето най-вероятно вече спеше. Ако не беше заспало, то беше време да го стори.

Итън затвори телефона.

Отиде при хладилника. Не бе мислил за ядене досега. Случилото се през деня бе свило стомаха му на топка. Известно време изпитваше нужда единствено от чаша хубаво уиски. Но ето че най-неочаквано само от мисълта за сандвич с шунка му потекоха лигите.

Човек става всяка сутрин с надеждата за светло бъдеще, но животът се е приготвил да го замеря с лайна и току вземе, че получи куршум в корема и умре, после стане и продължи, ала животът се е приготвил да го цапардоса с още лайна и той попада под колелата на камион и умира пак и когато се опита отново някак си да продължи, животът продължава да го засипва с лайна, така че никак не е чудно, че в крайна сметка тази трескава дейност му отваря апетита на олимпийски шампион по вдигане на тежести.

Загледан в ангелите от матирано стъкло, от пластмаса, от дърво, от боядисана тенекия, докато разговаряше вероятно с истински ангел по телефона, Фрик попита:

— Как бих могъл да намеря сигурно място да се скрия, ако Молох може да се придвижва по огледалата и лунната светлина?

— Не можеш — увери го непознатият. — Той няма моите възможности, Елфрик. Той е простосмъртен. Но не се заблуждавай, че това не го прави толкова опасен. Той е не по-малко зъл от всеки демон.

— Защо не дойдеш тук да чакаш с мен кога ще се появи и после да го спукаш от бой със свещената си тояга?

— Нямам свещена тояга, Елфрик.

— Трябва да имаш нещо. Тояга, гега, жезъл, осветен меч, който блести от божествена енергия. Чел съм за ангелите във фентъзи романите. Те не са въздушни и безсилни като някоя пръдня. Те са бойци. Те са се били срещу легионите на сатаната и са ги изхвърлили от рая в ада. Имаше много готина сцена, която описваше това.

— Тук не е раят, момчето ми. Тук е земята. Тук аз съм упълномощен да работя само по заобиколен начин.

Цитирайки думите на непознатия от предишния им разговор, който бяха провели по апарата във винарската изба, Фрик допълни:

— Да подтикваш, да вдъхновяваш, да ужасяваш, да уговаряш, да съветваш.

— Имаш добра памет. Аз знам какво ще стане, но мога да влияя на събитията само със средства, които са лу…

— … лукави, неуловими и блазнещи — довърши Фрик.

— Аз не мога да се набърквам директно в стремежа на Молох да се обрече на вечни мъки. Също както не мога да спра някой полицай герой, готов да пожертва живота си, за да спаси друг, с което ще си осигури място на небето.

— Разбирам. Ти си като режисьор, който няма право на последната редакция.

— Не съм дори режисьор. Мисли за мен като за един от началниците в студиото, който раздава бележки с предложения за промени в сценария.

— Типът бележки, които карат сценаристите да се оплакват и да се пропиват. Те непрекъснато досаждат с приказки за това, сякаш едно десетгодишно момче би могло да го интересува, сякаш някого изобщо би могло да го интересува.

— Разликата е — продължи предполагаемият ангел, — че моите бележки са винаги добронамерени и се базират на виждане за бъдещето, което може да се окаже прекалено правдиво.

Фрик се замисли над тези неща, докато издърпваше стола изпод бюрото. После седна и рече:

— Изглежда, не е лесно да си ангел хранител. Сигурно е много мъчително.

— Не мога да ти опиша. Последната редакция на живота ти е в твои ръце, Елфрик. Това е, което се нарича свободна воля. Ти я имаш. Всички тук я имат. И в крайна сметка аз не мога да действам заради теб. Ти си тук затова… да направиш избор, бил той правилен или грешен, да бъдеш мъдър или не, да бъдеш смел или не.

— Мога да се опитам.

— Налага се. Какво направи със снимката, която ти дадох?

