Лицето

Глава 64

Седнал на стол до прозореца в розовата стая, Фрик се беше втренчил в камарата от бронзови фъшкии, символ на неувяхващата любов на майка му.

Кошницата за пикник стоеше със затворен капак на пода до стола му.

Макар че щеше да прекара тук известно време в потвърждение на историята, която бе изплюл тъпо пред господин Девоншър, той нямаше намерение да се преструва, че яде несъществуващи сандвичи с шунка, отчасти защото ако някой го видеше, той със сигурност би си помислил крушата не пада по-далеч от дървото, но най-вече защото нямаше несъществуваща туршия с копър, с която да ги гарнира.

Ха, ха, ха.

По време на инцидента преди почти две години рекламният агент на майка му бе обяснил на невестулките в гладната за скандали преса, че Фреди Ниландър е постъпила в частна болница някъде във Флорида. Твърдението бе, че тя страда от изтощение.

Супермоделите удивително често се нуждаеха от болнично лечение за тази диагноза. Явно да бъдеш безумно красив двайсет и четири часа в денонощието можеше да бъде също толкова изтощително физически, както да ореш с кон, и също толкова емоционално натоварващо като грижата за смъртно болен.

Псевдомама беше прекалила със снимките за кориците на модните списания, което бе довело до временна, но пълна загуба на мускулен контрол по цялото тяло. Това беше официалното съобщение, доколкото Фрик беше разбрал.

Никой обаче не му повярва. Вестници, списания и клюкарските репортажи по телевизионните забавни предавания говореха мрачно за „нервна криза“, за „емоционално разстройство“. Някои дори го наричаха „шизофреничен епизод“, което звучеше като епизод от „Обичам Луси“, в който Луси и Етел покосяват сума ти хора с картечница. Те описваха болницата като „санаториум за най-богатите богаташи“ и като „трудно достъпна психиатрична клиника“, а Хауърд Стърн, скандалният водещ на забавна програма по радиото, я бе нарекъл „кошара за мацка с повече цици, отколкото мозък“.

Фрик се бе преструвал, че не знае нищо за това, което медиите казваха за майка му, но тайно бе чел и слушал всичко, което бе успял да намери. Беше се уплашил. Чувстваше се безполезен. Репортерите спореха в коя от две болници лежеше тя, а Фрик не знаеше адреса на нито една от тях. Не можеше дори да й изпрати картичка.

След време баща му го бе завел в розовата градина, която вече бе изместена надалеч от къщата, и го бе попитал дали е чул разни странни новини за майка му. Фрик бе отвърнал, че няма представа.

— Рано или късно — го бе предупредил баща му — ще ги чуеш и искам да знаеш, че нищо от тях не е вярно. Това е обичайното оплюване на знаменитости. Те ще говорят, че майка ти страда от нервно разстройство, но това не е така. Истината не е особено приятна, но далеч не е и толкова противна, колкото твърдят. Мин и доктор Руди ще те научат на някои техники, които ще ти помогнат да запазиш спокойствие, докато трае тази история.

Доктор Руди се казваше Рудолф Круг, психиатър, който се славеше в холивудските кръгове с необичайната си терапия, базирана на изживявания от предишен живот. Той поговори с Фрик, опитвайки се да установи дали в едно от предишните си съществувания не е бил момче — крал на Египет по времето на фараоните, и му даде шише с капсули с предписание да взема една на обяд и една преди лягане.

Фрик си спомни, че в анимационните филми в събота сутрин момчетата крале понякога биваха отравяни от съветниците си. Той веднага отнесе капсулите в апартамента си на третия етаж, изсипа ги в тоалетната и пусна водата. Ако вътре бе живяло зелено люспесто чудовище, той днес го бе убил с огромна доза лекарство.

Колкото доктор Руди бе лесен да се изтърпи, толкова Мин бе труден. След два дни на „споделяне“ Фрик би предпочел да го оставят на милостта на господин Сатър, майстор-готвачът с болния мозък, та ако ще да го изпече с ябълки и да го сервира на нищо неподозиращите бездомници за Деня на благодарността.

В крайна сметка го оставиха на мира.

Но продължаваше да не е наясно дали е било болница, санаториум, или място за въдворяване на луди.

Оттогава майка му бе идвала в Палацо Роспо само веднъж, но не бе споменала нищо за случая. При това посещение тя бе казала на Фрик, че е „едно почти невидимо идеално малко мишле“.

После те бяха яхнали два прекрасни черни жребеца и Фрик се бе проявил като темпераментен, уверен в себе си, атлетичен като баща си и прекрасен ездач.

Ха, ха, ха.

Седнал в розовата стая, загледан през прозореца, той до такава степен се бе унесъл в миналото, че не бе забелязал появяването на господин Йорн, домакина по поддръжката на двора. Облечен в зелени дрехи за дъжд и черни гумени ботуши, господин Йорн навярно беше наглеждал отводнителните канали по поляната или бе проверявал запушен улук. Сега той се взираше във Фрик през прозорците на розовата стая от по-малко от два метра и изглеждаше озадачен, а може би дори разтревожен.

