Лицето

Глава 2

Зад прозорците чугунено черните облаци, които бяха закривали небето, сега изчезнаха зад сивото було на мъглата. Вятърът замина нанякъде с вайканията си и подгизналите дървета замръзнаха тържествено като свидетели на погребална процесия.

Мрачният ден навлезе в центъра на дъждовната буря и през всеки от трите прозореца в кабинета Итън наблюдаваше траурния пейзаж на времето и размишляваше над значението на ябълката на фона на странните предмети, които я предшестваха. Природата надничаше към него през млечния порой и в унисон с гледките, владеещи съзнанието му, продължаваше да е облачно.

Той предположи, че лъскавата ябълка може да символизира слава и богатство, завидния живот на работодателя му. Окото на куклата тогава можеше да представлява червей, олицетворяващ поквара в същината на славата и обвиняващ, осъждащ и заклеймяващ Лицето.

В продължение на дванайсет години актьорът носеше най-големите касови печалби в цял свят. Още от първия филм, с който се бе прочул, побърканите по знаменитостите средства за масова информация започнаха да го наричат Лицето.

Твърдеше се, че това ласкателно прозвище бе произлязло едновременно от перата на многобройни журналисти, пишещи на тема развлечения, под напора на всеобщото възхищение от обаятелния външен вид на актьора. В действителност нямаше съмнение, че някой хитър и вечно буден рекламен агент беше предизвикал под формата на отплата за предишни услуги и чрез раздаване на пари този спонтанен взрив от овации и бе успял да го поддържа повече от десетилетие.

В дните на черно-бялото кино, така далечно по време и качество, че съвременната публика не знаеше много повече за него, отколкото за войната между Испания и САЩ в края на деветнайсети век, една даровита актриса на име Грета Гарбо бе наречена Лицето. Ласкателството бе резултат от рекламен трик на студиото, но достойнствата на Гарбо бяха надвишили многократно очакванията на рекламата.

От десет месеца Итън работеше като началник на охраната за Чанинг Манхайм, Лицето на новото хилядолетие. До този момент той не беше забелязал дори и сянка от дълбочината на превъплъщенията на Гарбо. Лицето на Манхайм, изглежда, беше единственото му достойнство.

Итън не изпитваше презрение към актьора. Лицето се държеше приятелски, с непревзетостта на истински полубог, живеещ с убеждението, че животът и младостта му са вечни.

Безразличието на звездата към положението на всички други, освен неговото, не произтичаше от самовглъбеност или преднамерена липса на съчувствие. Умствената ограниченост не му позволяваше да осъзнае, че предисторията на другите съдържа повече от страничката, посветена на този въпрос, във филмовите сценарии и че развитието на образите им е прекалено сложно, за да се представи в рамките на деветдесет и осем минути.

Жестокостта, която Лицето проявяваше понякога, никога не беше умишлена.

Ако обаче не беше знаменитост и ако нямаше такава поразителна външност, Чанинг никога не би могъл да каже или извърши нещо, което да направи впечатление. Ако в Холивуд се откриеше деликатесен магазин, в който сандвичите носят имената на кинозвезди, Кларк Гейбъл би бил говеждо печено с миризливо сирене лидеркранц върху ръжен хляб със сос от хрян; Кари Грант би бил пилешко филе с пипер и швейцарско сирене върху пълнозърнест хляб с горчица; а Чанинг Манхайм би бил кресон върху леко намазан с масло хляб.

Итън не мразеше активно работодателя си и не му беше необходимо да го обича, за да иска да го защитава и да пази живота му.

Ако окото в ябълката символизираше поквара, то това можеше да бъде егото на звездата, скрито в красивия плод.

А може би окото на куклата не символизираше поквара, а обратната страна на медала на славата. Знаменитост от неговия ранг не можеше никога да се скрие от погледите. Окото в ябълката можеше да бъде символ на погледа на преследвача — вечно бдящ и преценяващ.

Глупости. Много плитък анализ. Въпреки дългите и мрачни размишления при подходящи за целта природни условия всеки извод, до който Итън достигнеше, изглеждаше очевиден и безполезен.

Той се съсредоточи над напоените с ябълков сок думи:

ОКОТО В ЯБЪЛКАТА? БДЯЩИЯТ ЧЕРВЕЙ? ЧЕРВЕЯТ НА ПЪРВИЧНИЯ ГРЯХ? ИМАТ ЛИ ДУМИТЕ ДРУГА ЦЕЛ, ОСВЕН ДА ВОДЯТ ДО ОБЪРКВАНЕ?

Озадачен, той се зарадва, когато телефонът звънна малко след десет часа и го накара да напусне прозорците и да отиде до бюрото.

Беше дал на Лора Мунвес, стара приятелка от полицията на Лос Анджелис, номера на кола и беше я помолил да открие кой е собственикът й. Тя работеше в отдела за подпомагане на детективите. Само веднъж през последната година той си бе позволил да използва приятелството им по този начин.

— Намерих ти мръсника — рече Лора.

— Заподозрения мръсник — поправи я той.

— Тригодишната хонда е регистрирана на името на Ролф Хърман Рейнърд в Западен Холивуд. — Тя каза по букви всяко от имената и му даде адреса.

— Що за родители са тези, които наричат детето си Ролф?

Лора беше експерт по имената.

— Не е толкова лошо. Дори е приятно мъжествено. На старонемски означава „прославен вълк“. Итън, разбира се, означава „постоянен, сигурен“.

