Лицето

Глава 10

Зад прозореца на ресторанта дъждът, чист като съвестта на бебе, падаше по паважа и пълнеше канавките с мръсни бурни потоци.

Изучавайки снимката на бурканчето с парчета от препуциум, Хазарт рече:

— Десет шапчици от десет горди главички. Мислиш ли, че са трофеи?

— От мъже, които е убил ли? Възможно е, но малко вероятно. Всеки, който е видял сметката на толкова много жертви, не би си играл да ги мъчи първо с плашещи подаръци в черни кутии. Той просто си върши работата.

— И ако бяха трофеи, той не би се разделил с тях така лесно.

— Правилно. Те биха заели централно място в украсата на дома му. По-скоро си мисля, че работи с трупове. В погребален дом или морга.

— Обрязване след смъртта. — Хазарт нави парче сирене около вилицата, все едно бяха спагети. — Перверзна работа, но трябва да е така, защото не съм чул за десет случая на неразкрити убийства, в които извършителят да е мръднал равин. — Той натопи вилицата със сиренето в сухия таратор и продължи с обяда си.

— Мисля, че е изрязал кожичките — продължи Итън — специално за да ги изпрати на Чанинг Манхайм.

— И какво би искал да му каже с това — че великият Чан е просто един хуй?

— Съмнявам се, че е толкова просто.

— Славата престава да ми се вижда толкова блазнеща.

Четвъртата черна кутия бе по-голяма от другите. За документиране на съдържанието й се бе наложило да се направят две снимки.

На първата снимка се виждаше керамично коте с меден цвят. То стоеше на задни лапи и държеше по една курабийка във всяка от предните си лапи. На гърдите и коремчето му с червени букви беше написано КОТЕ С КУРАБИЙКИ.

— Това е контейнер за курабийки — поясни Итън.

— Аз съм толкова добър детектив, че и сам се досетих.

— Беше пълен с плочки с букви за играта „Анаграми“.

На втората снимка се виждаха плочките.

Пред купчинката Итън беше подредил шест от тях така, че да се получат думите ЗЪБ и БЪЗ.

— В контейнера имаше деветдесет плочки за всяка от трите букви. С тях всяка от думите можеше да се изпише деветдесет пъти или двете думи да се изпишат по четирийсет и пет пъти. Не е сигурно какво е имал предвид.

— Значи идиотът предупреждава: „Имам ти зъб, живей в страх“. Сигурно смята, че Манхайм му е сторил някакво зло и е дошло време да се разплатят.

— Може би. Но защо плочките са сложени в контейнер за курабийки?

Хазарт намаза със сух таратор парче от питка и рече:

— След тази история най-добре ще е да поиграем на „Монопол“.

В петата черна кутия се бе намирала книга с твърди корици със заглавие Опашатите водачи. Върху корицата имаше снимка на едно сладко златно ретривърче.

— Книгата представлява мемоари на автора, Доналд Гейнсуърт — поясни Итън, — който в продължение на трийсет години е обучавал кучета да водят слепите и да обслужват инвалиди в количка.

— Имаше ли буболечки или кожички между страниците?

— Не, нито пък нещо беше подчертано в текста — проверих всяка страница.

— Никак не е в тон с останалите. Някаква невзрачна книга и дори разнежваща.

— Шестата кутия беше хвърлена през портата малко след три и половина тази сутрин.

Хазарт се задълбочи върху последните две снимки. Първо на съшитата ябълка. После на окото в нея.

— Истинско ли е окото?

— Извадил го е от кукла.

— Въпреки това този подарък ме притеснява най-много.

— И мен също. Теб с какво?

— Над ябълката е хвърлен най-много труд в сравнение с шестте предмета. Много се е постарал с нея, така че вероятно в нея е вложено най-голямото значение.

— До този момент нищо не мога да разбера — оплака се Итън.

Към последната снимка бе прикрепено копие на напечатаното съобщение, което бе сгънато и пъхнато в ямката за семки под окото. След като го прочете два пъти, Хазарт рече:

— Не е ли изпращал такова нещо с предишните пет кутии?

— Не.

— Тогава това е вероятно последната му пратка. Казал е всичко, което има да казва, със символи и сега с думи. Време е да премине от заплахи към действие.

— Прав си. Само че думите са не по-малко загадъчни от символичните предмети.

Сребристо настойчиви, фаровете режеха следобедния здрач. Блестящи крила вода се вдигаха от локвите по паважа, прикривайки гумите и придавайки свръхестествен вид на автомобилите, които се движеха по булевард „Пико“.

След като помълча замислено, Хазарт се обади:

— Ябълката може да символизира опасно или забранено знание. Първичният грях, както той споменава.

Итън опита отново сьомгата и кускуса си. Все едно че ядеше лепило. Той остави вилицата.

