Лицето

Глава 20

Хазарт Янси ядеше ореховка и пиеше кафе от термос, седнал в кола без марка точно пред блока на Ролф Рейнърд в Западен Холивуд.

До падането на ранния зимен здрач оставаха още трийсет минути, но заради бурята от цял час градът беше потънал в мрак. Активирани от фотоелектрически датчици, уличните лампи вече светеха и придаваха стоманен блясък на дъждовните капки, които сякаш все повече приближаваха прозрачното сиво небе към земята.

Макар да изглеждаше, че Хазарт се наслаждава на яденето на сладкиши в работно време, той всъщност обмисляше как да подходи към Рейнърд.

След обяда с Итън той се беше върнал на работното си място в отдела за убийства. За няколко часа с помощта на интернет и на телефона той бе научил доста неща за въпросната личност.

Ролф Рейнърд беше актьор, който нямаше редовни професионални ангажименти. От време на време той получаваше второстепенна роля като лошо момче в епизоди на някоя долнопробна сапунена опера, но между тях се наблюдаваха дълги периоди на безработица.

В един от епизодите на Досиетата Х той играеше федерален агент, който бива доведен до психоза от извънземна мозъчна пиявица. В Закон и ред ролята му бе на личен треньор психопат, който убива жена си и се самоубива още в началото на филма. В телевизионна реклама за дезодорант той бе представен като пазач психопат в съветски ГУЛАГ. Тя никога не бе излъчена по национална телевизия и той не бе взел големи пари от нея.

Актьор, който имаше нещастието да бъде избиран все за една и съща роля, обикновено не попадаше в този професионален капан, докато не постигнеше голям успех е превъплъщаването си в незабравим образ. От там нататък публиката не можеше да го възприеме в каквато и да било друга роля, освен тази, която му беше донесла известност.

В случая с Рейнърд обаче той бе избран за една определена роля дори в неуспеха си. Това говореше на Хазарт, че известни качества в личността и поведението на този мъж не му позволяваха друго, освен да пресъздава душевно неуравновесени типове, че му се удаваше да играе ролята на личност, чиято дъска хлопа, защото неговата също хлопаше.

Независимо от нередовния си доход Ролф Рейнърд живееше в голям апартамент в хубава сграда и в добър квартал. Обличаше се изискано, посещаваше най-модните нощни клубове с млади актриси, които пиеха „Дом Периньон“ и караха нови ягуари.

Според бившите приятели на овдовялата майка на Рейнърд, Мина, тя е обичала безумно сина си, била е убедена, че някой ден той ще стане звезда, и го е субсидирала с тлъста сума всеки месец.

Те бяха бившите й приятели, защото Мина Рейнърд беше починала преди четири месеца. Тя бе първо простреляна с куршум в крака и после пребита до смърт с мраморна лампа, богато украсена с инкрустации от бронзова позлата.

Убиецът й бе останал неизвестен. Детективите не откриха нищо, което да ги заведе до него.

Естествено, наследник на богатството й беше единственото й дете, бедният, осъден да играе една и съща роля Ролф.

Актьорът имаше непоклатимо идеално алиби за вечерта, когато майка му бе убита.

Това нито учуди Хазарт, нито го убеди в невинността на Рейнърд. Единствените наследници обикновено имаха желязно алиби.

Според медицинската експертиза Мина бе убита между девет и единайсет вечерта. Смъртоносният удар бе нанесен с такава страшна сила, че шарки от бронзовата позлата върху лампата се бяха отпечатали дълбоко в плътта й и дори върху вдлъбнатата кост на челото й.

Ролф се бе веселил с тогавашната си приятелка и четири други двойки от седем часа вечерта до два часа сутринта. Шумното присъствие на колоритната им група в двата модни нощни клуба, между които те бяха разделили времето си, не бе останало незабелязано.

Във всички случаи, макар че убийството на Мина бе останало неразгадано и дори алибито на Ролф да не беше убедително, Хазарт нямаше с какво да оправдае желанието си да го провери. Случаят бе поверен на друг детектив.

По щастлива случайност един от групата, с която Рейнърд се бе веселил, Джери Немо, беше познат на Хазарт от друг случай, което все пак му отваряше някаква врата.

Преди два месеца един наркопласьор на име Картър Кук бе застрелян в главата. Изглежда, убийството е било последица от кражба — Кук е бил натъпкан с пари и стока.

Приятелят на Рейнърд, Джери Немо, бил позвънил на мобилния телефон на Кук час преди убийството. Немо е бил клиент, пристрастен към кокаин. Уговорил си среща, за да си купи наркотик.