Преди две години те бяха ходили известно време. Итън далеч не беше се проявил като постоянен и сигурен. На нея й се щеше постоянство и някаква сигурност. Но той бе прекалено наранен, за да й даде каквото иска. Или прекалено глупав.

— Проверих дали го няма в списъците на арестуваните преди — продължи Лора. — Оказа се чист. В документите на Автомобилното управление пише, че има кестенява коса и сини очи. Пише, че е от мъжки пол. Обичам мъжкия пол. Не ми стига мъжкият пол. На ръст е метър и осемдесет и пет и тежи осемдесет и два килограма. Роден е на шести юни хиляда деветстотин седемдесет и втора, значи е на трийсет и една години.

Итън си записваше всичко в бележник.

— Благодаря ти, Лора. Много съм ти задължен.

— Тогава кажи ми колко му е дълга онази работа.

— Няма ли го в документите на автомобилното управление?

— Не питам за Ролф. Питам за Манхайм. Стига ли до глезените му, или само до коленете?

— Не съм му виждал оная работа, но не се препъва, като ходи.

— Сладкиш, кога ще ме запознаеш с него?

Итън така и не беше разбрал защо го нарича „сладкиш“.

— Ще умреш от скука с този човек, Лора, повярвай ми.

— Какъвто е красавец, не ми трябват никакви разговори. Ще му запуша устата с парцал, ще му залепя устните с лепенка и хайде в рая.

Моята работа е най-вече да държа хора като теб настрани от него.

— Труман произлиза от две староанглийски думи — отвърна тя. — Значението му е „решителен, верен, надежден, постоянен“.

— Няма да можеш да си изпросиш среща с Лицето, като ме накараш да се почувствам виновен. Освен това кога не съм бил верен и надежден?

— Сладкиш, никой няма гаранции, че заслужава името си.

— Аз не съм достоен за теб, Лора. Това, което ти предлагаш, е много повече, отколкото дръвник като мен може да оцени.

— Много ми се иска да ти видя досието за работата в полицията — рече тя. — Сигурно си събрал повече червени точки за подмазване от които и да било други сто досиета в историята на тази служба.

— Ако си свършила с обидите, би ли ми казала… Ролф. Прославен вълк. Що за комбинация е това? Какво трябва да направи един вълк, за да се прослави?

— Сигурно трябва да убие много овце.

Когато Итън се сбогува с Лора, отново бе започнал да ръми ситен дъждец. Лишени от страстта на вятъра, капчиците едва докосваха с устни прозорците на кабинета.

Той взе дистанционното и включи телевизора, а после и видеото. Лентата беше вече вътре. Беше я гледал шест пъти преди това.

Външните наблюдателни камери по цялото имение наброяваха осемдесет и шест. Всяка врата и прозорец и всички подстъпи към къщата бяха под наблюдение.

Само северната стена на имението граничеше с обществена земя. Тази дълга укрепена ограда, в която се намираше и портата, беше под наблюдението на камери, монтирани в дърветата от другата страна на улицата, където земята също принадлежеше на Чанинг Манхайм.

Никой, който се опиташе да разбере как се охранява достъпът до имението, как работи портата и какъв е редът за установяване на самоличността на посетителите, нямаше да забележи наличието на камери от външната страна на оградата или по дърветата, надвиснали отвътре над нея. Щеше да сметне, че наблюдението се извършва единствено от вътрешната страна на имението.

Всъщност той щеше да бъде наблюдаван от камерите, които се намираха от другата страна на тясната уличка в Бел Еър, на която едва се вместваха две платна и нямаше тротоари и улични лампи. Снимките в едър план щяха да са достатъчно ясни, за да се идентифицира и да може да бъде осъдено лицето, което преминава от разузнаване към действия с престъпни намерения.

Камерите работеха двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. От стаята на пазачите в сградата за домакина по поддръжката на двора, както и от няколко пункта в къщата, можеше да се контролира всяка камера от системата, ако човек знаеше командата.

Няколко единични телевизионни апарата в къщата и комплект от шест апарата в стаята на пазачите можеха да приемат видео от която и да е от камерите. Един телевизор можеше едновременно да покаже предаденото от четири камери, разделяйки екрана на четири. По този начин охраната можеше да прегледа наведнъж образите от двайсет и четири камери, когато пожелаеше.

Пазачите прекарваха времето си главно в пиене на кафе и дрънкане на глупости. Ако обаче прозвучеше сигнал за опасност, те можеха веднага да разгледат подробно кътчето от имението, чиято сигурност бе нарушена. Камера по камера те можеха да проследят придвижването на неканения гост от едно полезрение към друго.

От пулта в стаята на пазачите всеки от осемдесет и шестте видеоизточника можеше да бъде включен за запис на видеомагнетофон. Системата имаше дванайсет видеомагнетофона, които можеха да правят едновременно четирийсет и осем записа във формат на четвъртинки от екран.

Дори пазачите да не внимаваха, датчиците за движение, свързани към всяка камера, щяха автоматично да я включат на запис всеки път когато нещо по-голямо от куче минеше през полето на обхвата й.

В 3,32 предишната нощ датчиците за движение, свързани с камера 01, която наблюдаваше без прекъсване западния край на северния периметър, доловиха пристигането на тригодишна хонда. Вместо да отмине, както бяха направили малкото други превозни средства, дошли насам през тази нощ, колата сви настрани от платното и паркира на по-малко от стотина метра от портата.

Предишните пет черни кутии бяха дошли с куриер и носеха фалшиви адреси на подател. Това беше първата възможност за Итън да идентифицира подателя.

