Лицето

Глава 49

Под закрилата на ангелите от елхата и на снимката на непознатата мила жена Фрик се събуди невредим физически и душевно.

Над центъра на библиотеката куполът от цветно стъкло изсветля под действието на зората, но цветовете останаха приглушени, защото толкова рано светлина беше слаба и сива.

След като се вгледа за момент в снимката на майката от мечтите си, Фрик я сгъна и я върна в един от задните джобове на джинсите си.

После стана от креслото. Прозя се и се протегна. Трябваше му известно време да приеме факта, че е жив.

Отиде в далечния край на библиотеката и махна стола, с който бе подпрял бравата на вратата на тоалетната, но не влезе да я използва заради огледалата вътре.

Огледа се набързо, за да се увери, че няма никой, и поля саксията с палмата, която бе започнал да убива предишната вечер. Тази дейност му донесе облекчение, но съвсем не можеше да се каже същото и за дръвчето.

Не се сещаше да има тоалетна някъде в имението без преддверие с огледала.

Необичайната тоалетна щеше да свърши работа донякъде, но само докато можеше да я използва прав. Наложеше ли се да седне, щеше да закъса.

Ако дъждът спреше или дори да не спреше, той можеше да излезе и да отиде до кедрите зад розовата градина. Там можеше да свърши онова, което мечките вършат в гората, без да се взима предвид зимният им сън или яденето на мед от кошерите.

Охраната щеше да го види, че отива до горичката и се връща от там. За щастие вътре в нея нямаше наблюдателни камери.

Ако някой го попиташе защо излиза в дъжда до гората, той щеше да отвърне без колебание, че е наблюдавал птиците. Не бива да забравя да вземе бинокъл за прикритие.

Никой нямаше да се усъмни, че лъже. Хората очакваха момче с неговия смачкан вид да се занимава с наблюдаване на птици, да бъде цар по математика, да събира по модел чудовища от пластмасови парчета, да чете тайно списания за културисти и да колекционира покрай всичко останало собствените си засъхнали сополи.

След като си бе изработил стратегията за решаване на тоалетните нужди, той включи телефона в библиотеката, който бе изключил предната вечер. Очакваше линията му да зазвъни веднага, но това не се случи.

Издърпа креслото от елхата на мястото му. Угаси лампите и излезе от библиотеката.

Докато затваряше вратата, някои от висящите ангели проблеснаха леко в здрачевината, едва докоснати от бледата светлина на бурята, която се процеждаше през цветното стъкло на купола.

Молох идеше.

Трябваше да се подготви.

Той слезе по централното стълбище, пресече кръглото фоайе на парадния вход и се отправи по коридора към кухнята. По пътя си гасеше лампите, които бе оставил да светят през нощта.

Безмълвието на голямата къща призори беше по-дълбоко и от тишината, която през дългата нощ я бе накарало да изглежда като идеалното място за сборище на призраци с най-различни намерения.

Когато минаваше покрай един от прозорците в кухнята, той забеляза, че дъждът е поутихнал, и мерна кедровата горичка в далечината. В момента обаче не чувстваше никаква нужда да наблюдава птици.

Обикновено Фрик избягваше кухнята в дните, когато господин Сатър, дяволският майстор-готвач, беше на работа. Това бе леговището на звяра, където многобройните пещи не можеха да не ти напомнят за Хензел и Гретел и за това, което за малко не бе ги сполетяло, където неминуемо се сещаш, че с точилката може да се нанесе смазващ удар, където очакваш да видиш, че ножовете и вилиците за месо са гравирани с надписа СОБСТВЕНОСТ НА МОТЕЛА „БЕЙТС“.

Тази сутрин територията тук бе безопасна, защото господин Сатър, отколешен възпитаник на школата по готварство „Кордон бльо“ и по-късно изкарал друга, също толкова престижна лудница, нямаше да приготвя закуската нито за семейството, нито за персонала. Още от началото на деня той щеше да започне да обикаля фермерския пазар, както и специализираните магазини, за да избере и уреди доставката на плодовете, зеленчуците, месата, деликатесите и без съмнение отровите, необходими за приготвянето на серията празнични пиршества, които той бе планирал с обичайната си зловеща потайност. Господин Сатър нямаше да се върне в Палацо Роспо преди обяд.

Макар че беше нисък, Фрик стигаше крановете на мивката в кухнята. Той пусна водата и я нагласи да е приятно топла.

