Лицето

Глава 95

Когато Дъни се материализира на третия етаж в имението в отговор на повикването, Тифон излиза през двойните врати на апартамента на Чанинг Манхайм в северния коридор, клатейки учудено глава.

— Влизал ли си в тези стаи, момчето ми?

— Не, сър.

— Дори и аз не съм си позволявал чак такъв разкош. Но с моите пътувания аз живея най-вече по хотели и дори и най-луксозните сред тях не предлагат нищо, което може да се сравни с това тук.

В нощта навън вият сирени.

— Господин Хазарт Янси — отбелязва Тифон — е изпратил кавалерията с малко закъснение, но не се съмнявам, че тя ще е добре дошла.

Двамата отиват заедно до главния асансьор, чиято врата се отваря при приближаването им.

С обичайната си галантност Тифон дава път на Дъни.

Вратата се затваря зад тях, асансьорът тръгва надолу и Тифон казва:

— Чудесно свършена работа. Прекрасно. Ти постигна всичко, каквото искаше, а и много повече.

— Много повече — признава Дъни, защото от него се очаква да говори само истината, когато са двамата.

С весели искрици в очите Тифон казва:

— Не можеш да не се съгласиш, че аз изпълних всички условия, за които се договорихме, и дори проявих голяма гъвкавост в интерпретацията им.

— Дълбоко съм ви благодарен, сър, за възможността, която ми дадохте.

Тифон потупва с обич Дъни по рамото.

— За известно време, момчето ми, мислехме, че сме те загубили.

— Ни най-малко.

— Много повече, отколкото си мислиш — уверява го Тифон. — Ти бе почти свършен. Много се радвам, че нещата се оправиха.

Тифон го потупва по рамото още веднъж и тялото на Дъни пада на пода на асансьора, а духът му остава изправен, облечен с костюм, с вратовръзка, истинско копие на трупа, но не така солиден на вид, както безжизнената плът.

След миг трупът изчезва.

— Къде отиде? — пита Дъни.

Тифон се засмива приятно.

— Ще има да се чудят хората в градинското помещение на „Богородицата на Анджелис“. Голият труп, който им изчезна, изведнъж ще се появи добре облечен и с натъпкани с пари джобове.

Те са вече на партера. Гаражите са под тях.

С типичната за него нотка на нежна загриженост Тифон пита:

— Страх ли те е, момчето ми?

— Да.

Изплашен, но не и ужасен. В този момент, в безсмъртното си сърце, Дъни няма място за ужас.

Преди минути, когато наблюдаваше Итън и момчето на пейката, знаейки за обичта помежду им и за бъдещето им като баща и син във всички отношения, с изключение само по документи, Дъни бе пронизан от съжаление по-силно от всякога. В нощта на смъртта на Хана той бе залят от скръб и почти отнесен от нея, скръб не само за нея, не само за загубата й, но и за това как бе объркал живота си. Скръбта го бе променила, но не достатъчно, защото не го бе завела по-далеч от точката на съжалението.

Тази болка, която го обзема сега по пътя от партера към гаража, не е просто по-голямо съжаление, а е такова мощно угризение на съвестта, че той се чувства, сякаш е хапан и разкъсван от вина, майката на съвестта, чувства гризането й в костите на духа си. Побиват го тръпки и го втриса, втриса го със страшна сила при това първо истинско осъзнаване на ужасния ефект, който неговата безпътица бе оказала върху околните.

В съзнанието му се появяват лица от спомените, лица на хора, които той бе съсипал, на жени, към които се бе отнасял с невъобразима жестокост, на деца, които бяха тръгнали по пътя на наркотиците, престъпността и падението под негово влияние. Макар че тези лица са до болка познати, той ги вижда като за първи път, защото във всяко от тях той сега открива, както никога преди, една личност с надежди, мечти и потенциал за добро. Докато беше жив, тези хора бяха просто средства, с които той задоволяваше желанията и нуждите си, те изобщо не бяха човешки същества за него, а източници на удоволствие и оръдия за употреба.