Сега, няма и седем часа по-късно, той стоеше в кабинета си и наблюдаваше хондата на цял екран. Поради теснотата на банкета шофьорът не бе могъл да паркира изцяло извън платното, водещо на изток.

През деня по улиците на този богаташки квартал нямаше особено движение. В този късен час то бе сведено до минимум.

Въпреки това явно нежелаещ да създава риск, шофьорът на хондата не бе угасил фаровете, бе оставил мотора да работи и бе включил аварийните светлини.

Камерата, която беше последна дума на техниката за нощни снимки, предоставяше картина с висока резолюция въпреки тъмнината и лошото време.

За момент камера 01 продължи да се отдалечава от хондата, после прекрати програмирания режим на оглеждане и се върна към колата. По това време Дейв Ладман бе излязъл на рутинна патрулна обиколка на имението. Том Мак, който дежуреше в стаята на пазачи, бе забелязал пристигането на подозрително превозно средство и бе изключил автоматичната функция на 01.

Дъждът по това време валеше силно. Непрестанни потоци от дъждовни капки се разбиваха мощно по асфалта и вдигащата се пяна и танцуващите пръски създаваха впечатлението, че улицата е завряла.

Шофьорът отвори вратата и камера 01 показа фигурата му отблизо. От колата слезе висок, набит мъж. Беше облечен с черно непромокаемо яке. Лицето му бе скрито с качулка.

Стига Ролф Рейнърд да не беше дал колата си назаем на приятел, това трябва да беше славният вълк. Физическите му данни отговаряха на описанието в шофьорската му книжка.

Той затвори вратата на шофьора, отвори задната врата и взе голяма бяла топка от задната седалка. Тя приличаше на чувала за боклук, в който бе сложен подаръкът със закърпената ябълка.

Рейнърд затвори вратата и тръгна към портата на стотина метра от него. Внезапно той се спря, обърна се и се огледа из тъмната, окъпана от дъжд уличка, готов да побегне.

Може би му се беше чуло бръмчене от приближаващ автомобилен мотор през шума на дъжда, сипещ се над дърветата. Видеокамерата не записваше звук.

В този самотен час, ако действително друго превозно средство дойдеше тук, много вероятно беше това да е обикаляща Бел Еър патрулна кола, принадлежаща на частната компания, която помагаше на полицията да охранява този изключително богат район.

Ала нито патрулна, нито обикновена кола не се появиха. Закачуленият мъж си възвърна увереността и забърза на изток към портата.

Камера 02 поде проследяването му в момента, в който излезе от обсега на камера 01. Когато приближи портата, камера 03 се зае с наблюдението от отсрещната страна на уличката, показвайки обекта в едър план, за да може да бъде изучен по-добре.

Веднага щом стигна до портата, Рейнърд хвърли белия чувал към върха на бронзовата бариера. Но пакетът не можа да стигне до върха и отскочи обратно.

При втория опит Рейнърд успя. Когато се обърна, за да си тръгне, качулката му се дръпна назад и камера 03 хвана ясно лицето му под светлината на лампите от двете страни на портата.

Той имаше изваяните черти, необходими за работа като сервитьор в най-изисканите ресторанти на Лос Анджелис, където както обслужващият персонал, така и клиентите се самозаблуждаваха, че всеки разнасящ чинии с риба меч на баснословни цени от кухнята до масите във вторник вечер може да получи в сряда мечтана роля в следващия сто и петдесет милиона доларов филм на Том Круз.

Тръгвайки си от портата след доставката на ябълката, Ролф Рейнърд се бе ухилил.

Навярно ако не беше знаел значението на малкото му име, Итън не би помислил, че в усмивката му има нещо вълчо. Може би тя щеше да му напомни на усмивката на крокодил или хиена.

Важното бе, че тя нямаше нищо общо с веселия израз на шегобиец. Образът от видеолентата с разкривените устни и оголените зъби по-скоро говореше за злорадството при пълнолуние на смахнатия, който се нуждае от лекарства.

Цапайки през тъмните локви, напръскани със сребърен филигран от светлините на фаровете, Рейнърд се върна в колата.

Докато хондата слезе от банкета върху платното, камера 01 се извъртя и насочи обектива за близък кадър, после камера 02 я последва. И двете направиха четливи снимки на номера на колата отзад.

Колата се стопи в нощта, пускайки мимолетни призрачета от ауспуха си.

Уличката опустя и потъна във влажния мрак, с изключение на осветеното място от лампите на портата на Манхайм. Нощното небе сякаш се разтваряше и се изливаше в черен дъжд, изливаше се и пренасяше мрака на Вселената в желаните от всички имоти на Бел Еър.

Преди да излезе от квартирата си в западното крило, Итън се обади на икономката, госпожа Макбий, за да й съобщи, че ще бъде вън от къщи през по-голямата част на деня.

По-експедитивна и от машина, по-неотвратима и от законите на физиката, заслужаваща не по-малко доверие и от архангел, госпожа Макбий щеше за броени минути да изпрати една от шестте прислужнички под свое командване в апартамента на Итън. Седем дни в седмицата прислужничките събираха боклука и сменяха хавлиите. Два пъти в седмицата стаите му се изчистваха с прахосмукачка и се избърсваха от прах до светване. Прозорците се измиваха два пъти в месеца.

Животът в имение с двайсет и пет души обслужващ персонал си имаше своите предимства.

Като началник на охраната, отговарящ както за личната защита на Лицето, така и за сигурността на имението, Итън се радваше на много привилегии, включително безплатна храна, приготвяна или от господин Сатър, майстор-готвача, или от господин Баптист, втория готвач. Господин Баптист не можеше да се похвали с образованието на шефа си в най-изисканите готварски школи, но никой, който притежаваше вкусови клетки, не се бе оплакал от никое блюдо, което той бе сложил на масата.