Ако в кухнята имаше огледало, той не би се осмелил да се изкъпе там. Човек е толкова уязвим, когато се къпе, лишен е от всичките си защитни средства.

Лицевите части на шестте хладилника от неръждаема стомана, както и на множеството фурни, имаха по-скоро матови, отколкото гланцирани повърхности. Те не ставаха за огледала и следователно едва ли биха послужили за евтино и лесно убежище на духове, били те добри, или зли.

Фрик съблече ризата и потника си, но нищо повече. Не беше ексхибиционист. А и да беше, кухнята не беше подходящо място за подобни прояви.

Той капна течен сапун с лимонов аромат от автомата върху книжни салфетки и насапуниса ръцете и горната част на тялото си, като обръщаше особено внимание на подмишниците си. После се изплакна и използва нови салфетки, за да се изсуши.

Тъкмо беше затворил крана и беше свършил с бърсането, когато чу някой да идва. Стъпките идеха не от коридора, а от килера, където се държаха порцелановите и кристалните съдове и сребърните прибори.

Фрик грабна ризата и потника си, хвърли се на пода и запълзя бързо като гущер надалеч от килера, завивайки зад най-близкия от трите централни, покрити с гранит кухненски острова.

Върху този остров имаше четири фритюрника за пържене на картофи, грамаден тиган, който хващаше две дузини палачинки една до друга, и огромна работна площ. Ако го хванеше да се крие тук, ухиленият господин Сатър можеше да го одере, да го изкорми, да го изпържи във фритюрника и да го изяде, докато малкото останали обитатели на къщата си спяха спокойно, в блажено неведение, че един извънземен чревоугодник си приготвя зловеща закуска.

Когато се осмели да надникне зад ъгъла, той видя не господин Сатър, а госпожа Макбий.

Нямаше спасение.

Госпожа Макбий бе облечена за сутрешното си пътуване до Санта Барбара. Тя прекоси кухнята, влезе в офиса си и остави вратата отворена зад себе си.

Тя щеше да подуши Фрик. Щеше да го подуши, да го чуе, да го усети по някакъв начин. Щеше да забележи капки вода по мивката, щеше да отвори кофата за боклук и да види мокрите салфетки и тозчас щеше да разбере какво е ставало и къде се крие той сега.

Нищо не можеше да убегне от вниманието на госпожа Макбий или да й попречи да стигне до логичния извод.

Естествено, тя нямаше да го изкорми и изпържи във фритюрника, защото беше нормален човек и беше добра по душа. Ала щеше да настоява за обяснение какво търси гол до кръста в кухнята, току-що измит, и с виновния вид на тъп котарак с останки от канарче по устата.

Тъй като тя бе наета от Татко призрак, Фрик би могъл да заяви, че той също й се явява нещо като работодател и не е длъжен да й дава обяснения. Ако прибегнеше до този аргумент обаче, той щеше да се намери затънал дълбоко в merde, както би отбелязал със задоволство господин Сатър. Госпожа Макбий знаеше, че е натоварена да изпълнява роля in loco parentis, и макар да не злоупотребяваше с тази си власт, тя гледаше сериозно на нея.

Ако се опиташе да измисли някакво фалшиво оправдание или да мине само с част от истината, за госпожа Макбий лъжата му щеше да бъде толкова прозрачна, колкото за него стъклото на прозореца, и тя инстинктивно щеше да разбере всичко, което се бе случило поне откакто се бе събудил в креслото. Двайсет секунди по-късно госпожа Макбий щеше да го е стиснала за ухото с палеца и показалеца на дясната си ръка и щеше да го е закарала при саксията с палмата в библиотеката и от него щяха да текат реки от пот като от някой долен скитник, докато се мъчеше да обясни защо се бе опитал да унищожи дървото с двойна струя урина.

За броени минути тя щеше да успее да измъкне от него всичко — от Молох до мъжа от огледалото и до телефонното обаждане от ада. След което връщане назад нямаше да има.

Дори госпожа Макбий с нейната невероятна способност да разграничава истината от лъжата нямаше да познае истината в този случай. Неговата история беше прекалено невероятна. Той щеше да й се види по-откачен и от безбройните перковци от развлекателната индустрия, които по време на посещенията си в Палацо Роспо бяха удивлявали госпожа Макбий с лудостта си през последните шест години.

Той не искаше госпожа Макбий да се разочарова от него или да го помисли за мръднал. Мнението й за него беше важно за Фрик.

