Лицето

Глава 11

С мушама и ботуши, както и същите джинси и вълнен пуловер отпреди, седнал зад волана на сребристото си беемве, Корки Лапута усещаше как притеснението го бе стегнало и го задушаваше.

Макар че не се беше закопчал догоре, гневът го стискаше за гърлото толкова здраво, сякаш го беше напъхал в риза, с два размера по-малка.

Искаше му се да отиде с колата до Западен Холивуд и да убие Рейнърд.

Човек обаче не трябва да се поддава на такова изкушение, защото, макар че мечтаеше обществото да изпадне в състояние на пълно беззаконие, от което да възникне нов обществен строй, законите срещу убийството още бяха в сила и се прилагаха.

Корки беше революционер, но не и мъченик.

Той осъзнаваше необходимостта да се балансират радикалните действия с търпение.

Също така признаваше ограничението на анархистичния гняв.

За да се успокои, той изяде една шоколадова вафла.

Противно на твърденията както на алчната и корумпирана западна, така и на духовно самодоволната източна медицина, рафинираната захар не водеше до повишена активност при Корки. Захарта го успокояваше.

Доживелите до дълбока старост, чиито нерви бяха болезнено оголени от живота и разочарованията от него, знаеха отдавна за разрушителното действие на излишъка от захар. Колкото повече техните надежди и мечти се отдалечаваха, толкова по-сладка ставаше диетата им, в която се включваха сладолед с кофи, много сладки курабийки в огромни, семейни кутии и шоколад във всякакви форми, дори на великденски зайчета, които им предоставяха двойното удоволствие да ги разкъсат на парчета и да ги излапат.

В по-късните си години майка му се бе пристрастила към сладоледа. Ядеше го на закуска, на обяд и на вечеря. Ядеше го във високи чаши, в огромни купи и дори направо от кутията.

Тя бе изгълтала достатъчно сладолед, за да задръсти артерии с дължина от Калифорния до Луната и обратно. За известно време Корки бе повярвал, че тя се опитва да се самоубие с холестерол.

Ала вместо да се докара до инфаркт с лъжицата, тя започна да изглежда по-здрава. Лицето й светна и очите й блеснаха както никога преди, дори и в младостта й.

Шоколадови бонбони с десетки вкусове с кофи, варели, корита връщаха назад биологичния й часовник, както водите на хиляда фонтана не бяха успели да го върнат за Понсе дьо Леон.

Корки бе започнал да си мисли, че при уникалната обмяна на веществата на майка му ключът към безсмъртието можеше да се окаже в маслото. Затова той я уби.

Ако беше пожелала приживе да сподели част от парите си с него, той щеше да я остави да си живее. Не беше алчен.

Ала тя не беше щедра по природа, нито изпитваше родителски дълг и ни най-малко не я интересуваха нуждите и удобството му. Той се беше притеснил, че тя може да промени завещанието си и да го обезнаследи завинаги просто заради удоволствието да го направи.

Преди да се пенсионира, майка му бе работила като професор по икономика в университета. Специалността й бяха марксистките икономически модели и вътрешните интриги в катедрата.

Тя не бе вярвала в нищо така, както в праведността на завистта и силата на омразата. Когато вярата й се бе оказала безплодна, тя не се бе отказала от нея, а я бе заменила със сладолед.

Корки не мразеше майка си. Не мразеше никого.

И не завиждаше на никого.

След като бе видял как боговете на майка му я отритват, той ги бе отхвърлил. Той не искаше да остарее и единствената му утеха да бъде любимият му кокосов сладкиш.

Преди четири години той я бе посетил тайно с намерението да я удуши бързо и милостиво по време на сън, но вместо това я бе пребил до смърт с ръжена за огъня в камината, сякаш разиграваше сценарий, започнат от Ан Тайлър в иронично настроение и завършен жестоко от побеснелия Норман Мейлър.

Макар и не планирано, упражнението с ръжена се бе оказало пречистващо. Не че насилието му бе доставило удоволствие. Съвсем не.

Решението да я убие бе взето също така хладнокръвно, както се взема решение за закупуването на акции на компания с нисък риск, и самото убийство бе извършено със същата хладнокръвна експедитивност, с която той би инвестирал на борсата.

Като икономистка майка му трябва да го беше разбрала.

Алибито му беше непоклатимо. Той наследи имуществото й. Животът продължи. Поне неговият продължи.

След изяждането на шоколадовата вафла, той се почувства успокоен от захарта и задоволен от шоколада.

Все още му се искаше да убие Рейнърд, но неблагоразумната привързаност на това желание бе преминала. Щеше да си остави време за внимателно планиране.

Когато дойдеше време за действие, щеше да следва плана си. Този път възглавницата нямаше да се превърне в ръжен.

Той забеляза, че жълтата мушама бе намокрила цялата седалка и въздъхна, но не направи нищо. Корки беше сериозен анархист и не можеше да се вълнува за тапицерията.

