Лицето

Глава 26

Сякаш бяха дегенерати от елита на древния Рим, излегнали се насред жестока пиячка с неприлично раздърпани тоги, безименните мъртъвци показваха тук-там гладко като кадифе рамо или бледата извивка на гърда, или бедро с изпъкнали сини вени, или ръка с пръсти, свити в нещо като нецензурен жест, или нежно стъпало и тънък глезен, или полупрофил, в който едно отворено око се взираше със замъглена похот.

По-несуеверните свидетели на това гротескно изложение можеха да си помислят, че когато живите не ги наблюдават, тези неизвестни бездомници и избягали от къщи тийнейджъри си ходят на гости по леглата. В най-самотните часове след полунощ не бе ли вероятно неспокойните мъртъвци да се чифтосват в студена и ужасяваща пародия на страстта?

Ако Корки Лапута бе привърженик на някакъв морален кодекс или поне на убеждението, че добрият вкус изисква спазването на известни общоприети правила за социално поведение, той би могъл да запълни двете минути чакане с оправянето на небрежно метнатите чаршафи, за да въдвори благоприличието дори сред мъртвите.

Той обаче се наслаждаваше на гледката, защото тук се намираше върховният плод на анархията. Освен това той не можеше да дочака пристигането на невъзмутимо спокойния Роман Кастевет, който този път щеше да бъде безкрайно обезпокоен.

Почти на секундата след две минути бравата изщрака, изскърца и се завъртя. Вратата се открехна.

Сякаш очакваше Корки да е довел снимачен екип и глутница ровещи се в калта репортери, Роман надникна през процепа с широко отворено око като на подплашен бухал.

— Влез, влез — подкани го Корки. — Тук си сред приятели, макар че възнамеряваш да подложиш на дисекция някои от тях.

Роман отвори вратата само толкова, колкото да се промъкне слабата му фигура, влезе в склада за трупове и спря, за да се огледа тревожно по коридора, преди да се затвори с Корки и двайсетте палави членове на римската оргия.

— Какво е това, дето си го облякъл? — попита нервният патолог.

Корки се завъртя и полата на жълтата му мушама се разпери.

— Модерно облекло за дъжд. Харесва ли ти шапката ми?

— Как успя да се промъкнеш покрай охраната с този шантав вид? Как изобщо успя да се промъкнеш?

— Не беше необходимо да се промъквам. Показах им документ.

— Какъв документ? Ти преподаваш съвременна литература, която си е въздух под налягане, на разни надути курви и безмозъчни високомерни вундеркинди.

Подобно на мнозинството от хората на науката, Роман Кастевет се отнасяше с презрение към факултетите по хуманитарни дисциплини в съвременните университети и към онези студенти, които търсеха, първо, истината в литературата и второ, отлагането на започването на работа.

Корки, който не само че не се обиждаше, ами одобряваше злобните антисоциални нападки на Роман, обясни:

— Симпатягите от вашата охрана си мислят, че съм патолог, дошъл на посещение от Индианаполис, за да обсъдя с теб някои много загадъчни ентомологични подробности, свързани с жертвите на сериен убиец, вилнеещ из централната част на западните щати.

— Бре! От къде на къде ще мислят така?

— Имам източник за чудесни фалшиви документи.

— Ти! — удиви се Роман.

— Много често е желателно да нося първокласни фалшиви документи.

— Ти заблуден ли си, или си просто глупак?

— Както съм обяснявал вече, аз не съм просто някакъв слабак професор, който се въодушевява от общуването с анархисти.

— О, да! — възкликна иронично Роман.

— Аз се боря за победата на анархията при всяка възможност в моето ежедневие, често рискувайки да бъда арестуван и хвърлен в затвора.

— Ти си един истински Че Гевара.

— Много от операциите ми са хитри, шокиращи и необичайни. Нали не си си помислил, че искам десетте препуциума за някаква перверзна лична употреба?

— Точно това си помислих. Когато се запознахме на онази скучна университетска сбирка, ти ми се видя като великия фукльо — вожд на откачалките, един морален и интелектуален мутант в огромен мащаб.

— В устата на сатанист — усмихна се Корки — това звучи почти като комплимент.

— Не съм го казал с такива намерения — отвърна Роман нетърпеливо и сърдито.

Дори и след като бе положил старателни грижи за вида, облеклото и дъха си, преди да се яви пред хора, Кастевет си оставаше непривлекателен. Гневът го правеше по-грозен и от обикновено.

Тънък като дъска, с кокалест ханш и лакти и островърхи рамене, с адамова ябълка, която стърчеше повече и от носа му, най-острия нос, видян някога от Корки върху представител на човешкия род, с хлътнали бузи и ръбеста брадичка, наподобяваща ябълката на бедрена кост, Роман приличаше на болен от анорексия.

