Лицето

Глава 87

Корки се премести от средата на пейката към външната стена на гондолата и Тротър му каза:

— Полека, полека!

Внезапното преместване на тежестта от 77 килограма можеше да накара кораба да се разклати и дори да се разлюлее, което бе прекалено рисковано толкова близо до покрива.

Корки се опря на перилата и с бавни движения прехвърли краката си един по един извън гондолата, а Тротър използва собственото си тегло за уравновесяване, премествайки се върху пейката към десния борд, и с таблото за управление поддържаше кораба в правилно положение.

Дирижабълът се клатеше, но не опасно.

По сигнал на Тротър Корки се измъкна изцяло извън гондолата, но не се пусна веднага от нея. Отначало той увисна, хванат с две ръце за перилата, докато пилотът успее да компенсира изменението в разпределението на тежестта.

Когато балансът бе постигнат, Корки пусна перилата с лявата си ръка и се хвана по-ниско за скоба върху резервоара за баласт, после направи същото с дясната си ръка. Металът беше студен и влажен, но благодарение на покритите с найлон кожени ръкавици той успя да се хване здраво.

Погледна надолу и видя, че краката му се люлееха на четирийсет и пет-петдесет сантиметра от покрива.

Не смееше да скочи от толкова високо. Макар че най-вероятно щеше да запази равновесие, щеше да вдигне много шум и да привлече вниманието на охраната в стаята, която заемаше половината от втория етаж на сградата.

Явно Тротър също съзнаваше проблема. Той изпусна малко хелий и дирижабълът се смъкна, докато Корки усети покрива под краката си. Стъпи първо с единия си крак и след това с другия, той пусна скобата върху резервоара за баласт. Беше се приземил леко като Питър Пан.

Освободен от неговата тежест, дирижабълът веднага се вдигна три-четири метра нагоре. Опашката му започна да изпреварва останалата част, което не беше хубаво, но Тротър насочи перките така, че да повдигне носа, и оправи положението на кораба още докато го обръщаше, за да поеме по обратния път, на който щеше да бъде сам.

Когато хванеше момчето, Корки щеше да напусне Палацо Роспо показно с един от автомобилите от първокласната колекция на Манхайм.

Когато се върнеше в разрушения замък и завържеше дирижабъла за камиона и дърветата, Тротър щеше да застреля двамата мъже, които му бяха помагали от земята. Макар че това щеше да разбие сърцето му, той щеше да изостави дирижабъла и да отиде пеша до колата, която бе паркирал преди това на две преки от мястото.

Веднага след като се завърнеше в дома си в Малибу, той щеше да смени колата и да отпътува, разделяйки се завинаги с живота си като Джак Тротър. И може би никога нямаше да осъзнае, че бе повярвал на лъжата, че един истински агент от Националната агенция за сигурност се бе споразумял с него да го изтрие от всички правителствени архиви и да му даде възможност да живее от тук нататък като призрак, защото той и без това се канеше да живее като призрак и би могъл да убегне от вниманието на властите изцяло благодарение на собствените си усилия.

Следствието по отвличането на Елфрик Манхайм навярно щеше да стигне до задънена улица, когато откриеха връзката между дирижабъла и Тротър в Малибу. Нямаше никакъв начин да разберат какво ново име бе възприел, как щеше да изглежда и къде щеше да е отишъл.

Ако някой ден, колкото и да бе невероятно, те се доберяха до Тротър, единственото име на съучастник, който той можеше да им даде, беше Робин Гудфелоу, висш таен агент.

Стъпил върху мокрия покрив, Корки направи внимателно две крачки напред. Ботушите му бяха направени специално за зимни условия със сняг и хлъзгав лед. Хлъзгавите от дъжда плочи от аспид не би трябвало да представляват проблем за него.

Въпреки това едно подхлъзване би имало катастрофални последици дори ако успееше да предотврати или преживее падането. Понеже пазачите бяха точно под него, дъждът нямаше да може да прикрие шума, предизвикан от него, затова беше важно да бъде изключително тих.

Отдушникът, който му трябваше, се оказа на мястото, както бе показан в скицата, на по-малко от четирийсет и пет сантиметра по южния склон от върха на покрива.

Чувствайки се като пакостливо дяволче, на Корки му се искаше да затананика някоя песничка или да извърши някакви други лудории. Беше му ясно обаче, че в този случай, както никога досега, той трябва да възпира естествената си склонност към забава.