А и съзнанието му сега бе заето с Рейнърд. Под суровата си външност Ролф си оставаше един вечен юноша и не бе могъл да устои на изкушението да достави шестата кутия лично. Търсач на силни преживявания.

Глупакът бе решил, че системата от камери за наблюдение по периметъра не съществува просто защото той не бе ги забелязал.

Да не би да смяташ, че няма други планети в Слънчевата система, просто защото не можеш да ги видиш на небето? — бе му се скарал Корки.

Когато Итън Труман, началник на охраната на Манхайм, беше дошъл при него, Рейнърд се бе слисал. По собственото му признание, той се бе държал подозрително.

Корки смачка на топка обвивката от вафлата и я пъхна в торбата за боклук. Ех, да можеше да се отърве и от Рейнърд така лесно!

Изведнъж дъждът заваля още по-силно. Пороят откъсна упорито съпротивлявалите се жълъди от дъба, под който Корки бе паркирал, и ги разхвърля по беемвето. Те затрополиха по купето, със сигурност оставяйки следи по боята, и заподскачаха по предното стъкло, но не го напукаха.

Не беше нужно да седи тук, под заплахата на дъжд от жълъди, и да планира кончината на Рейнърд, докато някой половинтонен клон се откърши, падне върху колата и го смаже за благодарност за усилията му. Можеше да продължи с дейностите за деня си и да начертае в съзнанието си плана за убийство, докато си вършеше другите работи.

Корки потегли към един популярен луксозен търговски център на няколко километра от сегашното си местоположение и спря колата в подземния паркинг.

Слезе от нея, свали мушамата и шапката за дъжд и ги хвърли на пода на беемвето. После навлече едно вълнено спортно сако, което се връзваше с пуловера и джинсите му.

Качи се с асансьора до по-високия от двата надземни етажа, пълни с магазини, ресторанти и атракции. Тук, на втория етаж, се намираше залата за компютърни игри.

В този час, когато училищният ден бе приключил, около игрите се трупаха деца. Повечето бяха около тринайсет и нагоре.

Машините бибиткаха, звъняха, биеха като камбани, дрънкаха, блееха, чуруликаха, свиркаха, барабаняха, бучаха, пищяха, църцореха, виеха, ревяха като форсирани мотори на коли, изсвирваха откъси бомбастична музика, издаваха писъците на виртуални жертви, премигваха, проблясваха, пулсираха в ритъма на цветомузиката с всички възможни цветове и поглъщаха монетите по-ненаситно и от легендарния Пак Ман, който някога лапаше курабийки по милионите екрани на компютърните игри, които вече изглеждаха старомодни, макар и не непознати на сегашните поколения.

Бродейки сред машините, Корки раздаваше безплатно наркотици на децата.

Всяко от малките найлонови пликчета съдържаше осем дози екстази и имаше етикет, който обещаваше БЕЗПЛАТНО Х и после приканваше ЗАПОМНЕТЕ КОЙ ВИ Е ПРИЯТЕЛ.

Той се преструваше, че е наркопласьор, който се опитва да привлече клиентела. Нямаше никакво намерение обаче да се срещне отново с който и да е от тези хлапаци.

Някои от тях приемаха пликчетата с удоволствие.

Други не проявяваха интерес. Никой от тези, които му отказаха, не се опита да го издаде, никой не обичаше портаджиите.

От време на време Корки пускаше пликчетата в джобовете на якетата на децата, без те да разберат. Нека да ги намерят по-късно и да се учудят.

Някои от тях щяха да се надрусат. Други щяха да изхвърлят или да подарят наркотика. В крайна сметка той щеше да успее да отрови още няколко мозъка.

Истината бе, че той не се стремеше да накара децата да се пристрастят. Той би раздавал хероин и дори кокаин, ако това бе целта му.

Резултатите от научните изследвания показваха, че пет години след вземането само на една доза екстази в химическия баланс на мозъка на приелия я още се забелязват отклонения. След редовна употреба може да настъпят постоянни мозъчни увреждания.

Някои онколози и невролози смятаха, че при сегашните огромни размери на употребата на екстази може да се очаква силно нарастване на появата на рак в мозъка на ранна възраст, както и на влошаването на умствените способности на стотици хиляди, ако не и милиони граждани.

Подаръци с осем дози като тези нямаше да доведат до краха на цивилизацията за една нощ. Корки се стремеше към дългосрочни резултати.

Той никога не носеше повече от петнайсет пликчета и щом започнеше да ги раздава, гледаше бързо да се отърве от тях. Не беше толкова глупав, че да се остави да го хванат за притежание на наркотици. Не се задържаше на това място повече от три минути.

Тъй като не спираше, за да продава, персоналът не можеше да го забележи. При напускането на залата за компютърни игри той беше като всички други — в джобовете му нямаше нищо изобличително.

Влезе в едно кафене „Старбъкс“, поръча си двойно лате и седна да го пие на открито, наблюдавайки човешкия парад в цялата му абсурдност.

След като си изпи кафето, той отиде в един универсален магазин. Трябваше да си купи чорапи.