Освен това колкото по-дълго мислеше по въпроса, толкова по-ясно му ставаше, че ако се опита да убеди когото и да било, че е в контакт с пътуващ чрез огледала ангел хранител, веднага щяха да го грабнат и да го отнесат на място, където да го подложат на групова терапия. В група от шестима психиатри с един-единствен пациент — Фрик.

Татко призрак си падаше по психиатрите почти толкова, колкото и по духовните наставници.

Ето че госпожа Макбий излезе от офиса си, затвори вратата и спря да огледа кухнята.

Фрик се сниши зад острова с фритюрниците и тигана и затаи дъх. Щеше му се да можеше също така лесно да затвори порите си, за да престане да излъчва миризма.

Главната кухня не можеше да се сравнява с лабиринта на тавана, макар че в нея се помещаваха не само шест големи хладилника, но също и две високи хладилни камери, повече фурни от най-различни видове, отколкото в някоя пекарна, три добре отделени пространства за готвене с общо двайсет газови котлона, място за планиране, място за печене, място за миене с четири мивки и четири съдомиялни машини, три острова, маси за обработка и планини от професионално оборудване с ресторантско качество.

Собственикът на частна готварска компания заедно с четирийсет от служителите му можеха да работят тук заедно с господин Сатър и персонала на имението, без да си пречат. В тази кухня те подготвяха, сипваха по чиниите и сервираха сготвена вечеря за триста души по време на парти, без да карат никого да чака. Фрик винаги наблюдаваше как го правят и всеки път това го впечатляваше.

Ако две или три обикновени личности се бяха хванали да го търсят тук, шансовете да им избяга биха били добри. Ала госпожа Макбий не беше обикновена в никакво отношение.

Затаил дъх, той имаше чувството, че я чува как души. Ала-бала-ница, локам си кръвчица.

Добре, че не беше светнал лампите в кухнята, макар че тя сигурно щеше да види, че основната мивка е мокра.

Стъпки.

Фрик едва не скочи на крака, като по този начин щеше да се издаде, което изглеждаше по-мъдро, отколкото да чака да го видят как се гуши тук като някой жалък престъпник, гол до кръста и явно не с добри намерения.

Но той осъзна, че стъпките се отдалечаваха.

Вратата на килера се затвори.

Стъпките отшумяха.

Потресен и донякъде разочарован, че госпожа Макбий също бе способна да направи грешка, Фрик задиша отново.

След време той изпълзя до вратата на коридора, открехна я и се ослуша.

В далечината се чу слабото бръмчене на сервизния асансьор — госпожа и господин Макбий слизаха към гаража. Скоро те щяха да потеглят към Санта Барбара.

Той изчака няколко минути, преди да се осмели да тръгне от кухнята към пералното помещение в съседното западно крило, където се намираше и апартаментът на семейство Макбий.

За разлика от кухнята, която беше гигантска, пералното помещение беше просто огромно.

Фрик обичаше аромата му на препарати за пране и колосване, белина, на памучен плат под гореща ютия с пара…

Фрик спокойно би могъл да изкара втори ден със същите джинси и риза. Но той се страхуваше, че господин Труман можеше да забележи и да се заинтересува за причината.

Госпожа Макбий би забелязала моментално и би настояла да чуе причината за такава немарливост.

Господин Труман не можеше да се мери по бързина с госпожа Макбий. Но като бивш полицай нямаше да пропусне да забележи носените цял ден замърсени и смачкани дрехи.

Колкото и малка да бе вероятността, че нещо зло и подобно на змия го чака в апартамента му, Фрик нямаше намерение да пробва в близко бъдеще. Нямаше да отиде там да се преоблече.

Понеделник бе ден за пране. Госпожа Карстеърз, една от дневните прислужнички, която се грижеше за прането, връщаше изпраното на членовете на семейството и персонала на следващата сутрин.

Фрик намери изгладените си джинси, панталони и ризи окачени на количка, подобна на тези, с които хотелските носачи разнасят сложените в калъфи костюми и багаж. Сгънатото му бельо и чорапи бяха подредени на дъното под закачените дрехи.

Изчервен, чувствайки се като перверзен тип, той се съблече гол в пералното помещение. Сложи си чисто бельо, джинси и бархетна риза на сини и зелени квадрати, чиято кройка позволяваше да се носи отгоре над панталона, като хавайска.

Той премести портмонето си и сгънатата снимка от старите си джинси и сложи мръсните дрехи в коша под семейния улей, обслужващ втория и третия етаж.

