Лицето

Глава 5

На паркинга на „Паломар“ дъждът и вятърът рисуваха процесия от безцветни призрачни силуети върху предното стъкло на форда. Итън набра номера на мобилния телефон на Хазарт Янси.

Истинското име на Хазарт беше Лестър, но той го мразеше. Не му харесваше и галеното Лес, звучеше му като обида.

— Не съм по-горски по нищо от теб — поправи го веднъж той.

И действително с ръста си от метър и деветдесет и два и тегло от сто и девет килограма, с бръснатата си глава, която приличаше по размер на баскетболна топка, и врат, който беше само малко по-тесен от разстоянието между ушите му, Хазарт Янси далеч не ставаше за реклама на нещо дребно и зелено.

— Всъщност в много отношения съм нещо повече от някои хора. По-решителен съм, по’ веселяк, по-интересен, по-глупав в избора на жени, с по-големи шансове да получа куршум в задника. Трябвало е да ме нарекат Мор, от морски, нямаше да имам нищо против.

Като тийнейджър и младеж, приятелите му го бяха наричали Тухлата заради това, че беше як като тухлена стена.

Никой в отдела за грабеж и убийства не го беше наричал Тухлата през последните двайсет години. Той бе известен сред колегите си в полицията като Хазарт, защото да работиш в тандем с него по някой случай беше също толкова рисковано, както да караш камион, натоварен с динамит.

Детективската служба в отдела за грабеж и убийства може да бе по-опасна отколкото на продавач в плод-зеленчук, ала детективите бяха по-малко застрашени да загинат по време на работа, отколкото продавачите в нощен магазин. Ако човек си падаше по тръпката да стрелят редовно по него, отделите за бандитизъм, наркотици и със сигурност стратегическите оръжия и тактики бяха много по-обещаващи от почистването след убийците.

Дори само да е облечен с полицейска униформа, човек можеше да е жертва на повече насилие, отколкото ако ходи по улиците в цивилни дрехи.

Кариерата на Хазарт обаче беше изключение от правилото. По него стреляха най-редовно.

Той изразяваше учудване не от честотата, с която куршумите летяха към него, а от това, че бяха отправяни от непознати.

„Като мой приятел — бе отбелязал той веднъж — би очаквал да бъде обратното, нали?“

Хазарт привличаше като магнит летящото олово не поради безразсъдство или лоша техника на разследване. Той беше внимателен, първокласен детектив.

Итън знаеше от опит, че не всичко във Вселената работи като причинно-следствения механизъм, който учените описват с такава увереност. Аномалиите изобилстват. Отклонения от правилото, странни състояния, несъответствия.

Човек може направо да откачи, ако настоява животът винаги да следва логиката, че нещо се случва в резултат на друго нещо. Понякога трябва да приеме, че има и необясними неща.

Хазарт не си избираше случаите, над които да работи. Като всички детективи, той се захващаше с това, което му изпратеше съдбата. По причини, известни единствено на тайнствения господар на Вселената, при него пристигаха повече случаи на шантави престъпници, готови да стрелят по повод и без повод, отколкото на изискани възрастни дами, които поднасят отровен чай на мъже от своя кръг.

За щастие повечето куршуми, изстреляни по него, не попадаха в целта. Бяха го улучили само два пъти — и в двата случая беше само леко ранен. Двама от партньорите му се бяха оказали по-тежко ранени, но никой не беше загинал или останал осакатен.

Итън беше работил в екип с Хазарт през четири от годините на службата си в полицията. Това бе периодът, през който се бе чувствал професионално най-доволен.

Янси отговори след третото иззвъняване.

— Още ли спиш с надуваема кукла? — пошегува се Итън.

— Защо, искаш да кандидатстваш за мястото й ли?

— Слушай, Хазарт, зает ли си в момента?

— Стъпил съм с един крак на шията на един мръсник.

— Буквално ли? — попита Итън.

— Преносно. Ако беше буквално, щях да му смачкам трахеята, а ти щеше да си говориш с телефонния секретар.

— Ако си на път да арестуваш някого…

— Чакам резултат от лабораторията. Няма да дойде до утре сутринта.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно за сметка на Чанинг Манхайм?

— Стига да не трябва да гледам някой от лайняните му филми за благодарност.

— Критици да искаш. — Итън изреди няколко от прочутите ресторанти, в които Лицето имаше постоянна резервация.

— Какво сервират в чиниите — храна или украса? — попита Хазарт.

— Изрязани в интересни форми тиквички, пълнени със задушени зеленчуци с разбита сметана, млади стръкчета аспержи и фигури, нарисувани със сосове — призна Итън. — Ако предпочиташ, можем да отидем в арменския.

— Как да не предпочитам, нали имам език! Арменския в един часа.

— Търси типа, който прилича на бивш полицай, опитващ се да изглежда елегантен.

Когато натисна бутона, за да приключи разговора, Итън се удиви, че бе успял да говори с напълно нормален тон.

Ръцете му вече не трепереха, но студеният лепкав страх продължаваше да пълзи неуморно по всеки завой на червата му. Очите му изглеждаха някак чужди в огледалото на предното стъкло.

Итън пусна чистачките и потегли от паркинга на лабораториите „Паломар“.

В магьосническия котел на небето късната утринна светлина се сгъсти в полумрака, който би прилягал на зимния здрач.

Повечето шофьори бяха включили фаровете. Ярки призрачни влечуги се гърчеха по мокрия черен паваж.

Итън имаше час и четвърт за убиване преди срещата си на обяд и реши да направи посещение при живите трупове.