Това, което му се бе виждало като радикална трансформация в душата му след смъртта на Хана, се бе оказало сантиментално самосъжаление, а не истинска промяна. Той беше изпитал скръб и известна доза угризения, но това бе нищо в сравнение с жестоките угризения и съсипващото смирение, което ги следваше.

— Разбирам какво ти е, момчето ми — казва Тифон, докато минават покрай втория етаж на гаража. Той има предвид ужаса, който смята, че е обзел Дъни, но за Дъни ужасът е най-малката му грижа.

Това, което Дъни изпитва, не може да се опише просто с угризения на съвестта, защото то е такова съкрушително изпитание, такава смазваща болка, че за него не съществува дума. Лицата продължават да го мъчат, лицата от пропиляния му живот, и Дъни им иска прошка, едно по едно, моли ги за прошка с дълбоко смирение, което също е новост за него, отправя вопли към тях, макар че е мъртъв и не може да изкупи греховете си, макар че много от тях са напуснали този свят преди него и не могат да чуят отчаяното му желание да поправи грешките от миналото.

Асансьорът е отминал първия етаж на гаража, но те продължават да слизат. Те не са вече в асансьора, а просто в идеята за асансьор, при това много странен асансьор. Стените му са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът вони. Подът е направен сякаш от… пресовани кости.

Дъни забелязва, че в лицето на Тифон настъпват промени. Женствената миловидност и веселите очи отстъпват пред нещо, което отразява по-вярно духа, който би трябвало да се крие във фигурата на доброжелателния дядо. Дъни съзира това само с крайчеца на окото си, защото не смее да го погледне направо. Не смее.

Те слизат етаж след етаж, макар че на таблото има само пет копчета.

— Взех много да огладнявам — информира го Тифон. — Доколкото мога да си спомня, а аз имам добра памет, никога не съм бил толкова гладен. Гладен съм като вълк.

На Дъни не му се мисли какво може да значи това, вече му е все едно.

— Заслужил съм каквото ме чака — казва той, все още преследван от лицата от миналото му, цяла армия от лица.

— Няма да се бавим — обещава Тифон.

Дъни стои с преклонен дух, загледан в пода, през който бе изчезнал трупът му, готов да понесе каквото ще да е страдание, само и само да се освободи от тази непоносима болка, от тези ръфащи угризения.

— Макар че това, което те чака, е ужасно — продължава Тифон, — вероятно нямаше да се чувстваш по-добре, ако не беше приел предложението ми и бе избрал да изкараш хиляда години в чистилището, преди да отидеш… горе. Не беше готов да отидеш направо при светлината. Изгодната сделка, която ти предложих, ти спести досадното чакане.

Асансьорът забавя ход и спира. Избръмчава, за да оповести, че са пристигнали, сякаш са тръгнали към най-обикновено място, като например на работа в делничен ден.

Вратите се отварят и някой влиза, но Дъни не поглежда към новодошлия. Макар да е потресен от ставащото, той все още не е напълно подвластен на ужаса.

При вида на новодошлия в асансьора Тифон изругава бурно, с нечовешка ярост. Гласът му все още може да се разпознае, но е без предишната веселост и чар. Той застава пред Дъни и заговаря с горчив укор.

— Сделката си е сделка. Ти ми продаде душата си, момче, и аз ти дадох повече, отколкото поиска.

Тифон упражнява мощната си воля и необикновената си сила, за да накара Дъни да го погледне.

О, какъв лик!

Какъв лик! Съставен от десетки хиляди кошмари. Лик, който никой простосмъртен не може да си представи. Ако Дъни беше жив, гледката на този лик би го убила, а сега попарва духа му.

— Ти поиска да спасиш Труман и успя — напомня му Тифон с глас, който с всяка дума става все по-гърлен и пропит с омраза. — Каза му, че си ангел хранител. Черен ангел би било по-правилно. Помоли ме само за Труман, но аз ти дадох и пикльото, и Янси. Ти си като надутите холивудски пуяци в бара на онзи хотел, като жената политик и екипът й, които хванах в примката си в Сан Франциско. Вие всички се мислите за достатъчно умни да се изплъзнете от сделките, които сключвате с мен, когато дойде време да изпълните условията, но в крайна сметка всички си плащате. Тук няма разваляне на сделки!