Яденето се сервираше в голямата и комфортно мебелирана дневна, където персоналът не само се хранеше, но и правеше домакинските планове, прекарваше почивките за кафе и изготвяше стратегията по организирането на богатите приеми, които се даваха често по време на пребиваванията на Лицето. Майстор-готвачът или готвачът също приготвяше сандвичи или каквото Итън пожелаеше да занесе в апартамента си.

Той, разбира се, можеше и сам да си готви в своята кухня, ако искаше. Госпожа Макбий зареждаше хладилника и килера му с неща, които той й поръчваше, без да плаща за тях.

С изключение на понеделник и четвъртък, когато една от прислужничките сменяше чаршафите му (спалното бельо на господин Манхайм се сменяше ежедневно при пребиваванията му), Итън трябваше да си оправя сам леглото всяка сутрин.

Животът бе тежък.

Итън облече меко кожено яке и излезе в коридора на партера на западното крило. Остави вратата си незаключена, както би направил, ако притежаваше цялата къща.

Взе със себе си една папка, в която бе събрал материали по случая с черната кутия, чадър и копие с кожени корици на Лорд Джим от Джоузеф Конрад. Беше прочел романа предишната вечер и искаше да го върне в библиотеката.

Около четири метра на широчина, покрит с варовикови плочи, както в по-голямата част от главния етаж на къщата, коридорът беше постлан със съвременни персийски килими в нежни цветове. Висококачествени френски антики, всички в стил ампир и бидермайер, бяха наредени покрай дългите стени — столове, скринове, бюро, бюфет.

Въпреки наличието на мебели и от двете страни Итън би могъл да мине с кола по коридора, без да одраска нито една от антиките.

Едно такова пътуване би могло да му достави удоволствие, ако не трябваше след това да се обяснява с госпожа Макбий.

По време на ободряващата екскурзия до библиотеката той срещна две прислужнички в униформи и един носач, с които се поздрави. Тъй като заемаше една от ръководните длъжности, както би се изразила госпожа Макбий, той се обърна към тези членове на персонала с малките им имена, но те го нарекоха господин Труман.

Преди постъпването на работа на всеки нов служител госпожа Макбий му връчваше папка със заглавие Стандарти и практики, чието съдържание тя сама бе съчинила и подредила. Тежко и горко на безпросветната душа, която не го научеше наизуст и не се придържаше неизменно към изискванията му.

На пода в библиотеката имаше орехов паркет, оцветен в тъмно топло червено-кафяво. Персийските килими тука бяха антики, чиято стойност растеше по-бързо от тази на акциите на най-процъфтяващите и реномирани компании в страната.

Меки кресла с ниски облегалки, подредени на удобни за сядане места, се редуваха с лабиринти от махагонови полици, на които бяха подредени над трийсет и шест хиляди тома книги. Някои от тях се помещаваха на по-високо ниво, издигнати върху двуметров подиум, до който можеше да се достигне по стълбище с разкошни позлатени железни перила.

Ако човек не вдигнеше поглед към тавана, за да се ориентира за истинските размери на огромното помещение, можеше да се поддаде на илюзията, че то няма граници. А може и да си беше така. Тук всичко изглеждаше възможно.

В центъра на тавана имаше купол с мозайка от цветно стъкло. Наситените й цветове — алено, смарагдово, охра, сапфирено — филтрираха толкова ефикасно дневната светлина, че дори и в много слънчев ден нямаше опасност за книгите да се повредят.

Чичото на Итън, Джо, който бе поемал бащинските функции от истинския му баща, когато последният бе прекалено пиян, за да ги изпълнява, работеше като превозвач с камион за една от районните пекарни. Той бе доставял хляб и сладкиши на супермаркетите и ресторантите по осем часа на ден, шест дни в седмицата. Почти без прекъсване Джо бе работил и като нощен портиер три дни в седмицата.

През петте си най-печеливши години, взети заедно, чичо Джо не бе събрал достатъчно, за да покрие цената на този купол от цветно стъкло.

Когато започна да получава полицейска заплата, Итън се бе почувствал богат. В сравнение с Джо той направо ринеше пари с лопата.

Целият му доход за шестнайсет години работа в полицията на Лос Анджелис нямаше да стигне да покрие цената само на това помещение.

„Трябваше да стана кинозвезда“ — каза си той на влизане в библиотеката, за да върне Лорд Джим на мястото му върху полицата, откъдето го беше взел.

Всеки том в колекцията беше подреден по азбучен ред по името на автора. Една трета от книгите бяха подвързани с кожа, останалите бяха нормални издания. Една значителна част се състоеше от редки и ценни екземпляри.

Лицето не беше прочел нито една от книгите.

Повече от две трети от тях бяха дошли с къщата. По нареждане на работодателя си един път в месеца госпожа Макбий купуваше най-нашумелите и одобрени от критиката новоизлезли романи и нехудожествена проза, които веднага се каталогизираха и слагаха в библиотеката.

Новите книги се придобиваха с единствената цел да бъдат изложени на показ. Те впечатляваха гостите, поканени за престой, на вечеря или с друга цел, с разностранните интелектуални интереси на Чанинг Манхайм.

Когато го запитваха за мнението му за някоя от книгите, Лицето успяваше да накара събеседника си да се изкаже пръв и после се съгласяваше с него по такъв чаровен начин, че се представяше както за ерудиран човек, така и за сродна душа.