Немо не се смяташе вече за заподозрян. Никой в Лос Анджелис или където и да било на земята не беше заподозрян. Убийството на Кук беше класически пример на кандидат за боклукчийското кошче — случай, който никога нямаше да бъде разрешен.

Въпреки това, ако излъжеше, че Немо продължава да бъде заподозрян, Хазарт имаше оправдание да разпита Рейнърд и да направи преценка за Итън.

Не му трябваше оправданието за Рейнърд. С полицейската значка и известна доза самоувереност Хазарт можеше да измисли стотици истории, достатъчно убедителни да накарат Ролф да отвори вратата и да отговаря на въпросите му.

Ако обаче Рейнърд разкриеше, директно или не, маниакалния си интерес към Чанинг Манхайм или пък, колкото и да бе невероятно, изразеше намерението си да направи нещо лошо на кинозвездата, Хазарт трябваше да предаде случая за разследване извън отдела за убийства. Тогава щеше да му е необходимо достоверно обяснение как се е стигнало до разпита на Рейнърд, когато информацията за Манхайм му бе капнала изневиделица.

Като излъжеше, че смъркащият кокаин приятел на Рейнърд, Немо, продължава да бъде заподозрян в убийството на Картър Кук, Хазарт можеше да си върже гащите.

Той издуха пудрата захар и трохите от ореховки от пръстите си и излезе от колата.

Не си даде труда да вземе чадър. Като се има предвид, че заемаше площ колкото двама футболни защитници, той би трябвало да носи чадър за плаж, за да се опази.

Тръгна бързо, но без да тича, през пороя. Сградата не беше далеч от улицата.

Освен това Хазарт рядко се нагаждаше към света, защото светът обикновено се отстраняваше от пътя му. Той почти не забелязваше дъжда.

Когато влезе в блока, той не взе асансьора, а се качи по стълбите.

Веднъж бяха стреляли по него в асансьора. Когато на шестия етаж вратата се беше отворила, престъпникът го чакаше там.

Когато си мишена в асансьор, нямаш много място да избегнеш куршума. По-лошо беше само да те спипат в телефонна кабина и в паркирана кола.

По Хазарт бяха стреляли, докато седеше в паркирана кола, но никога в телефонна кабина. Той смяташе, че това е само въпрос на време.

Стрелецът, който го бе очаквал до вратата на асансьора, бе въоръжен с деветмилиметров пистолет. И бе намокрил гащите от нерви.

Ако убиецът бе по-хладнокръвен или пък въоръжен с пушка, Хазарт не би останал жив.

Първият куршум се беше забил в тавана на кабината. Вторият бе пробил задната стена. Третият бе ранил леко в ръката непознатия, който бе пътувал заедно с Хазарт.

По-късно се бе разбрало, че непознатият, данъчен агент, е бил набелязаната жертва. Хазарт просто се бе озовал на грешното място в грешното време, осъден да умре само защото е свидетел.

Данъчният агент не беше подложил стрелеца на жестока финансова ревизия или нещо от този род. Той бе чукал жена му.

Вместо да отвърне със стрелба, Хазарт се бе снишил и измъкнал пистолета от стрелеца. После го бе, притиснал към стената в коридора и му бе смачкал тестисите с коляно. Беше му счупил и ръката.

По-късно, няколко месеца по време на развода, той бе ходил с жената на стрелеца. Тя не беше лош човек. Просто се бе замесила с неподходящи мъже.

Хазарт се качи на втория етаж на блока, като не се чувстваше особено спокоен в капана на стълбището.

Когато стигна до апартамент 2Б, той позвъни, без да се колебае.

Ролф Рейнърд отвори вратата. Видът му отговаряше напълно на описанието на Итън, включително и такива подробности като студения блясък на метамфетамина в сините му очи и слюнката в ъгълчетата на устата му, които подсказваха колко редовно се друса до такава степен, че в момент на токсична психоза, мислейки се за Спайдърмен, можеше да се развърти лудешки из апартамента си и да започне да източва копринени нишки от китките си.

Хазарт показа полицейската си значка, избълва разни врели-некипели за това как Джери Немо е заподозрян в убийството на Картър Кук и бе пуснат в апартамента толкова бързо, че от ушите му още се стичаше вода.

Продукт на силови тренировки и протеинови добавки на прах, Рейнърд имаше вид на човек, който изяжда по дванайсет сурови яйца всяка сутрин само за да може да поддържа мускулната маса на десния си трицепс.