Може би господин Йорн му беше махнал с ръка, а Фрик, потънал в мисли за миналото, не бе отвърнал на поздрава му и господин Йорн бе махнал отново, и Фрик пак не бе отвърнал, и сега господин Йорн навярно си мислеше, че Фрик е изпаднал в транс.

За да докаже, че не е нито груб сополанко, нито хипнотизиран, Фрик махна, защото му се струваше, че това е правилно, независимо дали господин Йорн бе стоял там, без да му се обърне внимание, десет секунди или пет минути.

Жестът на Фрик беше малко пресилен, което навярно накара домакина да се приближи до прозореца и да попита:

— Как си, Фрик? Добре ли си?

— Да, сър. Добре съм. Хапвам си сандвичи с шунка.

Явно оловното стъкло на прозорците и шумът от дъжда бяха заглушили донякъде смисъла на думите на Фрик, защото господин Йорн дойде още по-близо и попита:

— Какво каза?

— Сандвичи с шунка! — почти изкрещя Фрик.

За момент господин Йорн продължи да се взира в него, сякаш изучаваше странна буболечка, затворена в буркан. После поклати глава, при което периферията на шапката му за дъжд се разклати смешно, и си тръгна.

Фрик го изпрати с поглед, докато минаваше покрай бронзовите изпражнения и започна да се губи в бурята. Силуетът му намаляваше с отдалечаването му през огромната поляна, докато заприлича на градинско джудже, и после изчезна като призрак.

На Фрик му беше ясно точно какво си мисли господин Йорн: крушата не пада по-далеч от дървото.

Фрик стана от стола, протегна се и раздвижи изтръпналите си крака, при което, без да иска, ритна и събори кошницата за пикник.

Капакът се отвори и вътре момчето видя нещо да се белее.

В кошницата нямаше нищо — нито фенерчета за осветление при земетресение, нито сандвичи с шунка, нищичко.

Фрик огледа помещението. Не видя никъде място, където някой би могъл да се крие. Вратата към коридора си стоеше затворена, както я бе оставил.

Той се наведе колебливо към кошницата и внимателно бръкна вътре.

Извади един сгънат вестник и го отвори с треперещи ръце. Лос Анджелис Таймс.

Заглавието на първата страница беше с прекалено ярки черни букви и се набиваше на очи: ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ОТВЛИЧАНЕТО ОТ ДОМА НА МАНХАЙМ.

Студена тръпка полази по гърба на Фрик.

Дланите му плувнаха в пот, сякаш бе потопил ръцете си в някакво свръхестествено море, и пръстите му залепнаха за вестника.

Той погледна датата на броя. 24 декември. Вдругиден.

Под страшното заглавие на първа страница имаше две снимки: рекламен портрет на Татко призрак и предната порта на имението.

Фрик не посмя да прочете репортажа от страх да не го накара да се сбъдне и премести погледа си към долния край на страницата. Там видя, че историята продължава на осма страница. Той отвори вестника на осма страница, търсейки най-важната за себе си снимка.

И ето че тя бе там.

Под неговия портрет пишеше: Елфрик Манхайм, десетгодишен, изчезнал от вторник вечерта.

Фрик се взираше шокиран в снимката и черно-белият образ взе, че се превърна в човека в огледалото, непознатия от телефона, ангела му хранител със студеното лице и бледосивите очи.

Фрик се опита да хвърли вестника, но се оказа невъзможно да го пусне не защото ръцете му бяха влажни от пот, а защото вестникът сякаш бе зареден със статично електричество, което го държеше като залепен.

Непознатият от телефона оживя, сякаш това не беше снимка във вестник, а миниатюрен телевизионен екран, и заговори предупредително:

— Молох иде.

Без да има спомен, че е направил дори една крачка, Фрик беше прекосил розовата стая и се беше оказал до вратата.

Дъхът му секна, но не поради пристъп на астма. Сърцето му блъскаше по-гръмогласно от гръмотевицата, която преди бе раздирала небето.

Вестникът лежеше на пода до съборената кошница.

Не след дълго той политна от персийския килим, сякаш понесен от бурен вятър, макар че в помещението нямаше и полъх. Страниците на Таймс се разлистиха, разцъфтяха и за броени секунди се намачкаха, развъртяха се и се струпаха шумно във висока човешка фигура, сякаш невидим човек бе стоял там през цялото време и вестникарската хартия бе полепнала по него.

Това не създаваше усещането за присъствието на ангел хранител, макар че със сигурност ставаше дума за него. Усещането бе за… заплаха.

Книжният човек се извърна от Фрик и се хвърли към прозорците. Когато шумолящата хартия се блъсна в стъклото, тя се превърна в сянка, в плуващ мрак, който се всмука в стъклото по същия начин, както бе сторил в украшенията на коледната елха предишната вечер.

Призракът се стопи, сякаш се бе пренесъл по стъклото в дъжда и после, яхнал дъжда, бе изчезнал в някакво далечно и немислимо място.

Фрик отново бе сам. Или поне така изглеждаше.