Итън пъхна Лорд Джим между две други книги на Конрад и чу зад гърба си едно пискливо гласче.

— Има ли магия там?

Той се обърна и видя десетгодишния Елфрик Манхайм, едва ли не погълнат жив от едно от по-големите кресла.

Според Лора Мунвес Елфрик беше староанглийска дума, означаваща „ръководен от горски духове“, която отначало се е употребявала за описанието на умни и мъдри действия, но с течение на времето е започнала да се прилага за умни и мъдри хора.

Елфрик.

Майката на момчето, Фредерика „Фреди“ Ниландър, бе супермодел. Тя бе се омъжила и развела с Лицето в рамките на една година и бе прочела поне три книги в живота си — трилогията Властелинът на пръстените. При това ги бе прочела няколко пъти.

Тя бе решила да кръсти момчето Фродо. За добра или зла съдба, месец преди термина на Фреди най-добрата й приятелка, която беше актриса, бе открила името Елфрик в сценария на една фентъзи безвкусица, в която тя бе приела да играе ролята на тригърда амазонка алхимик.

Ако приятелката на Фреди беше получила второстепенна роля в Мълчанието на агнетата, Елфрик сега вероятно щеше да бъде Ханибал Манхайм.

Момчето предпочиташе да го наричат Фрик и никой, освен майка му, не настояваше да използва пълното му име. За добро или за зло тя не се появяваше често, за да го тормози. Според достоверните клюки Фреди не беше виждала Фрик повече от седемнайсет месеца. Дори кариерата на застаряващ модел можеше да бъде изнурителна.

— Къде да има магия? — попита Итън.

— В книгата, която остави.

— Има нещо като магия, но вероятно не е такава, каквато ти имаш предвид.

— В тази има лайняна камара магия. — Фрик показа евтино издание с дракони и магьосници на корицата.

— Отива ли на един умен и мъдър човек да държи такъв език?! — възкликна Итън.

— По дяволите, всичките приятели на баща ми от киното казват къде по-лоши думи от „лайняна камара“. И баща ми също.

— Не в твое присъствие.

— Наричаш баща ми лицемер ли? — килна глава настрани Фрик.

— Ако някога нарека баща ти такова нещо, ще си отрежа езика.

— Злият магьосник в тази книга ще го използва за своите отвари. Една от големите му трудности е да намери език от честен човек.

— Защо мислиш, че съм честен?

— Хайде стига! Ти имаш тройна лайняна камара честност.

— Какво ще правиш, ако госпожа Макбий те чуе да употребяваш подобни думи?

— Нея я няма тук.

— Няма ли я? — попита Итън с тон, който подсказваше, че той знае нещо за сегашното местонахождение на госпожа Макбий, което ще накара момчето да съжали, че не е било по-дискретно.

Фрик не можа да прикрие виновния израз, който се появи на лицето му, изправи се в креслото и огледа библиотеката.

Момчето беше дребно за възрастта си и слабо. Понякога, ако човек го видеше отдалеч да върви по някой от огромните коридори или да пресича някоя от стаите с мащаби, достойни да поемат крале и техните антуражи, то направо заприличваше на вейка.

— Мисля, че тя си има тайни проходи — прошепна Фрик. — Тунели в стените.

— Госпожа Макбий!

Момчето кимна.

— Ние живеем тук от шест години, но тя е тук от памтивека.

Госпожа Макбий и господин Макбий, и двамата към средата на петдесетте, бяха работили за предишния собственик на имението и бяха останали на служба при Лицето по негова молба.

— Трудно ми е да си представя госпожа Макбий да се промъква през стените — рече Итън. — Тя не е някой подъл злодей.

— Но ако беше — отвърна Фрик с надежда, — тук би станало много по-интересно.

За разлика от златните кичури на баща му, които при едно разтърсване на главата заставаха в идеален ред на място, кестенявата купа слама върху главата на Фрик беше постоянно разчорлена. В тази коса се заплитаха четките и се чупеха дори и най-твърдите гребени.

Възможно бе един ден, като порасне, Фрик да се разхубави, както подобаваше на произхода му, но засега той изглеждаше като обикновен десетгодишен малчуган.

— Защо не се занимаваш с уроците си?

— Ти да не си атеист? Не знаеш ли, че до Коледа остава само една седмица? Дори холивудските глезльовци, които учат вкъщи, са във ваканция.

Пет дни в седмицата в имението идваха учители. Частното училище, което Фрик бе посещавал известно време, не се бе оказало подходящо място за него.

С баща като знаменития Чанинг Манхайм и майка като известната и скандална Фреди Ниландър Фрик се превърна в обект на завист и подигравки дори сред децата на други знаменитости. Това, че беше хилавият син на мускулест филмов актьор, обожаван за героичните си роли, също бе причина за присмех от страна на по-жестоките деца. Фрик страдаше също от тежка астма, което беше още един аргумент в полза на обучението вкъщи, където обстановката можеше да се контролира.

— Имаш ли някаква идея какви подаръци ще получиш за Коледа? — попита Итън.

— Да. Трябваше да предам списъка си на госпожа Макбий до пети декември. Казах й да не се мъчи да опакова нещата, но знам, че тя ще ги опакова, както винаги. Смята, че няма да е истинска Коледа, ако няма никаква изненада.

— Не мога да не се съглася с това.

Момчето сви рамене и се смъкна отново в креслото.

Макар че Лицето в момента беше на снимки за поредния филм, той щеше да се върне от Флорида в навечерието на Коледа.