Всеки път, когато срещнеше пронизителните като на птица и хипнотизиращи като на влечуго очи на Кастевет обаче и когато хванеше патолога да облизва чувствено устните си, които бяха единствената месеста част върху лицето и тялото му, прилично на плашило, без да има видима причина, Корки изпитваше съмнение, че ненаситна еротична нужда върти колелата на обмяната на веществата му с такава сила, че едва ли не изкарва пушек от разните му отвърстия. Ако имаше къде да заложи на предполагаемата сума от калориите, които Роман изгаряше ежедневно само в бясно мастурбиране, Корки би спечелил поне три хиляди и без съмнение би си осигурил добра печалбата.

— Мисли си каквото щеш за мен — рече Корки, — но аз искам да поръчам още десет препуциума.

— Отвори си ушите и слушай. Повече няма да търгувам с теб. Идването ти тук е проява на безразсъдство.

Отчасти за пари, но също и от чувството за религиозен дълг и като израз на дълбоката си вяра във владетеля на ада Роман Кастевет доставяше на други сатанисти избрани части от човешки тела, вътрешни органи, кръв, злокачествени тумори и понякога дори цели мозъци (само от трупове). Другите му клиенти, освен Корки, имаха теологични и практически интереси към тайнствени ритуали, с които търсеха услуги от Негово Сатанинско Величество или се опитваха да докарат демони от пламъците на преизподнята. В края на краищата твърде често най-важните съставки във формулите за черна магия не можеха да се купят в близкия супермаркет.

— Много преувеличаваш — рече Корки.

— Не преувеличавам. Ти си неразумен, направо дързък.

— Дързък? — прихна Корки. — Откога стана толкова превзет, ти, който вярваш, че грабежите, изтезанията, изнасилванията и убийствата ще бъдат възнаградени на оня свят.

— По-тихо — изкомандва Роман с яден шепот, въпреки че Корки бе продължил да говори с приятелски разговорен тон. — Ако някой те види тук с мен, може да си загубя работата.

— Няма такава опасност. Аз съм патолог, дошъл на посещение от Индианаполис, за да обсъдим недостига ви на кадри и недопустимото натрупване на неидентифицирани трупове.

— Ще ме съсипеш — изстена Роман.

— Дошъл съм просто да поръчам още десет препуциума — излъга Корки. — Няма да те карам да ги събереш, докато чакам. Дойдох да направя поръчката лично, защото смятах, че ще те разсмея.

Макар че Роман Кастевет изглеждаше прекалено кльощав, прекалено изпит, за да може да произведе сълзи, трескавите му черни очи плувнаха от безсилие.

— Както и да е — продължи Корки, — има много по-опасна причина да си загубиш работата от това да те хванат тук с мен, стига някой да разбере, че сте направили грешката да вкарате жив човек при труповете тук.

— Да не си се надрусал и да ти се привиждат разни неща?

— Вече ти казах по телефона преди няколко минути. Един от тези нещастници е жив.

— Защо се опитваш да ме разиграваш? — не повярва Роман.

— Не те разигравам. Истина е. Чух го да шепне Помощ, помощ толкова тихо, че едва се долавяше.

— Кого чу?

— Проследих звука и вдигнах чаршафа от лицето на говорещия. Парализиран е. Лицевите му мускули са разкривени от инсулт.

Приведен още по-близо към събеседника си, настръхнал като сухите трески във връзка подпалки, Роман настояваше разговорът да е на четири очи, сякаш вярваше, че свирепият му поглед ще постигне онова, което думите му не бяха успели да предадат.

Корки продължи с радостен тон:

— Бедният човек сигурно е бил в кома, когато са го докарали тук, после се е свестил, но няма никакви сили.

Бронята от недоверие на Роман Кастевет се пропука леко. Той отмести погледа си и огледа койките.

— Кой е той?

— Ей онзи там — отвърна бодро Корки, сочейки към дъното на стаята, където осветлението едва достигаше и мъртъвците лежаха увити не само в белите памучни чаршафи, но и в мрак. — Май аз ще спася работата на всички ви, като ви съобщавам за това, така че би трябвало да ми изпълниш поръчката безплатно за благодарност.

— Къде е той? — попита Роман на път към дъното на помещението.

Корки, който следваше патолога по петите, отвърна:

— Наляво, вторият от края.

Роман се наведе, за да вдигне открие лицето на трупа, а Корки вдигна дясната си ръка, чиято длан бе скрита до този момент в ръкава на жълтата му мушама заедно със стиснатия в нея шиш за разбиване на лед. Прицелвайки се добре, той замахна със страшна сила и увереност и заби оръжието в гърба на патолога.

