Лицето

Глава 36

Итън и Хазарт се срещнаха в една църква, защото по това време в понеделник вечер там беше празно и нямаше никаква опасност да бъдат видени заедно от политици, членове на екипа за разследване на престрелката с участието на полицай или други представители на властта.

Усамотени, те седяха един до друг на пейка до една от страничните пътеки, където бяха обгърнати в сянка, защото нито лампите на тавана, нито по пътеката бяха светнати. Приятният аромат на отдавна изгаснал тамян изпълваше застоялия въздух.

Те разговаряха не толкова с конспиративен шепот, колкото с приглушения тон на мъже, потресени от силно преживяване.

— Казах на екипа за разследване на престрелката с участието на полицай, че съм отишъл при Рейнърд да го питам за приятеля му Джери Немо, който е заподозрян в убийството на един дистрибутор на кокаин, Картър Кук.

— Повярваха ли ти? — попита Итън.

— Изглежда, че искат да повярват. Но какво ще стане, ако утре получа резултат от лабораторията, който установява неразривна връзка между Блондинката в басейна и члена на градския съвет, за които ти говорих?

— Момичето, хвърлено в утаителя на пречиствателна станция?

— Да. Тогава онова копеле от съвета ще започне да търси начин да ме обезвреди. Ако някой от членовете на екипа може да бъде подкупен или изнуден, те ще превърнат наемния убиец с лъжичката за кокаин вместо обица в момче инвалид от църковен хор, застреляно в гръб, и моята снимка ще лъсне на първите страници на вестниците под заглавие с дванайсет огромни букви.

Итън знаеше какво ще е заглавието от дванайсет букви — ПОЛИЦАЙ УБИЕЦ, защото двамата бяха обсъждали неведнъж през годините силата на нагласата на пресата срещу полицаите. Когато кроежите на някой корумпиран политик и на жадните за сензация журналисти намереха обща почва, истината в разследването на дадения случай щеше да се изопне по-силно и от кожата на холивудска вдовица с богато наследство, минала през четири козметични операции на лицето, и превръзката върху очите на богинята на правосъдието щеше да бъде свалена и натъпкана в устата й, за да я принудят да мълчи.

Хазарт се приведе напред, подпрял ръце на бедрата си, събра дланите си като за молитва и се загледа в олтара.

— Медиите са влюбени в този член на съвета. Той има репутация на реформатор, поддържа всички популистки позиции. Те би трябвало да обичат и мен, защото съм готин, но те по-скоро биха си отрязали устните, отколкото да целунат полицай. Ако видят, че има възможност да спасят него, като мен ме разпънат на кръст, всички магазини в града ще разпродадат пироните си.

— Съжалявам, че те забърках в тази история.

— Как би могъл да очакваш, че някакъв глупак ще очисти Рейнърд? — Хазарт извърна поглед от олтара и се взря в очите на Итън, сякаш проверяваше дали не носят петното на Юда. — Не би могъл, нали?

— В някои отношения това ме поставя в лоша светлина.

— В някои отношения — съгласи се Хазарт. — Но дори и ти не си толкова тъп, че да работиш за някаква идиотска кинозвезда, която си урежда сметките като известен изпълнител на рап.

— Манхайм не знае нищо за Рейнърд, нито за черните кутии. А дори и да знаеше, щеше да се досети, че за да си оправи психиката, на Рейнърд не му трябва друго освен малко ароматерапия.

— Има нещо обаче, което не ми казваш — настоя Хазарт.

Итън поклати глава, но не отрицателно.

— Ама че ден беше днес!

— В началото Рейнърд седеше на дивана между две торби с пържени картофки. Оказа се, че държи зареден пистолет във всяка от тях.

— Но когато убиецът е позвънил, Рейнърд му е отворил невъоръжен.

— Навярно е смятал, че истинската заплаха се крие в мен и е вече вътре. Това, което искам да отбележа, е, че беше прав за торбите с пържени картофки.

— Както ти разказах, според един от съседите му го гонела страшна параноя и винаги държал оръжие близо до себе си, скрито на такива странни места.

— Приказливият съсед — не ми разправяй такива глупости — сряза го Хазарт. — Няма такова животно. Разбрал си по някакъв друг начин.

Бяха стигнали до кръстопътя на доверието и подозрението. Ако Итън не разкриеше нещо повече, отколкото бе досега, Хазарт нямаше да продължи нито крачка напред. Приятелството им нямаше да свърши, но без взаимно доверие нямаше никога да бъде същото.

— Ще ме помислиш за луд — предупреди го Итън.

— Вече го мисля.