— На мястото на семената на знанието е сложено окото. — Хазарт, изглежда, говореше повече на себе си, отколкото на Итън.

Група пешеходци изтичаха покрай прозорците на ресторанта, приведени напред, сякаш преодоляваха по-голям натиск от този, който декемврийският вятър можеше да упражни, под безсилната защита на черни чадъри, подобно на опечалени, бързащи към гроба на починалия си близък.

— Може би казва: „Виждам тайните ти, източника — семената — на твоето зло“.

— И аз си мислех така. Но не е достатъчно правдоподобно и не ми дава възможност да направя никакви предположения.

— Каквото и значение да е вложил — рече Хазарт, — тревожи ме фактът, че окото в ябълката е дошло веднага след книгата за дресьор на кучета водачи на слепи.

— Ако иска да заплаши Манхайм, че ще му извади очите — отвърна Итън, — това вече е достатъчно лошо, но ми се струва, че намеренията му са дори по-страшни.

Хазарт прегледа още веднъж снимките, върна ги на Итън и отново се нахвърли лакомо на яхнията.

— Сигурен съм, че си се погрижил човекът ти да е добре охраняван.

— Той е на снимки във Флорида. Петима бодигардове пътуват с него.

— А ти не?

— Обикновено не. Аз отговарям за цялостната охрана и ръководя всички операции от Бел Еър. Говоря с главния пътуващ воин поне веднъж на ден.

— Пътуващ воин?

— Така Манхайм нарича шеговито бодигардовете, които пътуват с него.

— Това ли нарича той шега? Моята пръдня е по-смешна от неговите приказки.

— Никога не съм твърдял, че той е царят на комиците.

— Когато някой хвърли шестата кутия през портата снощи, успяхте ли да го запишете с камера, за да разберете кой е?

— Заснехме го. А така също и номера на колата му.

Итън му разказа за Ролф Рейнърд, макар да не спомена за срещите си с него, както за реалната, така и за другата, която май му се беше присънила.

— И какво искаш от мен? — попита Хазарт.

— Да го провериш.

— Да го проверя ли? Колко обстойно? Да го хвана за пишката, а той да си извърне главата и да кашля ли?

— Е, не чак дотам обстойно.

— А може би искаш да го прегледам да няма полипи в дебелото си черво?

— Вече знам, че няма криминално досие…

— Значи не съм първият, от когото искаш услуги.

Итън сви рамене.

— Знаеш ме, че съм използвач. Никой не може да се спаси от мен. Ще ми бъде полезно да знам дали Рейнърд има законно регистрирано оръжие.

— Говорил си значи с Лора Мунвес от отдела за подпомагане на детективите?

— Тя се съгласи да ми помогне.

— Трябва да се ожениш за нея.

— Не ми даде чак толкова много информация за Рейнърд.

— Дори и ние, глупаците, виждаме, че двамата с нея сте си лика-прилика.

— Дори не сме излизали с нея през последната година и половина — възрази Итън.

— То е, защото ти не си толкова умен като нас, глупаците. Ти си просто един идиот. И престани да ме будалкаш. Мунвес би могла да ти даде информация за регистрирано оръжие. Не това ти трябва от мен.

Хазарт се съсредоточи над обяда си, а Итън се загледа във фалшивия здрач на бурята.

След две години на дъждове под средното ниво климатолозите бяха предупредили, че Калифорния е застрашена от дълъг и катастрофален период на засушаване. Както обикновено, последвалите зловещи истории за суша, залели медиите, се оказаха сигурни предсказания за истински потоп.

Бременната утроба на небето бе провиснала, сива и тлъста и водите й потекоха, за да известят раждането на още вода.

— Това, което искам от теб — проговори накрая Итън, — е да огледаш внимателно този тип и да ми кажеш какво мислиш за него.

Проницателен, както винаги, Хазарт рече:

— Вече си потропал на вратата му, нали?

— Да. Престорих се, че съм дошъл да навестя човека, който е живял там преди него.

— Той те е стреснал. Нещо много по-различно има в него.

— Сам ще видиш или пък няма да видиш — отговори Итън уклончиво.

— Аз работя в отдела за убийства. Той не е заподозрян в извършване на убийство. С какво ще оправдая интереса си?

— Не те моля за официално посещение.

— Ако не му покажа полицейската си значка, няма да ме пусне да прекрача прага му, не съм толкова страшен, колкото изглеждам.

— Ако не можеш, няма да ти се разсърдя.

Сервитьорката се приближи да ги попита дали искат още нещо и Хазарт рече:

— Много ми харесват ореховките. Искам петдесетина парчета.

— Обичам мъжете, които си хапват — каза тя с престорена свенливост.

— Теб, момиче, мога да те глътна на една хапка — отбеляза Хазарт и я накара да се изчерви от еротичното предложение и да се изсмее нервно.