Окуражен от успешно проведените операции по удовлетворяването на естествените нужди, измиването и преобличането при такива тежки военни условия, Фрик се върна в кухнята.

Влезе предпазливо. Боеше се, че госпожа Макбий го чака там с думите: Ех, господинчо, мислиш ли, че така лесно можеш да ме излъжеш?

Но нея я нямаше.

Той извади от килера една малка количка от неръждаема стомана с два плота. Подкара я из кухнята и започна да я товари с неща, които щяха да му трябват в потайното място.

Понечи да вземе опаковка с шест кока-коли, но тази напитка не беше вкусна топла. Вместо това той сложи опаковка от четири диетични оранжади, които бяха фантастични дори със стайна температура, и шест 350-милилитрови шишета с вода.

След като сложи няколко ябълки и една кесийка претцели върху количката, той разбра, че е направил грешка. Когато се криеш от убиец психопат, чиито сетива са изострени като на дебнеща пантера, да хрупаш шумно храна беше също толкова неразумно, както да пееш коледни песни, за да минава по-лесно времето.

Фрик смени ябълките и претцелите с банани, кутия шоколадови понички и няколко блокчета овесени ядки със стафиди.

Добави и една пластмасова торбичка с цип, в която да слага обелките от бананите. Ако ги оставеше на открито, те щяха да миришат силно, докато почерняваха. Според филмите всеки сериен убиец имаше обоняние, по-силно от това на вълк. Обелките от банани можеха да струват живота на Фрик, ако не ги опаковаше в добре затворен плик.

Едно руло книжни салфетки. Няколко опаковани в станиол влажни кърпички. Дори когато се криеше, искаше да поддържа хигиената си.

От един бюфет, пълен с най-различни празни контейнери, той избра два еднолитрови меки пластмасови буркана с капачки на винт. Те щяха да свършат работата на палмата.

Господин Сатър, бидейки един много неуравновесен човек, бе запасил кухнята с десет пъти повече прибори, отколкото някога биха потрябвали, дори ако целият персонал се захванеше да тренира хвърляне на ножове и тръгнеше да работи по карнавалите. Три полици на стената и четири чекмеджета предлагаха достатъчно остриета, с които би могла да се въоръжи цялата богата на кокосови орехи нация на Тувалу.

Фрик извади един касапски нож. В съответствие с размерите му, острието бе широко като мачете — страховито на вид, но неповратливо.

Той избра вместо него един по-малък, но внушителен нож, с петнайсетсантиметрово острие, свирепо заострен връх и така наточен, че можеше да разцепи човешки косъм. От мисълта, че може да го забие в човек, му се повдигна.

Сложи ножа на долния плот на количката и го покри с кърпа за чинии.

Не се сещаше за нищо друго, което засега да му трябва от кухнята. Господин Сатър, зает с пазаруване и без съмнение сменящ люспестата си кожа с нова, не се очакваше да пропълзи в Палацо Роспо с часове, но Фрик не можеше да не бърза да се измъкне от владенията на майстор-готвача.

Да се качи на сервизния асансьор беше прекалено опасно, защото той се намираше в западното крило, недалеч от апартамента на господин Труман. Фрик се надяваше да избегне среща с шефа на охраната. Асансьорът за гости в източния край на северния коридор щеше да е по-безопасен.

Внезапно подгонен от гузната си съвест, той избута количката през летящите врати в коридора, зави надясно и едва не връхлетя върху господин Труман.

— Много си подранил тази сутрин, Фрик.

— Амиии, има работа за вършене, разни неща… — измърмори Фрик, ругаейки се вътрешно, че в гласа му звучат фалшиви и гузни нотки и че той много прилича на някой разсеян Хобит.

— За какво ти е всичко това? — посочи господин Труман към количката.

— Ами такова… за апартамента ми. Неща, които ми трябват за апартамента ми. — Фрик се чувстваше страшно засрамен — беше толкова жалък, прозрачен, глупав. — Туй-онуй за пиене и закуски — добави той и му се прииска да се шамароса.

— Ще лишиш една от прислужничките от работа.

— О, не, не искам. — Затваряй си устата, затваряй си устата, затваряй си устата! — повтаряше си той, но не можа да се удържи. — Те са ми симпатични.

— Всичко наред ли е, Фрик? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. А вие?

Оглеждайки смръщено предметите върху количката, господин Труман каза:

— Искам да си поговорим още за телефонните обаждания.