Итън въздъхна дълбоко, напълни дробовете си с мирис на тамян, освободи се от задръжките си и разказа на Хазарт как Рейнърд го бе застрелял в корема, как после бе отворил очи и разбрал, че изобщо не бе прострелян, но макар че нямаше рана, бе намерил кръв под ноктите си.

През цялото време погледът на Хазарт не се разфокусира, нито отмести очи от събеседника си, както би направил, ако решеше, че Итън го будалка или е мръднал. Чак когато Итън свърши, Хазарт сведе отново поглед към стиснатите си ръце.

След време едрият мъжага рече:

— Едно е сигурно — не седя до призрак.

— Когато избираш лудница за мен — поде Итън, — гледай да има интересни занимания по ръчен труд.

— Освен че си поискал да изследват кръвта ти за наркотици, да имаш някакви други теории?

— Имаш предвид нещо друго, освен че се намирам в зоната от здрача? Или че наистина съм умрял от огнестрелната рана и това е адът?

— Наистина не може да се измислят много обяснения — съгласи се Хазарт.

— Поне не от вида, който ония с костюмите в полицейската академия наричат „стандартни методи на разследване“.

— Не ми приличаш на откачил — отбеляза Хазарт.

— И на мен ми се струва, че не съм откачил. Но лудият винаги разбира последен.

— Освен това беше прав за пистолета в торбата с пържени картофки. Така че трябва да е било поне нещо като… ясновидско изживяване.

— Ясновидско, да. Само как да се обясни кръвта под ноктите ми?

Хазарт бе възприел това потресаващо твърдение с мълчаливо доверие и забележително спокойствие.

Въпреки това Итън нямаше никакво намерение да му каже за катастрофата и прегазването от круизъра и камиона. Или за смъртта си в линейката.

Ако някой кажеше, че е видял призрак, щяха да го сметнат за нормален човек, преживял нещо свръхестествено. Ако кажеше, че е видял още един призрак на друго място и по друго време, щяха да го сметнат в най-добрия случай за ексцентрик и всяка негова дума от тук нататък щеше да бъде поставяна под съмнение.

— Този, който застреля Рейнърд — продължи Хазарт, — е бил професионален убиец. Наричал се е Хектор Х. Истинското му име е Калвин Рузвелт. Бил е гангстер, следователно съучастникът му трябва да е карал кола, която двамата са откраднали малко преди нападението.

— Типична история — съгласи се Итън.

— Само че никой не се е обадил да каже, че мерцедесът, който са използвали, е откраднат. Проверих номера му и няма да повярваш на кого принадлежи.

Хазарт вдигна поглед от стиснатите си ръце и се взря в очите на Итън.

Итън не знаеше какво ще последва, но беше сигурен, че няма да е хубаво.

— На кого?

— На твоя приятел от детинство. Прословутият Дъни Уислър.

Итън не отмести поглед. Не смееше.

— Знаеш какво се случи с него преди няколко месеца.

— Давиха го в тоалетната чиния, но не го умориха докрай.

— Няколко дена след това адвокатът му ми се обади да ме уведоми, че ме е упълномощил като изпълнител на завещанието си, както и да вземам решения относно лечението му приживе.

— За първи път го чувам.

— Не виждах причина да го споменавам преди. Знаеш какво представляваше той. Разбираш защо не исках да имам нищо общо с него. Но приех положението от… как да кажа… заради това, което той значеше за мен, когато бяхме деца.

Хазарт кимна. Извади ролка твърди карамели от един от джобовете си, отвори опаковката и предложи на Итън да си вземе.

Итън поклати глава.

— Дъни почина тази сутрин в „Богородицата на Анджелис“.

Хазарт измъкна един бонбон от ролката и го пъхна в устата си.

— Не могат да намерят трупа му — добави Итън, защото изведнъж усети, че Хазарт вече знае всичко.

Хазарт внимателно загърна бонбоните със свободния край на опаковката и не каза нищо.

— Кълнат се, че е бил мъртъв — продължи Итън, — но като се има предвид как стоят нещата в моргата на болницата, няма друг начин да е излязъл от там, освен на собствен ход.

Хазарт върна обратно ролката в джоба си. Смучеше бонбона и го местеше в устата си.

— Сигурен съм, че е жив — заяви Итън.

Най-сетне Хазарт го погледна отново.

— Всичко това е станало, преди да обядваме заедно.

— Да. Виж какво, не го споменах, защото не откривах връзка между Дъни и Рейнърд. И сега не намирам. Ти виждаш ли я?

— Държа се много спокойно по време на обяда въпреки всичко, което се е въртяло из главата ти.