— Излез — казва новодошлият.

Дъни е решил да не го поглежда. Ако има по-страшни гледки от това, в което се бе превърнал Тифон, а сигурно щеше да има една безкрайна поредица от много по-страшни гледки, той няма да обръща поглед към тях по собствен избор, а само ако го принудят, както направи преди Тифон.

— Излез — казва новодошлият по-настойчиво.

Тифон излиза от асансьора и Дъни тръгва след него към съдбата, която си е заслужил и приел, ала вратите се затварят и му препречват изхода и той остава сам с новодошлия.

Асансьорът потегля отново и Дъни е потресен от мисълта, че може да има още по-дълбоки пропасти от тази, в която бе потънал Тифон.

— Разбирам какво ти е — казва новодошлият, повтаряйки думите на Тифон на слизане от Палацо Роспо.

Когато новодошлият бе произнесъл думата „Излез“, Дъни не бе познал гласа му, ала сега разбра чий е този женски глас. Сигурен е, че му играят номер, за да го мъчат, и не вдига очи.

Тя казва:

— Прав си, че фразата „угризения на съвестта“ не може да опише терзанието, което сега така болезнено разкъсва духа ти. Не са подходящи и думите скръб, съжаление, печал. Но не е вярно, че не знаеш правилната дума, Дъни. Отдавна си я научил и още я знаеш, макар че досега не беше изпитвал това чувство.

Той обича този глас толкова много, че не може дълго да се удържи да не погледне към тази, която говори с него. Подготвяйки се за шокиращото откритие, че нежният глас излиза от лик, също толкова ужасен като този на Тифон, той вдига очи и вижда, че Хана е все така красива, както и приживе.

Тази изненада е последвана и от друго удивително откритие. Той беше объркал посоката на движението на асансьора. Те не слизат надолу към тъмницата, която е по-черна от видимия мрак. Те се качват нагоре.

Стените на асансьора повече не са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът не вони.

Все още не смеейки да се надява, Дъни се учудва:

— Нима е възможно това?

— Думите са животът, Дъни. Те имат значение и поради този факт те имат и сила. Когато отвориш сърцето си за скръбта — казва Хана, — когато след скръбта стигнеш до съжаление, а след съжалението постигнеш угризения на съвестта, след тези угризения се намира разкаянието, думата, която описва сегашната ти болка. Тази дума притежава невероятна сила, Дъни. Ако я приемеш искрено в сърцето си, за теб никога няма да е късно, никога няма да настъпи вечен мрак, никоя глупава сделка няма да важи за човек, така променен, както си ти.

Тя се усмихва. Усмивката и е лъчезарна.

Ликът.

Лицето й е прекрасно, но вътре в него той вижда и един друг лик, както бе видял и в Тифон, макар че нейният лик не е изтъкан от кошмари. Колкото и да бе невероятно, този лик е по-красив и от физическото й лице и от него идва излъчването, което е така пленително, че ако не беше дух, отказал се от дишането, когато бе освободен от плътта си, дъхът му би секнал при вида му.

Ликът на безкрайната и красива сложност е също и ликът на милостта, която, дори сега при издигането си, той не може напълно да разбере, но за която е неизразимо благодарен.

И още едно учудващо откритие. Той разбира от израза на Хана, че тя вижда в неговото лице същия лъчезарен, прекрасен лик, който той вижда в нея, че в нейните очи той също сияе така, както тя в неговите.

— Животът е един дълъг път, Дъни, дори когато е прекратен преждевременно. Дълъг и често труден. Но ти вече си приключил с него. — Тя се усмихва. — Приготви се сега за следващото по-хубаво пътешествие. Просто не можеш да си представиш какво те чака!

В асансьора се разнесе сигналът за пристигане.