— Сигурно се радваш, че баща ти ще е тук за празниците? Имате ли някакви специални планове, като се върне?

Момчето отново сви рамене, опитвайки се да покаже, че не знае или му е безразлично, но вместо това, без да иска, изрази мъката си, което накара Итън да се почувства непривично безпомощен.

Фрик беше наследил лъчезарните зелени очи на майка си. В безкрайните глъбини на тези очи можеше да се прочете толкова много за самотата на момчето, че то би напълнило няколко полици в библиотеката.

— Току-виж пък тази Коледа ти донесла някоя и друга изненада — опита се да го разведри Итън.

Навеждайки се напред в креслото, жадуващ за тайнствеността, която само преди малко бе обявил за маловажна, Фрик попита:

— Какво, да не би да си чул нещо?

— Ако съм чул нещо, не че твърдя, че съм чул, или не, не бих могъл да ти кажа какво е то, ако изобщо съм чул нещо, без да разваля изненадата, с което не искам да кажа, че има или че няма изненада.

Момчето го изгледа мълчаливо.

— Вече не говориш като честен полицай, а като шеф на студио.

— И откъде знаеш как говорят шефовете на студиа?

— Те идват понякога тук — отвърна момчето с тона на живял и патил човек. — Познавам им приказката.

Итън паркира на отсрещната страна на улицата пред блока в Западен Холивуд, спря чистачките, но остави мотора включен, за да може да работи отоплението. Той поседя във форда си известно време, като наблюдаваше мястото и размишляваше как най-добре да подходи към Ролф Рейнърд.

Фордът беше един от автомобилите, предоставени за ползване както за служебни, така и за лични цели от осмината членове на персонала, състоящ се общо от двайсет и пет души, които живееха в имението. Сред другите коли в долния гараж се намираше и един 4×4 мерцедес ML500, но той би се набивал прекалено много на очи, ако се наложеше да се наблюдава мястото или да се следи човек.

Триетажният блок изглеждаше в добро, но не отлично състояние. Кремавата гипсова мазилка не беше надупчена или напукана, но видът й подсказваше, че пребоядисването е закъсняло поне с година. Една от цифрите в номера на сградата над входа се беше откачила частично и висеше накриво.

Храстите, отрупани с тежките червени цветове на камелиите, разнообразните папрати и красивите дървета, напомнящи на китайски чадъри с грамадните си корони, придаваха на мястото потъналия в зеленина вид на най-изискано градинарско оформление, но всички растения би трябвало да бъдат подрязани преди месеци. От неравномерния растеж на тревата се виждаше, че се коси два пъти в месеца, а не всяка седмица.

Явно собственикът икономисваше от разноските, но все пак жилището изглеждаше като добро място за живеене.

Никой, който живееше от социални помощи, не можеше да бъде квартирант тук. Рейнърд явно не беше безработен, но от факта, че бе доставял смъртни заплахи в три часа през нощта, можеше да се съди, че не трябва да става рано за работа. Не бе изключено да си е вкъщи сега.

Когато Итън издиреше къде работи и започнеше да разпитва колегите и съседите му за него, Рейнърд със сигурност щеше да бъде предупреден. След това щеше да стане прекалено подозрителен и нямаше да е възможно да се подходи към него директно.

Итън предпочиташе да започне със самия заподозрян и после да се заеме с околните.

Той затвори очи, облегна назад глава и се замисли какво да предприеме.

Ревът от мотора на приближаваща се кола стана толкова силен, че Итън отвори очи едва ли не в очакване да чуе пронизителната сирена и да види полицейска кола по време на преследване. Карайки с прекалено висока скорост за населено място, едно червено като череша ферари тестароса профуча, сякаш шофьорът действително се надяваше да смачка някое хукнало пред него дете или баба, която едвам върви с ортопедичните си обувки и се подпира на бастуна си.

Гумите плиснаха вода от локвите по улицата и окъпаха форда. Стъклото откъм шофьора се замъгли за момент от мръсната вода.

Блокът насреща святкаше и гаснеше, сякаш бе дошъл от сънищата. Нещо в това моментно изкривяване му навя бегъл спомен за отдавна забравен кошмар и гледката на сградата в това деформирано състояние накара космите на врата му да настръхнат.

Когато последните струйки вода се стекоха по стъклото, дъждът изчисти бързо калните следи. Блокът отново се върна към това, което си беше — едно добро място за живеене.

След като прецени, че при тази сила на дъжда носенето на чадър би създало повече проблеми, отколкото си струваше, Итън слезе от колата и се втурна през улицата.

Късно през есента и рано през зимата майката природа в Южна Калифорния страда от непредсказуеми промени в настроението. От година на година и дори от ден на ден времето през седмицата преди Коледа може да варира от меко до смразяващо. Въздухът сега беше хладен, дъждът — по-студен от него, а небето беше мъртвешки сиво, както в истински студените райони далеч на север през зимата.

Вратата на главния вход към блока не беше с електронна ключалка. Домът беше в достатъчно безопасен квартал, за да не е абсолютно необходимо да се охранява фоайето му.

Водата се стичаше от Итън, когато той влезе в тясното фоайе, покрито с мексикански плочки. Имаше асансьор и стълби, които водеха към горните етажи.

Въздухът във фоайето сякаш беше станал на бучки от натрапчивата миризма на канадски бекон, сготвен преди часове, и на застоял дим от марихуана, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Някой си бе допушвал тук тревата тази сутрин, преди да се впусне в мрачния ден.

Итън разгледа пощенските кутии и видя, че на партера има четири апартамента, на следващия етаж — шест, и на последния — също шест. Рейнърд живееше по средата, в апартамент 2Б.

