Лицето

Глава 86

Фрик е роден… в сряда.

В бялата стая зад синята врата Итън седеше като омагьосан от гласа на мъртвата си жена.

Фрик е роден… в сряда.

Това беше изящна музика за неговите уши, неподправена и вълнуваща.

Въздействието на един любим химн върху религиозното сърце или на национален химн върху възторжен патриот не би предизвикало и частица от силните чувства, които този глас изтръгна от Итън.

— Хана? — прошепна той, макар че не можеше да се очаква отговор от един запис. — Хана?

Сълзите, които замъгляваха погледа му, бяха най-вече сълзи на радост, предизвикани не от това, че тя му бе липсвала така страшно през тези пет години, а от факта, че това странно съобщение, поднесено с нейния глас, означаваше, че Хана продължаваше да съществува някъде, че омразният рак бе спечелил битката, но не и войната. Неговата загуба не бе станала по-малко смазваща отпреди, но сега беше ясно, че не бе завинаги.

Тя бе повторила същите пет думи два пъти. Той прослуша разговор 56 три пъти, преди да успее да прехвърли вниманието си от чудотворния звук на гласа й към съдържанието на съобщението.

Фрик е роден… в сряда.

Макар че Хана явно смяташе тази информация за важна, Итън не можеше да разбере каква връзка имаше денят на раждането на Фрик със сегашната ситуация.

Избра разговор 55 от записаните. Както и преди, той предпочете опцията за прослушване пред отпечатването на текста.

Беше пак Хана. Този път тя повтаряше само една дума, двайсет-трийсет пъти. Името му. Итън… Итън… Итън…

Болезненият копнеж в гласа й бе същият като в сърцето на Итън. Докато го слушаше, той едва удържаше малкото самообладание, което все още му беше останало.

По телефона, по говорителя в асансьора и вероятно с други някакви средства тя се бе мъчила да се свърже с него, но без резултат. Едва зад тази боядисана в цвета на макароните „Ронцони“ врата, в тази нелепа бяла стая, с помощта на сложната апаратура в нея, тя бе успяла да пробие.

Пътищата господни наистина са неведоми, когато минават през такива странни личности като Мин дю Лак.

Итън бе дошъл тук, тласкан от чувство за неотложна необходимост, което бе временно позаглъхнало, но сега се разрази с нова сила.

Назад към разговор 54. Отново Хана.

Роденият в понеделник е с хубаво лице…

Дъхът на Итън секна и той седна на ръба на стола.

Роденият във вторник е с добро сърце…

Познатото детско стихотворение. Той промълви заедно с нея думите на третия ред:

На родения в сряда съдбата има зъб…

Кутията за бисквити с формата на коте беше пълен с плочки с букви за играта „Анаграми“, с които можеше да се изпише думата „ЗЪБ“ деветдесет пъти.

Котето е котешко дете. Като Фрик.

Защо деветдесет? Може би не беше важно. Деветдесет плочки за всяка от трите букви се равняваше на двеста и седемдесет плочки общо, необходимото количество да се напълни кутията. На родения в сряда съдбата има зъб.

Разговор 53. Хана.

Дори след изчистването на смущенията и подсилването на речта тя оставаше неразбираема, сякаш реката между живота и смъртта в този случай се бе разширила и отсрещният бряг се бе преместил зад океан.

Разговор 52. Също неясен.

Разговор 51. Хана с друго детско стихотворение.

Калинке, малинке, разпери крилца…

Итън скочи на крака и събори стола си.

Къщата ти се запали, тичай да спасиш своите деца.

Чанинг Манхайм нямаше да се прибере до следобеда на 24 декември. Работната теория бе, че най-рано дотогава няма да има опасност за Лицето.

Може би Лицето въобще не е бил в опасност. Може би набелязаната жертва от самото начало да е бил Фрик.

Двайсет и две калинки в малко стъклено бурканче. Защо не двайсет и три или двайсет и четири? За разлика от котето кутия то не бе и наполовина пълно. Защо не бе напълнено с петдесет калинки до капачката?

Беше вторник, 22 декември.