— Имах чувството, че ще полудея, но смятах, че ще е по-трудно да те накарам да ми помогнеш, ако ти призная, че съм на път да мръдна.

— И какво се случи, след като свършихме с обяда?

Итън разказа за посещението си в дома на Дъни, без да пропусне нищо, освен странната изплъзваща се фигура в замъгленото от пара огледало.

— Защо е държал снимка на Хана върху бюрото си? — попита Хазарт.

— Не можа да я забрави. И досега е влюбен в нея. Сигурно затова я бе измъкнал от рамката вкъщи и я беше взел със себе си.

— Значи изкара мерцедеса си от гаража…

— Предполагам, че беше той. Не можах да видя шофьора.

— И после?

— Трябваше да помисля известно време. После отидох на гроба на Хана.

— Защо?

— Вътрешното чувство ми подсказваше, че мога да намеря нещо там.

— И какво намери?

— Рози. — Той разказа на Хазарт за двете дузини рози „Бродуей“ и за последвалото посещение в магазина „Рози завинаги“. — Цветарката описа Дъни, както бих го описал аз. Тогава се уверих, че е жив.

— Какво е имал предвид, като й е казал, че ти го мислиш за мъртъв и си прав?

— Не знам.

Хазарт схруска останалата половина от бонбона.

— Внимавай, ще си счупиш някой зъб — предупреди го Итън.

— Това да ми е проблемът!

— Казвам ти като приятел.

— Уислър се събужда в моргата, разбира, че са го помислили за мъртъв, облича се, отива си вкъщи, без да се обади на никого, взема душ. Логично ли ти се вижда това?

— Не. Но мислех, че може да има мозъчно увреждане.

— Отива с кола до цветарски магазин, купува рози, отива на гроба, наема професионален убиец… За човек, който е излязъл от кома с мозъчно увреждане, не ти ли се струва, че се справя прекалено добре?

— Вече не вярвам в теорията за мозъчното увреждане.

— Браво на теб. И какво стана, след като си тръгна от цветарския магазин?

Опасявайки се да не загуби доверието на приятеля си, ако разбере, че Итън е видял два призрака, той премълча събитията с круизъра.

— Отидох в един бар.

— Не си човек, който търси отговори в чаша джин.

— Пих уиски. И в него не намерих отговори. Може да опитам с водка следващия път.

— И това е всичко? Вече нищо не криеш от мен?

Итън се постара да прозвучи възможно най-убедително:

— Какво, не ти ли стига фантастика като в Досиетата Х в тази бъркотия? Искаш още и извънземни и вампири ли?

— Извърташ, за да не отговориш ли?

— Нищо не извъртам — отвърна Итън със съжаление, че трябва да излъже направо. — Това е всичко. Свърши в цветарския магазин. Пиех уиски, когато ми се обади.

— Честна дума?

— Честна дума. Пиех уиски и ти ми се обади.

— Не си забравил, че сме в църква, нали?

— Целият свят е църква за вярващия.

— Ти вярващ ли си?

— Бях.

— Загуби вяра след смъртта на Хана ли?

— Може да съм вярващ, може и да не съм — сви рамене Итън. — Тези неща се менят всеки ден.

След като го изгледа с поглед, който би могъл да обели пласт по пласт люспите на глава лук чак до сърцевината му, Хазарт рече:

— Добре. Вярвам ти.

Чувствайки се по-долен и от змия, Итън отвърна:

— Благодаря ти.

Хазарт се извърна на пейката, за да се огледа и да се увери, че някоя изгубена душа не е влязла да потърси Божията помощ.

— Понеже си призна всичко, ще ти кажа нещо, само че ще трябва да забравиш, че си го чул.

— Вече съм забравил, че съм бил тук.

— Нямаше нищо интересно в апартамента на Рейнърд. Малко мебели, всичко в черно-бяло.

— Живееше като монах, но монах със свой собствен стил.

— И с наркотици. Имаше голям запас от кокаин, разфасован за продажба, и тефтер с имена и номера, вероятно списък на клиентите му.

— Известни имена ли бяха?

— Не. Актьори. Не от големите. Това, което би представлявало интерес за теб, е сценарият, който е пишел.

— В този град броят на пишещите сценарии надвишава този на изневеряващите на жените си.

— До компютъра му имаше куп от двайсет и шест страници.

— Това не е достатъчно само за първото действие.

— Откъде знаеш толкова много, а? Да не пишеш и ти?

— Не. Още не съм загубил напълно самоуважението си.