Върху пощенските кутии бяха залепени етикети с фамилните имена на наемателите. Итън се нуждаеше от повече информация.

В стената беше издълбана ниша с незаключен общ контейнер за списания и други подобни материали за случаите, когато обемът на останалата поща не позволява на пощаджията да пусне всичко в кутиите.

В контейнера лежаха две списания. И двете бяха адресирани до Джордж Кийзнър от апартамент 2Д.

Итън почука по алуминиевите вратички на няколко от пощенските кутии за апартаментите, които не го интересуваха. По глухия звук можеше да се съди, че са празни. Най-вероятно пощаджията още не беше минал.

Когато почука по кутията на Кийзнър, звукът беше на претъпкано. Явно той бе отсъствал от дома си поне няколко дни.

Итън се качи по стълбите на втория етаж. Дълъг коридор с три врати от всяка страна. Той позвъни на 2Д и зачака.

Апартаментът на Рейнърд, 2Б, се намираше точно срещу 2Д.

Никой не отговори и Итън позвъни отново два пъти. След известно време той почука силно.

На всяка врата имаше шпионка, която даваше възможност на обитателя да огледа посетителя, преди да реши дали да му отвори. Възможно бе Рейнърд вече да наблюдаваше гърба на Итън.

След като не получи отговор и на почукването, той се извърна от вратата на Кийзнър и се престори, че се ядосва. Избърса лицето си от дъжда с една ръка. После прекара същата ръка през мократа си коса. Изтръска глава и се огледа нагоре-надолу по коридора.

Когато Итън позвъни на 2Б, човекът с ябълката отвори почти веднага, без да се предпазва със закачена верига.

Макар че определено отговаряше на образа от охранителната камера, той се оказа много по-привлекателен, отколкото бе изглеждал в дъжда предишната нощ. Приличаше на актьора Бен Афлек.

В допълнение към приликата с Афлек обаче в него имаше нещо смразяващо, напомнящо на приема в мотела „Бейтс“, което всеки почитател на Антъни Пъркинс веднага би разпознал. Стиснатите ъгълчета на устните му, пулсиращата вена в дясното слепоочие и особено студеният блясък в очите му говореха, че вероятно е взел метамфетамин и макар да не е напълно опиянен, лети високо в облаците.

— Извинете ме, господине — поде Итън още докато вратата се отваряше, — съжалявам, че ви безпокоя, но ми е много необходимо да се свържа с Джордж Кийзнър от апартамент 2Д. Познавате ли се с Джордж?

Рейнърд поклати глава. Вратът му беше як като на бик. Явно това се дължеше на усилени тренировки с тежести в спортната зала.

— Познаваме се колкото да си кажем „здрасти“ по коридора и да поговорим за времето. Само толкова.

Ако това беше истината, Итън се почувства достатъчно сигурен да каже:

— Аз съм брат му. Казвам се Рики Кийзнър.

Измамата трябваше да проработи, стига Кийзнър да беше някъде между двайсет и петдесетгодишен.

— Чичо ни Хари е на смъртно легло в реанимацията — излъга Итън. — Няма да издържи дълго. От вчера сутринта звъня на Джордж на всички телефони, които имам. Но той не ми отговаря. А сега и не отваря.

— Мисля, че е заминал някъде — отвърна Рейнърд.

— Заминал? Нищо не ми е споменавал за заминаване. Знаете ли къде може да е отишъл?

Рейнърд поклати глава.

— Видях го, че излиза с малко куфарче онзи ден вечерта, когато се прибирах.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— Казахме си само, че май ще завали, и той излезе — отвърна Рейнърд.

— О, боже, те са толкова близки с чичо Хари, и двамата сме близки с него, много ще му е мъчно, ако не се сбогуват. Дали няма да е добре да му оставя бележка, че да я види веднага като се прибере?

Рейнърд се бе вторачил в Итън. Във врата му запулсира артерия. Мозъкът му работеше трескаво, но макар че наркотикът ускоряваше стремглаво мислите му, той не допринасяше за яснотата им.

— Белята е там — поясни Итън, — че нямам на какво да му напиша. Нито пък с какво.

— О, да, аз ще ви дам — рече Рейнърд.

— Много ми е неудобно, че ви безпокоя…

— Няма проблеми — увери го Рейнърд и тръгна да търси хартия и писалка.

Останал сам на прага, Итън се изкушаваше да влезе в апартамента. Искаше му се да огледа гнездото на Рейнърд по-внимателно, отколкото можеше да го стори от вратата.

И тъкмо когато реши да рискува да го помислят за грубиян и да влезе без покана, Рейнърд спря, обърна се и каза:

— Моля, заповядайте. Седнете.

След като поканата беше отправена, Итън можеше да си позволи да внесе малко автентичност в този театър, като я отклони.

— Благодаря, но аз целият съм мокър от дъжда…

— На тези мебели нищо няма да им стане — увери го Рейнърд.

Итън остави вратата отворена и влезе. Холът и трапезарията бяха слети в едно помещение. Кухнята бе открита към трапезарията, преградена само с един бар с две високи столчета.

Рейнърд влезе в кухнята и отиде до един шкаф, на стената над който имаше телефон, а Итън седна на ръба на едно кресло в хола.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен — диван, кресло, масичка и телевизор. В къта на трапезарията имаше малка маса и два стола.

От екрана на телевизора изрева лъвът на „Метро Голдуин Майер“. Звукът беше намален и ревът не беше страшен.