Когато се вкара прецизно, един шиш за разбиване на лед може да пробие предсърдието и сърдечните камери и да причини такъв конвулсивен шок на сърдечния мускул, че да накара сърцето да спре мигновено и завинаги.

Дрехите на Роман Кастевет изшумоляха, краката му се подгънаха и той се свлече без вик на пода.

Нямаше нужда Корки да му проверява пулса. Зиналата уста, от която не излизаше дъх, и изцъклените очи като стъклените орбити на препарирано животно потвърждаваха прецизността на попадението му.

Тренировката бе дала резултат. Корки се бе упражнявал вкъщи със същия шиш за разбиване на лед върху манекен за даване на първа помощ, който бе откраднал от Медицинския факултет на университета.

Ако се бе наложило да забива шиша два, три, четири пъти или ако сърцето на Роман бе продължило да помпа кръв дори за кратко време, щеше да се получи голямо омазване. Затова се бе облякъл с мушамата, защото по нея нямаше да останат издайнически петна.

За всеки случай, колкото и да бе невероятно, ако някое от добре охладените съкровища в криптата се изпуснеше, ма покрития с плочки под имаше голям отходен канал. Близо до вратата бе навит пластмасов маркуч, който бе свързан с кран на стената.

Корки знаеше за тези съоръжения за почистване от статиите, които бе прочел преди две години, когато скандалът с плъховете бе публикуван на първа страница. За щастие маркучът не му потрябва.

Той вдигна Роман и го сложи в едно от празните отделения в задната част на помещението, където тъмнината помагаше за изпълнението на плана му.

От един дълбок вътрешен джоб на мушамата той извади чаршафа, който бе купил от универсалния магазин в търговския център. Опъна го върху Роман, като внимаваше да го покрие отвсякъде. Трябваше да прикрие не само самоличността на трупа, но също и факта, че за разлика от останалите тук, той беше напълно облечен.

Понеже смъртта бе настъпила мигновено и раната бе микроскопична, чаршафът не се изцапа с кръв, която би издала скорошната поява на трупа.

След ден или два, или три Роман вероятно щеше да бъде открит от някой служител на моргата, извършващ инвентаризация или изваждащ труп за закъсняла аутопсия. Още една статия за съдебната медицина на първа страница.

Корки съжаляваше, че се бе наложило да убие човек като Роман Кастевет. Патологът бе добър сатанист и всеотдаен анархист и бе служил добре на делото за дестабилизация на социалния ред и ускоряването на разрухата му.

Не след дълго обаче страховити събития в дома на Чанинг Манхайм щяха да завладеят заглавията на медиите по цял свят. Властите щяха да положат невероятни усилия да открият човека, който бе изпратил необичайните подаръци в черните кутии.

Логиката щеше да ги заведе в частните домове за покойници и обществените морги в търсене на източника на десетте препуциума. Ако Роман се окажеше сред заподозрените по време на това разследване, той щеше да се опита да спаси кожата си, като издаде Корки.

Анархистите не изпитваха чувство за вярност един към друг, както би трябвало и да бъде сред поддръжниците на безредието.

Корки имаше и други работи за довършване, преди да започнат коледните празници.

Като се има предвид, че ръцете му бяха защитени с латексови ръкавици, скрити от жертвата му под широките ръкави на мушамата му, той би могъл да остави шиша за разбиване на лед в криптата, без да се притеснява, че полицията ще открие инкриминиращи отпечатъци от пръсти. Той обаче го върна в калъфа му и после в един от джобовете си не само защото би могъл да му послужи отново, но и защото бе придобил сантиментално значение.

Когато напускаше моргата, той се сбогува приятелски с нощната охрана. Те вършеха неблагодарна работа — пазеха мъртвите от живите. Той дори поспря при тях, за да им разкаже един мръсен виц за адвоката и пилето.

Не го беше страх, че те ще могат да опишат лицето му на полицията. С шапката си с периферия и мушамата като палатка той представляваше една ексцентрична и забавна фигура, за която никой нямаше да запомни нищо, освен костюма.

По-късно вкъщи, докато си пиеше брендито, той щеше да изгори в камината фалшивия документ, с който се бе представил като патолог от Индианаполис. Той притежаваше голям брой други фалшиви документи с различни имена, които щеше да използва, ако и когато му потрябваха.

Сега той се върна към нощта, към дъжда.

И така времето бе дошло да се разправи с Ролф Рейнърд, който бе доказал с действията си, че е също толкова негоден за живота, колкото се бе оказал и за кариерата на звезда в сапунените опери.