Лицето

Глава 82

Третото съобщение в пощенската кутия на мрежата беше от господин Сатър. ГОСПОДИН ТРУМАН, ИЗРАЗЯВАМ БЕЗКРАЙНО НЕДОВОЛСТВО ОТ ОЧАКВАНЕТО ДА СЪЗДАВАМ КУЛИНАРНО ИЗКУСТВО ОТ НАЙ-ВИСОКА КЛАСА, НА КОЯТО СЪМ СПОСОБЕН, БЕЗ НИКАКВО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА БЕЗДЪННИЯ СТОМАХ НА ГОСТ, ЗА ЧИЕТО ПРИСЪСТВИЕ В КЪЩАТА НАУЧАВАМ ЕДВА КОГАТО СЕ ПОЯВЯВА В КУХНЯТА МИ И МЕ СТРЯСКА КАТО МОЛЕЦ В БРАШНОТО. ИЗИСКАНИЯТ КУЛИНАРЕН ВКУС НА ГОСПОДИН УИСЛЪР И КОМПЛИМЕНТИТЕ МУ ЗА МОЕТО УНИКАЛНО БЛЮДО ОТ РИБА В РАКОВИНА, КАКТО И ЗА ВСЯКО ПРЕКРАСНО ЯСТИЕ, СЪЗДАДЕНО ОТ МЕН, СА ПРИЯТНИ, НО НЕ КОМПЕНСИРАТ РАЗБИТИТЕ МИ НЕРВИ, КОИТО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ, СА КРАЙНО ОБТЕГНАТИ И ИЗХАБЕНИ. АКО ПАК БЪДА ПОДЛОЖЕН НА ПОДОБНО НАПРЕЖЕНИЕ ОТ ВАС, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАПУСНА С НЕПРЕДВИДИМИ КРАЙНИ ПОСЛЕДИЦИ. СЪОБЩАВАМ СЪЩО С НЕУДОВОЛСТВИЕ, ЧЕ МОМЧЕТО Е ПРАВИЛО САНДВИЧИ С ШУНКА В МОЯТА КУХНЯ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ И ЧЕ В МОМЕНТА ПРАВЯ ПОДРОБНА ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ НА КИЛЕРА, ЗА ДА УСТАНОВЯ РАЗМЕРА НА НАНЕСЕНИТЕ ЩЕТИ. С НАДЕЖДА, ЧЕ ТЕЗИ ПОСЕГАТЕЛСТВА НЕ ТРЯБВА НИКОГА ДА СЕ ПОВТОРЯТ, ВАШ МАЙСТОР-ГОТВАЧ САТЪР.

Мъртвият Дъни се бе нанесъл, при това имаше голям апетит.

Пълна щуротия. Итън му се искаше да разсмее на глас, но не можа дори да се усмихне. Устата му беше пресъхнала. Дланите му бяха влажни.

Той прегледа отново съобщението от Йорн:

ФРИК СИ ПРАВИ СКРИВАЛИЩЕ В ОРАНЖЕРИЯТА… ВАШИЯТ ПРИЯТЕЛ УИСЛЪР МЕ ОСВЕДОМИ ЗА ТОВА… МОМЧЕТАТА ОБИЧАТ ДА СИ ИГРАЯТ НА РОБИНЗОН КРУЗО… УИСЛЪР МИ ДЕЙСТВА НА НЕРВИТЕ…

Когато Хана боледуваше от рак, Итън се бе почувствал безпомощен както никога преди това. Той винаги бе успявал да се грижи за хората, които бяха важни за него, да прави всичко необходимо за тях. Но не можеше да спаси Хана, най-скъпия за него човек.

И ето че отново усещаше как контролът му се изплъзва. Въпреки супермодерната охранителна система, пазачите в имението, добрата организация и усърдието си той не можеше да удържи Дъни извън имението, извън къщата. Дали бе човек, или призрак, или някаква сила, неподдаваща се на определение, Дъни бе свързан по някакъв начин с Рейнърд и вероятно с професора, за когото Рейнърд бе писал в сценария си. Дъни вероятно беше част от заплахата и той се присмиваше на Итън с всяка своя поява, с която доказваше, че никой тук не е в безопасност.