— На хубавата жена с милата усмивка? Сгънах я и я прибрах в задния джоб.

— Няма да ти помогне много от там.

— Какво очакваш да направя с нея?

— Помисли. Използвай ума си, Елфрик. Дори и в твоето семейство това е възможно. Помисли. Прояви мъдрост.

— Уморен съм до смърт и не мога да мисля сега. Коя е жената на снимката?

— Защо не се превърнеш в детектив и не разпиташ наоколо?

— Вече попитах. Коя е тя?

— Питай другите. Аз не мога да ти дам отговор.

— Защо не?

— Защото трябва да спазвам правилото да използвам само средства, които са лукави, неуловими и блазнещи, което понякога превръща ангелите хранители в големи досадници.

— Добре. Кажи ми само дали съм вън от опасност тази нощ. Мога ли да оставя до сутринта търсенето на потайно място?

— Можеш, стига да е рано сутринта — отвърна хранителят. — Но не губи повече време. Готви се, Елфрик, готви се.

— Добре. Извини ме за начина, по който те нарекох.

— Имаш предвид адвокат ли?

— Да.

— Чувал съм и по-лошо.

— Наистина ли?

— Много по-лошо.

— Извини ме също и за това, че се опитах да те проследя.

— За кое?

— Вижда ми се нередно да се правят неща зад гърба на ангел, като да набереш звездичка шейсет и девет.

Непознатият се умълча.

Нещо особено в мълчанието му го правеше различно от всяко друго, което Фрик бе чувал.

Това бе абсолютно мълчание, а освен това то поглъщаше не само всичкия шум по телефонната линия, но и всеки шум в библиотеката и момчето изпита чувството, че е оглушало напълно.

Тишината създаваше усещането и за дълбочина, сякаш хранителят се обаждаше от дъното на океана. Дълбочина и студ.

Фрик потръпна. Той не чуваше тракането на зъбите си или тресенето на тялото си. Не чуваше и издишването си, макар да усещаше напора на излизащия от него въздух, който бе толкова горещ, че изсушаваше зъбите му.

Абсолютна, дълбока, студена тишина наистина, но и нещо повече…

Фрик допускаше, че такава тишина би могла да бъде направена с магия от всеки ангел със свръхестествени сили, по тя би подобавала най-много на ангела на смъртта.

Непознатият на телефона си пое дъх, вдишвайки тишината и освобождавайки отново звука в света, и започна със собствения си глас, в който се долавяше зловеща нотка на тревога:

— Кога използва звездичка шейсет и девет, Елфрик?

— Ами след като ми се обади в стаята с влакчетата.

— И също след като ти се обадих във винарската изба?

— Да. Ти навярно знаеш всичко това… като се има предвид кой си.

— Ангелите не знаят всичко, Елфрик. От време на време някои неща… ни се изплъзват.

— Първия път телефонът ти просто звъня ли звъня…

— Това е, защото използвах телефона в апартамента си, където живеех, преди да умра. Не набрах номера ти, просто си помислих за теб, но вдигнах слушалката. Още се учех… учех се какво мога да правя сега. С всеки изминал час ставам все по-добър.

Фрик се зачуди дали в действителност не е по-уморен, отколкото си мислеше, че е. Понякога разговорът ставаше съвсем неразбираем.

— В апартамента ти ли?

— Аз съм сравнително нов ангел, момчето ми. Умрях тази сутрин. Използвам тялото си, в което живеех, макар че то е… по-гъвкаво сега поради новите ми способности. Какво стана втория път, когато набра звездичка шейсет и девет?

— Наистина ли не знаеш?

— Може би знам, но искам да го чуя от тебе.

— Обади се един перверзен тип.

— Какво ти каза?

— Нищо не каза. Само пъхтеше… и после издаде някакви почти животински звуци.