На изток капитан Куиг фон Хинденбург и неговата Жулвернова джаджа се промушваха през сгъстяващата се мъгла, която се затваряше зад тях и ги скриваше така ефектно, както морето бе крило Немо и Наутилус.

Корки седна на покрива с лице към отдушника, който стърчеше на трийсет сантиметра от повърхността и идваше през тавана от тоалетната в стаята на пазачите.

Той се пресегна през рамо, отвори ципа на горното отделение на раницата си и измъкна голям найлонов чувал за боклук и ролка водоустойчива лепенка.

Над отдушника бе монтирана метална фуния върху десетсантиметрови подпори да го пази от дъжда и мръсотиите, носени от вятъра, без да пречи на циркулацията на въздуха.

Корки нахлузи чувала върху фунията и с една ръка го притисна възможно най-плътно към отвора на отдушника.

Ако вентилаторът в тоалетната работеше, чувалът щеше да се напълни с въздух и той щеше да бъде принуден да отложи тази критична фаза на мисията, докато вентилаторът бъде изключен. Чувалът обаче не се наду като балон.

Той омота лепенка върху чувала, за да запуши плътно отвора на отдушника.

Пресегна се отново през рамо и извади от раницата аерозолна опаковка с размера на лак за коса. Това обаче не беше обикновен спрей, а „оръжеен аерозолен разпръскван (ОАР) със суперускоряващо действие“, разработен от един от колегите му в университета, който бе получил щедра субсидия от китайската армия.

ОАР можеше да изхвърли цялото си силно сгъстено съдържание за шест секунди. Молекулите на активните му съставки бяха свързани с газ, чийто коефициент на разширение бе толкова висок, че и двата етажа на сградата щяха да бъдат замърсени за около минута.

Флаконът можеше да разпръсква всичко — от приспивателни препарати до нервнопаралитични и смъртоносни отрови, които убиваха при първото вдишване.

Корки не бе успял да се сдобие с отрова и му се налагаше да се задоволи с приспивателното.

Достатъчно беше само да упои пазачите. Макар че бе изцяло отдаден на каузата за разпадането на обществото и прераждането му, той не беше човек, който убива безразборно. Вярно, че напоследък му се бе наложило да извърши повече убийства в името на благородната си кауза. Ала той се имаше за личност, която може да проявява въздържаност със същата лекота, както и да освобождава звяра в себе си, когато надвисне опасност.

Той проби с пръст дупка в чувала, разшири я, мушна горната част на аерозолния контейнер в нея и я запечата с лепенка. Стиснал стърчащия навън край с лявата си ръка, с дясната той напипа през чувала халката за дърпане и я стисна с палеца и показалеца си. Тя действаше на същия принцип както ръчната граната. Той отскубна халката и я пусна в чувала.

Десетте секунди между активирането и разпръскването на съдържанието позволяваха контейнерът да бъде хвърлен през отворена врата или прозорец. Корки го стискаше и чакаше.

Когато съдържанието започна да излиза, контейнерът завибрира в лявата му ръка и моментално стана толкова леденостуден, че той усети смяната на температурата през ръкавицата си. Ако беше го държал с гола ръка, кожата му щеше да залепне за алуминия.

Пуф! Чувалът за боклук се наду толкова внезапно както въздушна възглавница в автомобил при челен сблъсък. Корки си помисли, че той може да се спука пред лицето му и да го окъпе в приспивателен газ.

В отдушника обаче имаше място за разширение, така че вместо да разтегне чувала до точката на пръсването, газът тръгна надолу по тръбата, мина покрай неподвижния вентилатор, който би го издухал, ако се включеше, влезе в тоалетната до стаята на пазачите и от там — из цялата сграда.

Затворените врати нямаше да попречат на разпространението на газа. Сънотворните изпарения щяха да преминат между вратата и прага, между вратата и рамката, през най-малките пукнатини и цепнатини, през отдушниците за отоплението, през отворите на канализацията.

Моментът не беше избран случайно — точно преди рутинната обиколка на имението в девет часа и двамата пазачи бяха в стаята под Корки. Приспивателното действаше толкова бързо, че десет секунди след разпръскването му двамата мъже щяха да са в безсъзнание.

