Лицето

Глава 71

Застанал пред прозореца до парадния вход, Итън наблюдаваше колата на господин Сатър, която се отдалечаваше по алеята и потъваше в мрака под пръските на дъжда. Майстор-готвачът си тръгна последен от дневната смяна.

Монтиран в стената, без ни най-малко да изпъква, скрит дискретно близо до един от ъглите, един тъмен екран светна, когато Итън го докосна с пръст. От него се предлагаше достъп до всички системи и средства, осигуряващи удобствата на къщата — отоплението, климатика, музикалната уредба, газовото отопление за басейните и масажните вани, вътрешното и градинското осветление, телефонната система и много други.

Такива контролни панели бяха разположени по цялата къща, но изброените средства можеха да се контролират и от всеки компютър, като например този в кабинета на Итън.

След като Итън активира екрана чрез докосване, на него се появиха три колони с иконки, от които можеше да избира. Той натисна иконката, която беше за камерите за наблюдение на външната територия.

Тъй като осемдесет и шест камери бяха разпръснати по нея, пред очите му се появиха осемдесет и шест обозначаващи ги номера. В повечето случаи, за да можеш да видиш бързо определена част от имението, трябваше да помниш съответните номера — поне тези, които, в зависимост от служебните ти отговорности, вероятно ще са ти нужни най-често.

Итън докосна 03 и на екрана веднага се появи главната порта, гледана отвън. Това бе същата камера, която бе хванала Ролф Рейнърд при доставката на кутията, в която се намираше ябълката с кукленското око в сърцевината.

Портата се отвори, колата на господин Сатър излезе от имението на улицата, зави надясно и изчезна от кадъра.

Портата се затвори, Итън докосна екрана и излезе от менюто за външните камери. После натисна иконката за алармената система на къщата.

Не всички служители бяха упълномощени да активират и дезактивират алармената система, затова Итън трябваше да вкара паролата си. Той го стори и включи системата по периметъра на къщата.

Всички обществени площи на имението — с изключение на спалните, баните и стаите на персонала — бяха оборудвани с датчици за движение, които щяха да реагират, ако някой мине по коридорите или през стаите. Датчиците всъщност бяха активирани двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата, но свързването им с алармената система ставаше само в режима „никой вкъщи“, когато имението бе абсолютно обезлюдено, което се случваше рядко.

Тъй като Фрик и Итън бяха вътре, ако датчиците за движение бяха свързани с алармената система, сигналът за тревога би прозвучавал всеки път, когато минеха през контролирано пространство или просто махнеха с ръка.

Итън искаше само да бъде сигурен, че сирената ще се активира, ако се отвори врата или прозорец. Тази мярка в съчетание с охранителите, които наблюдаваха останалите датчици извън къщата, щеше да предпази него или Фрик от неочаквано нападение.

Въпреки това той не искаше Фрик да спи сам на третия етаж. Не тази вечер, не утре вечер, дори не и никоя вечер в близко бъдеще.

Или детето трябваше да спи на партера, или Итън щеше да прекара нощта в хола на апартамента на Фрик. Той възнамеряваше да обсъди въпроса с момчето след вечеря.

Междувременно за първи път, откакто се бе прибрал, той отиде в апартамента си, влезе в кабинета и се приближи до бюрото, където бе оставил трите сребърни звънчета. Те бяха изчезнали.

В болничния гараж, където бе видял, че само една връзка звънчета липсва от линейката, той бе предположил, че звънчетата, които се намираха у Хазарт в момента, бяха същите, които той бе открил в ръката си пред „Рози завинаги“.

Призракът, който бе видял в огледалото в банята на Дъни и по-късно бе изчезнал в огледалото в спалнята на Хазарт, бе дошъл тук през нощта, докато Итън спеше, бе взел звънчетата и ги бе пренесъл при Хазарт по някакви тайнствени причини, които можеше завинаги да останат неразбрани. И този призрак най-вероятно беше Дъни Уислър, мъртъв, но завърнал се от оня свят.

Итън не можеше да повярва, че се отдава на такива налудничави мисли и въпреки това все още е с всичкия си. Може пък и да не беше.

Макар че звънчетата бяха изчезнали, предметите от черните кутии стояха на показ. Той седна на бюрото и огледа внимателно шестте части на загадката, надявайки се да получи просветление.

Калинки, охлюви, бурканче с десет парчета препуциум, контейнер за курабийки с плочки за игра на анаграми — Зъб, бъз — книга за кучета водачи на хора с увредено зрение, окото в ябълката…

В по-спокойни дни и в по-добро настроение той не бе могъл да разгадае скрития смисъл на тези послания. Надяваше се, че в сегашното си състояние на върховно напрежение и изтощение преградите, поставени от разума, можеха да изчезнат и да му позволят да види нещата от друга гледна точка и да проумее онова, което преди бе изглеждало неразгадаемо.

Не му провървя.

Той позвъни в стаята на охраната в задната част на имението, в сградата на домакина по поддръжката на двора. Пазачите бяха на смяна от четири часа следобед до полунощ и вече знаеха, че той е включил алармената система на къщата по-рано от обикновено, защото това беше отразено на екраните им.

Без да обяснява защо, той ги помоли да бъдат особено бдителни тази вечер.

— Предайте молбата ми и на нощната смяна, когато дойдат.

Той позвъни на Карл Шортър, шефа на дял взвод телохранители, пазещи Лицето във Флорида. Шортър нямаше никакви тревожни новини.

— Ще ти се обадя утре — каза му Итън. — Ще те запозная с новия си план за завръщането ви в Лос Анджелис в четвъртък. Ще подсиля охраната на летището и по целия път до вкъщи. Ще променя маршрута, да не би някой да е разкрил обичайния ни път.

— Има ли проблем? — попита Шортър.

— Нищо тревожно — увери го Итън.

— Тогава защо са тези мерки?

— Нали ти разказах за странните подаръци в черните кутии. Безпокойството ми е свързано с тях. Но засега всичко е под контрол.

След като приключи разговора с Шортър, Итън отиде в банята, за да се избръсне и да се освежи за вечеря. Той свали пуловера си и си облече чиста риза.

Няколко минути по-късно, застанал до бюрото в кабинета си, той отново огледа загадъчните шест предмета.

Сигналната светлина на телефона привлече вниманието му — линия 24, отначало мигаше, после стана постоянна.