Непознатият замълча на слушалката, но това се оказа съвсем различна тишина от мъртвилото преди малко. В тази притихналост имаше множество от едва доловим трепет, вибриране, подобно на крилцата на комар, на изопнати нерви, безшумно свиване на мускулите.

— Отначало помислих, че си ти — обясни Фрик, — и му казах, че съм видял в речника кой е Молох. Името го развълнува.

— Недей никога вече да набираш звездичка шейсет и девет след като се обадя, Елфрик. Никога, никога вече.

— Защо?

С твърда настойчивост, в която се четеше тревога, която изглеждаше прекалено простосмъртна за един безсмъртен ангел, странникът повтори:

— Никога вече. Разбра ли?

— Да.

— Обещаваш ли, че никога вече няма да се опиташ да ме набереш със звездичка шейсет и девет?

— Добре, обещавам, но защо?

— Когато ти се обадих във винарската изба, аз не използвах телефон, както направих първия път. Не ми е нужен телефон, за да ти се обадя, както не ми е нужна кола, за да пътувам. Нужна ми е само идеята за телефон.

— Идеята за телефон. Как точно става това?

— Сегашното ми положение ми дава някои свръхестествени способности.

— Имаш предвид положението ти на ангел хранител.

— Но когато използвам идеята за телефон, набирането на звездичка шейсет и девет може да те свърже с място, на което не бива да ходиш.

— Какво място?

Ангелът се поколеба и отвърна:

— Вечният мрак.

— Не звучи хубаво — съгласи Фрик и се огледа тревожно в библиотеката.

В лабиринта от рафтове чудовища в човешка и нечовешка форма се криеха между кориците на много книги. Може би някое чудовище бродеше не из книжните светове, а тук, като не вдишваше мастилени пари, а въздух и очакваше едно малко момче да го открие зад някой от завоите.

— Вечният мрак. Бездънната пропаст, видимата тъмница и всичките й обитатели — добави ангелът хранител. — Имал си късмет, момчето ми, че онова чудо не ти е проговорило.

— Онова чудо?

— Онова, което наричаш „перверзния тип“. Проговорят ли ти, тези твари могат да бъдат много ласкателни, убедителни, чаровни, а понякога и направо ще те изкомандват.

Фрик вдигна отново очи към елхата. Стори му се, че ангелите го наблюдаваха, всички до един.

— Когато набереш звездичка шейсет и девет, ти им отваряш вратата — заяви ангелът хранител.

— На кого?

— Трябва ли да произнасяме името им? И двамата знаем за кого става дума, нали?

Като момче, което обичаше да чете фентъзи и имаше на разположение домашно кино, в което можеше да гледа всичко, от детски филми до най-нецензурните филми на ужасите, при това с изострено от самота въображение, Фрик беше почти сигурен, че знае за кого става дума.

Непознатият продължи:

— Отваряш им вратата и после с една неподходяща дума можеш неволно… да ги поканиш.

— Тук, в Палацо Роспо?

— Можеш да поканиш някого да влезе в теб, Елфрик. Когато са поканени, те могат да се придвижат по телефонната линия, по крехката връзка от дух към дух, също както аз мога да се придвижвам от огледало на огледало.

— Наистина ли? Не ме лъжеш?

— Не те лъжа. В никакъв случай да не си посмял да набереш звездичка шейсет и девет, след като затворя.

— Добре, няма.

— Или когато и да е, след като ти се обадя.

— Никога повече.

— Говоря ти най-сериозно, Елфрик.

— Не очаквах от един ангел хранител да направи това.

— Кое?

— Да ме наплаши до смърт…

— Да подтиквам, да вдъхновявам, да ужасявам — напомни гласът. — Сега се наспи спокойно, докато още не е превалила нощта. Ала на сутринта не губи никакво време. Приготви се. Приготви се за оцеляване, Елфрик, приготви се, защото, като погледна в бъдещето, за да видя как най-вероятно ще се развият събитията… те виждам мъртъв.