Доволен, че бе покрил ножа с кърпа, Фрик попита:

— Кои обаждания?

— Ония с пъхтенето.

— А, да, пъхтенето.

— Сигурен ли си, че не ти каза нищо?

— Пъхтеше. Само пъхтеше.

— Странното е, че нито едно от тези обаждания, за които ми разказа, не е отразено в автоматичния телефонен запис на компютъра.

Ами, естествено, сега, когато Фрик знаеше, че тези обаждания се правят от свръхестествено същество, което се придвижва по огледала, представя се като ангел хранител и използва само идеята за телефон, никак не му се виждаше странно, че обажданията не са отразени в телефонния запис на компютъра. Не се учудваше вече и защо господин Труман не беше вдигнал телефона предишната вечер, макар да беше звънил цяла вечност. Непознатият от телефона винаги знаеше къде се намира Фрик — в стаята с влакчетата, във винарската изба, в библиотеката — и като използва свръхестествените си сили и само идеята за телефон, караше линията на Фрик да звъни не из цялата къща, а само в помещението, където момчето щеше да я чуе.

На Фрик страшно му се искаше да обясни тази шантава ситуация на господин Труман и да му разкаже за странните неща, които се бяха случили предишната вечер. Но още докато събираше кураж да направи признанието си, той си помисли за шестимата психиатри и за намерението им да изкарат стотици хиляди долари, като го държат легнал удобно и му говорят колко тежко е да си единственото дете на най-голямата кинозвезда в света, докато той или експлодираше на милиони парчета, или успяваше да избяга и да се скрие накрай света.

— Не ме разбирай погрешно, Фрик. Не искам да кажа, че тези обаждания са плод на фантазията ти. Сигурен съм, че не са.

Ръцете на Фрик се бяха изпотили от стискане на дръжката на количката. Той ги избърса в панталона си и се усети, че не трябваше да го прави. Дланите на всеки гнусен престъпник на света навярно се изпотяват в присъствието на полицай.

— Сигурен съм, че не са — продължи господин Труман, — защото снощи някой ми позвъни на една от личните ми линии и това също не бе отразено в записите.

Изненадан от тази новина, Фрик престана да трие ръцете си и попита:

— Пъхтящият тип ли беше?

— Не, не беше лъхтящият. Някой друг беше.

— Кой?

— Навярно грешка.

Фрик погледна към ръцете на началника на охраната. Не можеше да каже дали дланите му са потни.

— Очевидно — продължи господин Труман — има някакъв проблем със софтуера на телефонните записи.

— Освен ако той не е призрак или нещо подобно — изтърва се Фрик.

Не беше лесно да се разгадае изразът, който премина по лицето на господин Труман.

— Призрак ли? Какво те кара да мислиш така?

Фрик беше на ръба да направи пълно признание, когато си спомни, че майка му веднъж я бяха вкарали в лудницата. Тя бе прекарала там само десет дни и не я бяха затворили заради сериозни прояви, като налитане с брадва да коли хора.

Въпреки това, ако Фрик се разприказваше за странните неща, които бяха станали напоследък, господин Труман щеше със сигурност да си спомни, че Фреди Ниландър бе лежала в клиника за временно откачили. И щеше да заключи, че той се е метнал на майка си.

И без съмнение щеше веднага да се обади на най-голямата кинозвезда в света, която в момента бе на снимки във Флорида. След което Татко призрак щеше да изпрати един специален мощен отряд от психиатри.

— Какво искаш да кажеш с този призрак, Фрик? — подкани го господин Труман.

Фрик се зае да хвърля лопата след лопата оборска тор върху зрънцето истина, която бе издал, с надеждата, че ще може да произведе една, поне донякъде убедителна лъжа от него.

— Ами нали знаете, че баща ми държи специален телефон за обаждания от призраци. Помислих си, че някой от тях може да се е обадил на грешната линия.

Господин Труман го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали наистина Фрик може да бъде такъв глупак, на какъвто се прави.

Тъй като не беше велик актьор като баща си, Фрик знаеше, че няма дълго да издържи на разпита на бивш полицай. Нервите му се бяха изопнали така, че най-много след минута щеше да му се наложи да използва единия от пластмасовите буркани.

— Значи, такова, трябва да бягам, имам работа горе в апартамента ми, разни неща… — промърмори той и отново усети, че гласът му е като на някой братовчед от малоумния клон на клана Хобит.

Той заобиколи с количката господин Труман и без да погледне назад, я подкара на изток по главния коридор.