Сервитьорката се отдалечи и Итън възкликна:

— Петдесетина парчета!

— Обичам сладкиши. Та къде живее този Рейнърд?

Итън беше записал адреса върху парче хартия и му го подаде.

— Ако отидеш, гледай да си добре подсигурен.

— Какво, да се поява с танк ли?

— Просто имай готовност.

— За какво?

— Може да не се наложи, но може и да се наложи. Той или е въжеиграч, или е луд по рождение. И има пистолет.

Хазарт прекара поглед по лицето на Итън, все едно му четеше тайните със същата лекота, с която оптичният скенер разчита ценовия код на продуктите.

— Нали уж искаше да проверя дали има регистрация за оръжие?

— Разбрах от негов съсед — излъга Итън. — Каза ми, че Рейнърд има мания за преследване и държи оръжието близо до себе си през по-голямата част от времето.

Итън се зае да прибира снимките в плика, а Хазарт го наблюдаваше.

Отначало хартията не влизаше в плика. После за момент металната щипка се оказа прекалено голяма, за да мине през отвора.

— Много ти се е разтреперил пликът — отбеляза Хазарт.

— Прекалих с кафето тази сутрин — отвърна Итън и за да избегне опасността да погледне Хазарт в очите, се загледа в посетителите, дошли за обяд.

Шибан от човешките гласове, въздухът се мяташе из ресторанта, блъскаше се в стените и това, което отначало напомняше на шума от веселие, зазвучаваше зловещо при по-внимателно вслушване, напомняйки ту на едва удържания гняв на тълпата, ту на страданието на милиони под нечий жесток гнет.

Итън осъзна, че оглежда всички лица в търсене на определен човек. Очакваше донякъде да види удавения в тоалетната Дъни Уислър да обядва, макар да бе мъртъв.

— Не си пипнал сьомгата си — смъмри го Хазарт с най-близкия възможен за него до майчинския загрижен тон.

— Вмирисала се е — отвърна Итън.

— Защо не я върна тогава?

— Не съм гладен.

Хазарт набоде с отрудената си вилица парче от сьомгата, за да я опита.

— Не е вмирисана.

— На мен ми горчи — настоя Итън.

Сервитьорката се върна със сметката и с прозрачна найлонова торба с емблемата на ресторанта, пълна с розови картонени кутии с ореховки.

Докато Итън вадеше кредитната карта от портфейла си, жената чакаше и по лицето й ясно се четяха мислите й. Искаше й се да пофлиртува още с Хазарт, но внушителният му вид я възпираше.

Итън й подаде сметката, заедно с картата си от Американ Експрес, сервитьорката му благодари и хвърли отново поглед към Хазарт, който облиза устни с театрално удоволствие, което я накара да побегне като заек, до такава степен поласкан от обожанието на лисицата, че за малко да се остави да бъде изяден, преди инстинктът му за самосъхранение да проговори.

— Благодаря за почерпката — рече Хазарт. — Вече мога да се фукам, че великият Чан ме е водил на обяд. Макар че ми се струва, че тези ореховки ще се окажат най-скъпите сладкиши, които някога съм ял.

— Не се чувствай задължен за нищо. Както казах, ако не можеш, така да е. Рейнърд е мой проблем, не твой.

— Да, ама вече съм заинтригуван. Ти флиртуваш по-добре от сервитьорката.

Сред купищата мрачни чувства Итън намери истинска усмивка.

Една внезапна смяна в посоката на вятъра плисна яростно дъжда по големите прозорци.

Зад окъпаните стъкла пешеходците и автомобилите се стопяваха и чезнеха, сякаш изгаряха в огън без пламъци или биваха посипани със сода каустик.

— Ако носи кесия с пържени картофки, вътре може да има и нещо друго.

— Това ли му е параноята? Така ли държи оръжието близо до себе си?

— Това е, което чух. В кесия с пържени картофки, на места, където може да го хване, без да разбереш какво прави.

Хазарт го гледаше втренчено и мълчеше.

— Може би е деветмилиметров глок — добави Итън.

— А има ли атомно оръжие?

— Нямам сведения.

— Сигурно го държи в кутия от соленки.

— Вземи си една торба с ореховки и ще се оправиш с всичко.

— О, да, няма съмнение. Хвърлям една от тези кутийки и му счупвам черепа.

— След което изяждаш уликите.

Сервитьорката се върна с кредитната карта и бележката.

Итън добави бакшиша и се подписа. За Хазарт жената все едно не съществуваше и той не я погледна нито веднъж.

Поривите на вятъра, въоръжени с игли от дъжд, татуираха мимолетни фигури по прозореца.

— Изглежда студено навън — промълви Хазарт.

Итън си бе помислил същото.