Той изчака повече от половин минута, преди да тръгне от северното било на покрива. Той не беше стръмен и Корки слезе лесно по него.

Върху фасадата на сградата, която беше с размера на къща в богат квартал, имаше веранда, покрита със солидна решетка от секвоя, около която от десетилетия се виеше тромпетно цвете. Той скочи от покрива върху решетката.

От там скочи на поляната, подгъна колене при приземяването, както би направил парашутист, падна, изтърколи се и се изправи на крака.

Чувстваше се като Вин Дизел.

Свали раницата от гърба си и извади от нея противогаз. Хвърли раницата и сложи противогаза.

Централният вход на сградата за домакина по поддръжката на двора не беше заключен. Той влезе в сервизно фоайе.

Точно като на скицата.

Отдясно — врата към склад за градински инструменти, достатъчно голям, за да служи и като гараж за трите косачки, както и за двата електрокара, с които Йорн и работниците от екипа му разкарваха тор и други материали из огромното имение.

Отляво — врата към просторния офис на Йорн и друга врата към тоалетната за градинарите.

Направо — стълби към втория етаж.

На втория етаж в залата за наблюдение Корки намери двамата изпаднали в безсъзнание пазачи от нощната смяна. Единият бе прострян на пода, а другият се бе свлякъл на стола си пред мониторите.

Те щяха да останат в безсъзнание между шейсет и осемдесет минути. За Корки това време бе предостатъчно да си свърши работата и да си замине. Той придърпа стол към един от компютрите. Нито електрическото захранване, нито компютърната мрежа бяха засегнати от внимателното изключване на входящата и изходящата телефонна служба.

С противогаза на лицето си той дишаше като Дарт Вейдър.

При започването на смяната, както винаги, един от пазачите беше влязъл в системата за охрана с личната си парола. От информацията за текущото състояние на охраната покрай много други работи Корки разбра, че алармената система, охраняваща периметъра на къщата, е активирана и ако проникнеше в Палацо Роспо през врата или прозорец, щеше да предизвика воя на сирените.

Според Нед Хокънбери периметърната алармена система обикновено не се активираше до единайсет часа вечерта и дори до полунощ. Тази вечер бяха решили да затворят рано.

Защо ли?

Да не би да се бяха уплашили от едни черни кутии и от онова, което беше в тях?

Стана му много приятно, че бе успял да ги стресне и въпреки това да се промъкне дотук през защитата им, и започна със задоволство да си тананика мелодията на Гринч от едноименния филм. Противогазът придаваше на изпълнението му приказно, извънземно, дори дивашко звучене.

Мик Сачатоун, бедният мъртъв Мик с изпъстрената с образа на Барт Симпсън пижама, бе проникнал в системата за охрана на Манхайм, като се бе свързал с нея чрез компютъра на компанията за външна сигнализация, която поддържаше денонощна, ежедневна връзка с тази стая. Той бе научил Корки на най-елементарните неща от функционирането й.

Най-напред Корки провери състоянието на двете специални скривалища. И двете бяха празни.

С помощта на компютъра той ги сложи в режим „обсада“ и ги заключи. Вече не можеха да бъдат отворени със скритите механизми и никой не би могъл да се скрие в тях.

Периметърната алармена система се активираше и дезактивираше с избирането на една от опциите ДА/НЕ. В момента на екрана светеше ДА. Корки щракна с мишката НЕ.

Сега вече можеше да отключи и да влезе в Палацо Роспо като у дома си. На коланите и на двамата спящи пазачи бяха закачени ключове. Той откачи една връзка и се усмихна.

Вдигна слушалката на един от телефоните и не чу сигнал. Опита мобилния телефон на един от пазачите. Не работеше. На Мик можеше да се разчита.

Корки остави пазачите на сънищата им, слезе по стълбите и се върна на верандата под решетката с тромпетното цвете. Свали противогаза и го хвърли. През редиците мокри от дъжда дървета в мрака на около сто и осемдесет метра на север се виждаше величествената сграда. Тъй като вътре бяха само Итън Труман и момчето, светеха малко прозорци. Въпреки това гледката напомняше на Корки огромен луксозен презокеански кораб, плаващ в нощното море. А той беше айсбергът.

Той отвори ципа на най-дълбокия джоб на костюма си и извади глока, на който предварително бе монтирал заглушител.