Ако Итън не изпълнеше дълга си към Чанинг Манхайм, ако някой успееше да убие звездата независимо от всичките предпазни мерки, той щеше да е изменил на дълга си не само към работодателя си, но също и към милото момче, което щеше да остане без баща. Фрик щеше да бъде предаден на милостта на себичната си майка, повече от всякога оставен на произвола на съдбата, осъден на още по-жестока самота от тази, в която вече живееше.

Итън бе станал от компютъра, без да усети. Той не можеше да стои на едно място от тревога. Нуждата от незабавни действия го тласкаше да предприеме нещо, но не можеше да проумее какво трябва да направи.

Отиде до телефона, натисна копчето за вътрешната телефонна система и набра номера за библиотеката.

— Там ли си, Фрик? — Той почака малко. — Фрик, чуваш ли ме?

В гласа на момчето прозвуча странна предпазливост.

— Кой е там?

— Няма никой, освен нас, старите бивши полицаи. Намери ли си книга?

— Не съм още.

— Не се бави.

— Само още една-две минути.

Итън вдигна пръста си от бутона за вътрешната система и в същия миг друга сигнална лампичка светна с постоянна светлина: линия 24.

Той се вторачи в предметите, наредени на бюрото му между компютъра и телефона. Калинки, охлюви, парчета от препуциум…

Насочи отново вниманието си към телефона. Сигналната светлина. Линия 24.

Едва доловимият глас, идващ сякаш от тъмната страна на Луната, в който той се бе вслушвал по телефона в продължение на половин час предишната вечер, не преставаше да отеква в сърцето му. Както и гласът, който му се беше сторило, че чува от говорителя в асансьора на болницата тази сутрин.

Кутия за курабийки, пълна с плочки с букви за играта „Диаграми“, книгата Опашатите водачи, зашитата ябълка с кукленското око в сърцевината.

Когато пътуваше с асансьора, той бе натиснал копчето за спиране не само за да се вслушва в гласа по-дълго, но защото бе изпитал чувството, че когато стигне до гаража на болницата, няма да намери гараж. Само черна плискаща се вода. Или зееща пропаст.

Тогава си беше помислил, че този абсурден клаустрофобичен пристъп замаскира друга тревога, която не иска да си признае. Сега бе на ръба да осъзнае истинския ужас.

Стана му ясно, че действителността в неговите възприятия е като отразения образ от цветно стъкло в огледалата, поставени под ъгъл в калейдоскоп. Действителността, както я беше виждал винаги досега, щеше да се пренареди пред очите му и да се превърне в нещо много по-ослепително и страховито.

Калинки, охлюви, парчета от препуциум…

Линия 24 в действие.

Далечният глас отекна в паметта му като тъжния крясък на чайки в мъглата: Итън, Итън…

Телефонни обаждания от мъртвите.

Калинки, охлюви, парчета от препуциум…

Сигналната лампичка — миниатюрно копие на червената предупредителна лампа високо над кубето на „Богородицата на Анджелис“ — последната линия на телефонното табло, последна линия, последен шанс, последна надежда.

Итън долови аромата на рози. В апартамента нямаше рози.

В съзнанието му се появи образът на рози „Бродуей“, оставени на гроба й, златисто червените им цветове се открояваха върху мократа трева.

Уханието на розите стана още по-осезаемо и продължи да се засилва. То бе реално, а не въображаемо и значително по-силно тук, отколкото беше в „Рози завинаги“.

Тръпките, които лазеха по тила и по главата му, не бяха резултат от обикновен страх, а от смирено страхопочитание. Едно студено свиване в стомаха.

Той нямаше ключ за забранената стая зад синята врата, където се записваха разговорите от линия 24. Внезапно си даде сметка, че липсата на ключ няма да го спре да проникне вътре.

Следвайки интуицията си, която не можеше да обясни, но на която абсолютно вярваше, Итън се втурна от апартамента към задните стълби и по тях се изкачи тичешком на третия етаж.