Лицето

Глава 28

Погълнат от мисли за убийство, но не и от угризения на съвестта, Корки Лапута, който наскоро бе излязъл от помещението на безименните мъртъвци, прекоси града под нощния дъжд.

Докато караше, той се замисли за баща си, навярно защото Хенри Джеймс Лапута беше пропилял живота си също като скитниците и избягалите от дома си тийнейджъри по леглата в моргата.

Майката на Корки, икономистката, бе вярвала в правотата на завистта, в силата на омразата. Тя бе отдала живота си на тези страсти и бе носила злобата си като корона на главата си.

Баща му бе вярвал в необходимостта от завистта като мотивиращ фактор. Постоянната му завист неминуемо бе довела до хронична омраза, независимо от това дали бе вярвал в силата на омразата, или не.

Хенри Джеймс Лапута беше професор по американска литература. Той също бе писател, мечтаещ за честна слава.

Беше си избрал най-високо ценените съвременни автори за обект на завистта си. С яростно усърдие той се бе изпълвал със злоба при всяка положителна рецензия за тях, при всяка похвална дума, при всяка почест и награда. Бе посрещал с гняв новините за техните успехи.

Мотивиран по този начин, той страстно бе произвеждал романи, пред които произведенията на съвременниците му да избледнеят и да започнат да изглеждат безлични и детински. Неговото единствено желание бе да засрами другите писатели, да ги унижи с примера си, да събуди в тях по-голяма завист от тази, която сам бе изпитвал към тях, защото само така би могъл да се отърве от собствената си завист и най-сетне да се наслади на постиженията си.

Той бе вярвал, че ще дойде ден тези литератори да му завидят така, че да не могат повече да се радват на собствените си постижения. Когато жаждата им за неговата литературна слава стигнеше до степента на ламтеж, когато започнеха да изгарят от срам, че най-големите им усилия се превръщат в тлеещи главни пред лумналата клада на неговия талант, само тогава Хенри Лапута щеше да се почувства щастлив, реализиран.

Година след година обаче романите му бяха посрещани само с вяли похвали, и то от перата на по-посредствените критици. Никой не го беше предлагал за награда. Заслужените почести не му бяха връчени. Талантът му си бе отишъл непризнат.

Той бе доловил, че много от съвременните му писатели се отнасят пренебрежително към него, което най-сетне го накара да осъзнае, че те всичките членуват в клуб, в който му бяха попречили да влезе. Те бяха разбрали, че той ги превъзхожда по талант, и се бяха наговорили да му отнемат заслужените лаври, защото искаха да задържат парчето пай, което бяха отрязали за себе си.

Паят. Хенри бе осъзнавал, че дори в литературното общество богът на всички богове са парите. Това бе тяхната мръсна тайна. Те си раздаваха награди наляво-надясно, дрънкайки врели-некипели за изкуството, но всъщност се интересуваха от тези почести само за да направят кариера и да забогатеят.

Това прозрение на Хенри относно конспиративната лакомия на литераторите се бе превърнало в тор, вода и слънце за градината на омразата му. Черните цветя на антипатията му бяха разцъфнали както никога преди.

Ядосан от отказа им да му дадат желаното признание, Хенри се бе заел да спечели завистта им, като напише книга, която да постигне огромен търговски успех. Той смяташе, че знае всичките трикове на създаването на сюжет и на употребата на сладникава сантименталност, с помощта на които разни драскачи като Дикенс например манипулират широките маси. Той щеше да напише завладяваща книга, която да му спечели милиони и да накара псевдолитераторите да изгорят от завист.

Тази търговска епопея бе намерила издател, но не и публика. Печалбите на Хенри бяха нищожни. Вместо да го обсипе с пари, духът на Мамон го бе залял с оборски тор, както един от големите критици нарече романа му.

С времето омразата на Хенри се беше задълбочила и се беше превърнала в тумор, съдържащ чиста смъртоносна отрова. Този тумор се разрасна и се превърна в злокачествено раково образувание, пълно с ненавист.

На петдесет и три годишна възраст по време на унищожителна реч, пълна с пламенни нападки и обиди, пред безучастна тълпа от университетски преподаватели на годишния конгрес на Асоциацията по съвременно езикознание Хенри Джеймс Лапута бе получил тежък сърдечен удар. Той бе умрял моментално и се бе строполил с толкова артистично, че част от публиката бе помислила този акт за смел начин да се подчертае смисъла на думите му и бе изръкопляскала, преди да разбере, че става дума за истинска смърт, а не за преиграване.

Корки бе извлякъл много поуки от родителите си. Бе разбрал, че завистта сама по себе си не може да играе ролята на философия, че охолният живот и жизнерадостният оптимизъм не могат да просъществуват при наличието на всепоглъщаща, всеобхватна, неутолима омраза.

Бе разбрал също, че не може да се уповава на законите, идеализма и изкуството.

Майка му бе проявявала доверие към икономическите закони и идеалите на марксизма. Бе завършила живота си като озлобена старица без надежди и цели, която едва ли не бе изпитала облекчение, когато собственият й син я бе пребил до смърт с ръжена.

Бащата на Корки бе вярвал, че може да използва изкуството като чук, с който да накара света да му падне на колене. Светът продължаваше да си върви по своя път, а баща му се бе превърнал в пепел, разпръсната в морето, и сякаш никога не бе съществувал.

Хаос.

Хаосът беше единствената сила във Вселената, на която можеше да се разчита, и Корки й служеше с убеждението, че и тя на свой ред ще му служи винаги.

Той караше в нощта през бляскавия град и неотслабващия дъжд към Западен Холивуд, където предалият го Ролф Рейнърд трябваше да умре.

Районът около дома на Рейнърд беше блокиран от полицията. Полицаи с черни мушами за дъжд с флуоресцентни жълти ленти пренасочваха движението с фенерчета.

Пулсиращата светлина от сигналните лампи на линейката оцветяваха дъждовните капки и се отразяваха в локвите на асфалта.

Корки отмина огражденията и паркира на две преки по-надалече.

Суетнята на властите на улицата на Ролф Рейнърд може и да нямаше връзка с актьора, но интуицията на Корки подсказваше, че не е така.

Не беше разтревожен. В каквато и каша да беше се забъркал Ролф Рейнърд, Корки щеше да намери начин да използва ситуацията за собствените си цели. Суматохата и безредиците бяха негови приятели и той знаеше със сигурност, че в църквата на хаоса той е любимо дете.