На стената имаше няколко снимки в рамка. Големи, четирийсет на петдесет сантиметра, тези черно-бели репродукции до една изобразяваха птици.

Рейнърд се върна с бележник и молив.

— Това ще свърши ли работа?

— Идеално — отвърна Итън.

Рейнърд бе донесъл и ролка с лепенка.

— Да закачиш бележката на вратата на Джордж. — Той сложи лепенката на масичката.

— Благодаря — отвърна Итън. — Много хубави снимки.

— Птиците са символ на свободата — рече Рейнърд.

— Така е. Свободата на полета. Ти ли си ги правил?

— Не. Аз съм само колекционер.

На една от снимките ято гълъби бе изригнало в облак от пернат вихър от калдъръмен площад на фона на старинни европейски сгради. На друга гъски се плъзгаха под строй по мрачното небе.

Рейнърд посочи черно-белия филм на екрана на телевизора.

— Тъкмо си бях приготвил нещо за хапване, докато гледам филма. Ще имаш ли нещо против…

— О, не, разбира се. Не се притеснявай, все едно ме няма. Ей сега ще напиша бележката и изчезвам.

На една от снимките птиците бяха полетели право към обектива на фотографа. Кадърът представляваше монтаж в едър план от преплитащи се крила, зинали човки и черни, лъскави като мъниста очи.

— Някой ден ще умра от пържени картофки — рече Рейнърд, като се върна в кухнята.

— Аз пък съм по сладоледа. Във вените ми тече повече сладолед, отколкото кръв.

Итън написа с печатни букви СКЪПИ ДЖОРДЖ, после спря, сякаш за да помисли, и се огледа.

Рейнърд продължи от кухнята.

— Казват, че никога не можеш да минеш само с едно пържено картофче, ама аз не мога да мина само с една торба.

Две гарги, кацнали на желязна ограда. Падналата върху главите им лента от слънчева светлина изостряше човките им.

Бял мокет на пода, чист като току-що паднал сняг. Мебелите, тапицирани с черна дамаска. От разстояние пластмасовото покритие на масата в трапезарията също изглеждаше черно.

Всичко в апартамента беше черно-бяло.

Итън продължи бележката, пишейки с печатни букви: ЧИЧО ХАРИ Е НА СМЪРТНО ЛЕГЛО, и отново спря, сякаш се затрудняваше да съчини това просто съобщение.

Музиката от филма, макар да свиреше тихо, звучеше мелодраматично. Криминален филм от трийсетте или четирийсетте години.

Рейнърд продължи да рови в кухненските шкафове.

Ето две гугутки, сблъскали се по време на полет. Наблюдаваше ги бухал с ококорени очи, сякаш шокиран от гледката.

Навън вятърът бе започнал да духа отново. Дъждовните капки изтрополиха по стъклото и привлякоха вниманието на Итън към прозореца.

От кухнята долетя издайническото шумолене на станиола от торба за пържени картофки.

ОБАДИ МИ СЕ — написа Итън.

Рейнърд се върна в хола и рече:

— Ако не можеш да не ядеш пържени картофки, най-лошите, които можеш да избереш, са тези, защото съдържат повече олио.

Итън вдигна очи и видя торба с картофки по хавайски. Рейнърд беше бръкнал с дясната си ръка в нея.

Имаше нещо нередно в начина, по който торбата покриваше ръката на човека с ябълката. Възможно бе той да бърка, за да си вземе картофки, разбира се, но нещо странно в позата му, някаква напрегнатост, говореше, че не е така.

Рейнърд спря до дивана, само на метър и половина от Итън, и рече:

— Ти работиш за Лицето, нали?

Хванат натясно в креслото, Итън се престори, че не разбира.

— За кого?

Когато ръката се появи от торбата, в нея имаше пистолет.

Като правоспособен частен детектив и телохранител Итън имаше право да носи оръжие. С изключение на случаите обаче, когато придружаваше Чанинг Манхайм и бе неизменно въоръжен, той много рядко си даваше труда да препаше кобура с оръжието си.

Рейнърд държеше деветмилиметров пистолет.

Тази сутрин Итън се бе почувствал разтревожен от окото в ябълката и вълчата усмивка върху лицето на този мъж, заснета от камерата за наблюдение, и бе сложил раменния си кобур. Не че бе очаквал да му потрябва пистолет, всъщност изобщо не бе очаквал и дори се бе почувствал глупаво, че се въоръжава, без да има нужда. Сега той благодари на бога, че го е направил.

— Не разбирам — престори се той на объркан и изплашен.

— Виждал съм те на снимка — сряза го Рейнърд.

Итън погледна към отворената врата и коридора зад нея.

— Не ми пука кой ще види или чуе — рече Рейнърд. — Това е краят.

— Слушай, ако брат ми Джордж те е ядосал нещо… — опита се да спечели време Итън.

Рейнърд не се хвана. Още докато Итън посягаше към деветмилиметровия глок под якето си, след като бе пуснал бележника, човекът с ябълката стреля в корема му от упор.

За момент Итън не усети болка, но само за момент. Той отскочи в креслото и се загледа в бликналата кръв. После дойде агонизиращата болка.

Той чу първия изстрел, но не и втория. Куршумът се заби право в средата на гърдите му.

Всичко в черно-белия апартамент стана черно.

Итън знаеше, че птиците продължават да стоят по степите и да го наблюдават как умира. Усещаше напрежението ма крилата им, замръзнали в полет.

Той чу ново изтропване. Този път не беше дъждът по стъклото. Беше дъхът му в пречупеното му гърло.

За него нямаше да има Коледа.