Лицето

Глава 75

Леката циркулация на водата в басейна размърдваше светлината, която се вдигаше от дъното, и хвърляше бляскащи сияния и сенки по варовиковите стени и по сводестия таван.

Фрик постла ленена покривка на една от масите до басейна и нареди хубави съдове и прибори.

За малко да сложи и свещи, но си даде сметка, че двама мъже не биха вечеряли на свещи. По-скоро на светлината от жарава, полинезийски бамбукови факли, лагерен огън в гора, пълна с дебнещи вълци, но не и от свещи.

С контролния ключ той намали до меко златно осветлението от лампите, закачени със скоби по варовиковите колони.

При хубаво време Фрик обичаше да се храни до външния басейн, когато бе единственият член на семейството, останал вкъщи, и когато приятелките на Татко призрак не лежаха там само по долнища от бански, дебело намазани със защитен крем против слънце с фактор петдесет като оскубани патици в марината.

Вътрешният басейн не можеше да се сравнява с външния — само двайсет и пет метра на дължина и петнайсет на ширина, съвсем не достатъчно, ако искаш да правиш състезание с моторни лодки. В помещението обаче бе топло през зимата и многобройните палми в огромни саксии му придаваха приятен тропически вид.

От три от стените с големи прозорци се виждаше паркът. Прозорецът на третата стена гледаше към оранжерията и богатата като в джунгла растителност в нея.

Фрик бе избрал мястото за вечеря до басейна, защото в съседната оранжерия бе подготвил внимателно тайното си скривалище. При най-малкия сигнал, че Молох идва, той можеше да хукне и да изчезне от погледа с бързината на заек.

Имаше странното подозрение, че господин Труман също очаква Молох. Тази история с проверката на напрежението беше глупост. Трябваше да има друга причина.

Той се надяваше, че господин Труман няма да се опита пак да го повика по вътрешния телефон, както бе направил преди в библиотеката. Дори под натиск Фрик нямаше да натисне бутона за отговор, защото се страхуваше, че подобно на *69 той можеше да го свърже с онова място, откъдето нещо се бе опитало да изпълзи от кабела през слушалката в ухото му.

Фрик свърши с подготовката на масата по-бързо, отколкото очакваше. Погледна часовника си — господин Труман нямаше да пристигне с храната може би още десет минути.

Наводненият от дъжда и обвит в мъгла парк зад прозорците бе осветен от много лампи, с цел обаче да се създаде атмосфера на магическа романтика, което означаваше, че сенките преобладаваха. Ако Молох бе успял да се промъкне през оградата на имението, без да бъде усетен от охранителната система, той можеше да се крие в тях и да наблюдава.

На Фрик му се дощя да изтича до кухнята, под предлог че иска да помогне, но не искаше да се държи като безпомощен и недодялан хлапак.

Ако искаше да успее някой ден да избяга и да постъпи на служба във Военноморските сили на САЩ, вместо да се крие в миша дупка, той трябваше да започне да мисли и да действа като матрос колкото се може по-скоро. На матроса хич няма да му пука от тъмнината навън. Матросът ще й се изсмее презрително и смело ще й се изпикае отгоре. Първо ще отвори прозореца, разбира се, за да не изцапа стъклото.

Фрик още не бе достигнал до това ниво на увереност. Затова продължи да седи до масата и да брои минутите.

Той извади снимката от задния джоб на панталона си, разгъна я и се загледа в хубавата жена с милата усмивка, която му помагаше да не мисли за опасностите през нощта. Неговата майка от мечтите му.

И досега не бе последвал съвета на непознатия от телефона и не бе попитал никого дали знае коя е тази жена.

Една от причините беше, че не можеше да измисли правдоподобно обяснение откъде има снимката и защо иска да открие самоличността на жената. Хич го нямаше в лъжите.

Освен това колкото по-дълго не питаше никого за нея, толкова по-дълго тя щеше да си остане само за него. В момента, в който разбереше коя е, тя нямаше повече да бъде неговата майка от мечтите му.

На един от прозорците се чу потропване.

Фрик скочи от стола и изпусна снимката.

Лицето на прозореца беше закачулено и ужасяващо, но качулката беше част от дъждобран и лицето беше на един от пазачите, господин Рома. Тъй като имаше широка горна устна и малък нос, господин Рома можеше да обърне устната си и да покрие носа си с нея. Можеше да държи лицето си по този начин дълго, което го караше да изглежда уродлив и с грамадни зъби. Беше сложил светнато фенерче под брадата си и го бе насочил нагоре, което подсилваше страховития ефект.

— Ривет, ривет — поздрави господин Рома, който без горната си устна не можеше да произнесе п-то в началото на думата.

Когато Фрик се приближи до прозореца, господин Рома върна лицето си в нормалния му вид и попита:

— Как си, Фрик?

— Вече съм добре — отвърна Фрик, говорейки силно, за да се чува през стъклото. — Ама за момент се изплаших, че си Мин.

— Мин е във Флорида с баща ти.

— Върна се преждевременно. Разхожда се някъде из дъжда.

Усмивката замръзна на лицето на господин Рома.

— Той ме караше да изляза на разходка с него, за да ми разясни как дъждът измива духа на планетата или нещо подобно.

Замръзналата усмивка се разпадна. Господин Рома отмести фенерчето от лицето си, обърна гръб на Фрик и зашари със снопа лъчи из нощта.

— Сигурно ще го срещнеш — рече Фрик.

Господин Рома съобрази, че светлината показва къде се намира, и угаси фенерчето.

— Довиждане, Фрик — рече той и хукна в мрака.

Колкото и да не го биваше да лъже и да не бе прозвучал убедително дори на себе си, господин Рома не се бе осмелил да провери дали момчето не блъфира, за да не би да има едно на хиляда шанс Мин да се намира наблизо в словоохотливо настроение и готов да наставлява.