— Героят на Рейнърд — подхвана Хазарт — е млад актьор, който тръгва на курс по актьорско майсторство и започва това, което той нарича „дълбока интелектуална връзка“ с професора си. И двамата мразят героя, наречен Камерън Мансфийлд, който е най-голямата кинозвезда в света, и решават да го убият.

Напълно изтощен, Итън се бе отпуснал в края на пейката. Но като чу тези думи, мигновено се изправи.

— Какви са им подбудите?

— Не е ясно. Рейнърд е написал много бележки на ръка в полето, докато се е опитвал да съчини историята. Излиза нещо като да докажат един на друг, че имат кураж да го направят. Всеки се съгласява да даде на другия име на човек, когото да убие, преди двамата да очистят кинозвездата. Актьорът иска професора да убие майка му.

— Защо това напомня толкова на Хичкок?! — удиви се Итън.

— Напомня на стария му филм Непознати във влака. Идеята е, че като си разменят жертвите, всеки от тях ще получи идеално алиби за убийството, в което инак би могъл да бъде обвинен.

— Майката на Рейнърд е била наистина убита, познах ли?

— Преди четири месеца — потвърди Хазарт. — В нощ, когато синът й е имал по-непробиваемо алиби и от прозореца на космическа ракета.

Църквата се въртеше бавно, сякаш уискито бе хванало Итън със закъснение, но той знаеше, че световъртежът му се дължеше не толкова на алкохола, колкото на последните разкрития.

— Що за идиот е този, който върши такива неща и после ги описва в сценарий?

— Арогантен идиот актьор. Не ми казвай, че според теб той е уникален.

— И кого професорът е поискал Рейнърд да убие?

— Колега от университета. Но Рейнърд още не бе написал тази част. Беше успял да стигне до края на сцената, в която убиват майка му. В реалния живот името й е било Мина. Била е простреляна в десния крак и после пребита до смърт с мраморна лампа с бронзова позлата. В сценария името й е Рина, която е наръгана многократно с нож, обезглавена, насечена на парчета и изгорена във фурна.

Итън потръпна.

— Изглежда, че дните на майка му са били преброени, независимо от това дали Рейнърд е щял да срещне, или не професора.

Те замълчаха. Добре изолираният покрив на църквата беше толкова далеч от тях, че гласът на бурята едва се долавяше — не приличаше толкова на барабаненето на дъжд, колкото на пърхането на крилете на кръжащо ято птици.

— Значи — обади се най-сетне Хазарт, — въпреки че Рейнърд е мъртъв, май ще е по-добре великият Чан да продължи да се оглежда през рамото си. Професорът, или какъвто ще да е в реалния живот, все още се подвизава наоколо.

— На кого е възложен случаят с убийството на Мина Рейнърд? — попита Итън. — Познавам ли го?

— На Сам Кеселман.

Сам бе работил като детектив в отдела за убийства и грабежи по времето, когато Итън още беше полицай.

— Какво мисли той за сценария?

Хазарт сви рамене.

— Още не е чул за него. Сигурно няма да му занесат копие до утре.

— Той е добър полицай. Ще се захване здраво с работата.

— Може би не толкова бързо, колкото ти би искал — предрече Хазарт.

В предната част на църквата под напора на течението пламъците на свещите, запалени от някой молещ се, се гърчеха в рубинени чаши. Призрачни светлини и сенки криволичеха по стената на олтара.

— Какво смяташ да правиш? — попита Хазарт.

— Убийството на Рейнърд ще бъде във вестника утре сутринта. Няма начин да не споменат и убийството на майка му. Това ще ми даде оправдание да отида при Кеселман, да му разкажа за колетите, които Рейнърд пращаше на Манхайм. Кеселман ще е прочел недописания сценарий…

— За който ти не знаеш нищо — напомни му Хазарт.

— … и ще разбере, че заплахата за Манхайм остава, докато не се установи кой е професорът. Това ще ускори разследването и аз дори междувременно може да получа полицейска закрила за шефа си.

— Може, ако живеехме в идеален свят.

— Понякога системата работи.

— Само тогава, когато не го очакваш.

— Вярно, но аз нямам необходимите ресурси да разследвам приятелите и съдружниците на Рейнърд достатъчно бързо, нито имам правото да се ровя в личния му архив и във вещите му. Ща не ща, налага ми се да разчитам на системата.

— А обядът ни днес?

— Няма такъв.

— Някой може да ни е видял. А и кредитната карта може да се проследи.

— Добре тогава, обядвали сме заедно. Но не съм споменал за Рейнърд пред теб.

— И кой ще ни повярва?

Итън не можа да се сети за някой, който би могъл да бъде толкова доверчив.

— Обядваме двамата, аз си измислям причина да отида при Рейнърд същия ден и по някаква случайност вземат, че го убиват, докато съм там. Сетне по някаква случайност колата, с която убиецът се е готвил да избяга, се оказва собственост на Дъни Уислър, стария ти приятел.

— Боли ме главата — оплака се Итън.

— Хем не съм я ритнал още. Няма какво да се заблуждаваме, ще очакват от нас да знаем какво става и когато кажем, че не знаем…

— Което е факт…

— … ще бъдат сигурни, че лъжем. Ако бях на тяхно място, и аз бих помислил, че лъжем.

— Също и аз — призна Итън.

— Затова ще скалъпят някакъв сценарий, който криво-ляво обяснява нещата, и ние ще бъдем обвинени, че сме очистили майката на Рейнърд, после самия Рейнърд, прехвърлили сме вината на Хектор Х, на когото също сме видели сметката. И така, докато онова копеле, областният прокурор, ни изкара виновни за изчезването на динозаврите.

Църквата престана да прилича на убежище. На Итън му се прииска да бъде в друг бар, където би могъл да намери някаква утеха, но не бар, в който Дъни, мъртъв или жив, може да се появи.

— Не мога да отида при Кеселман — реши той.

Хазарт никога не би въздъхнал с облекчение или пък би признал колко е разтревожен. Ако под ноздрите му бе поставено огледало, навярно от парата би се разбрало, че е жив, но иначе спадането в напрежението му бе отразено само в лекото отпускане на грамадните му рамене.

— Ще трябва да взема допълнителни мерки за защитата на Манхайм — продължи Итън — и да се надявам, че Кеселман бързо ще открие убиеца на Мина.

— Ако екипът за разследване на престрелката с участието на полицай не реши да ме махне от случая с Рейнърд, ще преобърна града да намеря Дъни Уислър — закани се Хазарт. — Сигурен съм, че той е ключът към разрешаването на тази загадка.

— Мисля, че Дъни ще ме намери пръв.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Итън се поколеба и въздъхна. — Дъни беше там.

— Къде там? — намръщи се Хазарт.

— В бара на хотела. Забелязах го едва когато си отиваше. Хукнах след него, но го загубих в тълпата навън.

— За какво е отишъл там?

— За да пие. Може би, за да ме наблюдава. Може да ме е проследил дотам, канел се е да поговорим и после се е отказал. Не знам.

— Защо не ми каза преди?

— Не знам. Стори ми се, че призраците стават прекалено много.

— Страхуваш се, че ще може да не ти повярвам ли? Имай ми доверие, братле. Не се знаем от вчера, нали? Стреляни сме заедно.

Те решиха да си тръгнат от църквата един по един.

Хазарт стана пръв и се отдалечи. Излезе от другия край на пейката на централната пътека и рече:

— Също като едно време, а?

На Итън му беше ясно какво има предвид.

— Прикриваме задниците си един на друг.

За човек планина, какъвто беше, Хазарт вдигаше много малко шум, докато се придвижваше към изхода на църквата и излизаше навън.

Да имаш на кого да разчиташ да пази гърба ти, е голям плюс, но утехата и подкрепата, идващи дори от най-добрия ти приятел, не могат да се сравняват с онова, което една любяща съпруга може да представлява за съпруга си, или любящият съпруг — за съпругата си. В архитектурата на сърцето стаите на приятелството са надълбоко и са построени солидно, но най-топлото и сигурно убежище в сърцето на Итън беше онова, което той бе споделял с Хана и което тя сега обитаваше само като скъп призрак, един често навестяващ го незабравим спомен.

Той би могъл да й довери всичко — и за силуета в огледалото, и за второто си умиране, след като излезе от „Рози завинаги“ — и тя щеше да му повярва. Те щяха да се опитат заедно да намерят някакво обяснение.

През петте години, откакто си бе отишла, той никога не бе чувствал липсата й така остро, както в този момент. Седнал сам в тихата църква, идеално осъзнаващ монотонното барабанене на дъжда по покрива, застоялия мирис на тамян, рубинената светлина на молитвените свещи, но неспособен да долови и най-лекия шепот, лъх или просветване на Бога, Итън копнееше не за доказателство от твореца си, а за Хана, за музиката на гласа й и за красивата й усмивка.

Чувстваше се като бездомник, без огнище и котва. Апартаментът му в имението на Манхайм очакваше завръщането му, готов да го посрещне с много удобства, но за него това беше просто жилище, не скъпо на сърцето му място. Той бе изпитал магическото притегляне на дома само веднъж през този дълъг странен ден — на гроба на Хана, легнала до празното място, за което той имаше документ за собственост.