Хазарт Янси беше по-едрият и без съмнение по-умният от двамата, но той си напомни, че трябва да бъде нащрек.

Рейнърд затвори външната врата и заведе Хазарт в хола, изразявайки искрено желание да помогне, както и дълбоко убеждение, че добрият му приятел Джери Немо е неспособен да стори зло дори на муха.

Независимо от любовта или омразата на Немо към мухите, Рейнърд намазваше думите си с искреност също толкова дебело, както ако, облечен в лилав динозавърски костюм, учеше на житейски мъдрости децата в предучилищна възраст в сутрешно телевизионно предаване.

Ако и в сапунените опери актьорската му игра е била толкова бездарна, сценаристите сигурно светкавично е трябвало да извъртят действието така, че Ролф да попадне в смъртоносна автомобилна катастрофа или да развие мозъчен тумор, който да го порази със скоростта на светкавица. А публиката навярно би предпочела за него кървав край с куршум в асансьор.

Мебелите, килимът, щорите, снимките на птиците — всичко в апартамента беше черно-бяло. На телевизионния екран в стар черно-бял филм Кларк Гейбъл и Клодет Колбърт демонстрираха пред Рейнърд как се прави онази работа.

Черният панталон и черно-бялата спортна риза на искрения приятел на Джери Немо бяха издържани в същите цветове като в домашната си обстановка.

Поканен от домакина, Хазарт се настани в едно кресло. Седна на ръба, за да може да стане бързо.

Рейнърд взе дистанционното от масичката и прекъсна Гейбъл и Колбърт насред разговора. Той седна на дивана.

Единствените цветни неща в стаята бяха сините очи на Рейнърд и шарените торби с пържени картофки от двете му страни на дивана.

Торбата отляво имаше хавайски вкус, а отдясно — вкус на сметана и пресен лук.

Хазарт не беше забравил загадъчното, но настоятелно предупреждение на Итън да внимава с пакетите храна.

И двете торби бяха изправени, отворени и достатъчно издути. Хазарт усети слабия аромат на олио от картофите.

Ако в тях сред картофите имаше и пистолети, миризмата им не достигаше до Хазарт. Той не можеше и да ги види, защото торбите бяха от алуминиево фолио и не бяха прозрачни.

Рейнърд седеше с длани, опрени на бедрата си, и облизваше устни, сякаш всеки момент се готвеше да опита солените си лакомства.

Кимвайки към замръзналия образ на телевизионния екран, актьорът рече:

— Това е върхът на забавата за мен. За съжаление, съм родил се прекалено късно. Иска ми се да съм живял в онези времена.

— Какво имаш предвид? — попита Хазарт, който знаеше, че заподозрените се издават най-много, когато говорят за странични неща.

— Трийсетте и четирийсетте години на двайсети век. Епохата на черно-белите филми. Тогава щях да бъда звезда.

— Наистина ли?

— Аз съм прекалено изявен за цветното кино. Личността ми направо избухва от екрана. Не се вмества в рамките на това изкуство, не може да се смели от публиката.

— Разбирам.

— В ерата на цветното кино всички кинозвезди са плоски, безлични, повърхностни.

— И как се обяснява това?

— Цветовете, дълбочината на полето, което съвременните камери пресъздават, триизмерното озвучаване — всичко това кара плоските личности да изглеждат внушителни, придава им мощна илюзорна дълбочина и сложност.

— Ала при теб…

— При мен поначало има такава широта и дълбочина и такава жизненост, че подсилващият ефект на модерната технология ме превръща в карикатура.

— Сигурно е много неприятно — прояви съчувствие Хазарт.

— Не можеш дори да си представиш колко е неприятно. В черно-бялото кино аз бих изпълнил екрана, без да притеснявам публиката. Къде ще намериш в наши дни еквиваленти на Богарт и Бакол, на Трейси и Хепбърн, На Кари Грант, на Гари Купър и на Джон Уейн?

— Никъде — съгласи се Хазарт.

— Те не биха имали успех в наши дни — увери го Рейнърд. — Прекалено изявени са за съвременното кино, прекалено дълбоки и обаятелни. Какво ти е мнението за Покорителят на Луната?

— За какво? — намръщи се Хазарт.

— За Покорителят на Луната. Най-новият нашумял филм на Чанинг Манхайм. Двеста милиона долара печалба от продажбата на билети.

Вероятно Рейнърд до такава степен беше вманиачен на тема Манхайм, че рано или късно щеше да извърти всеки разговор в тази посока.

Ала Хазарт внимаваше да не се издаде.

— Не ходя на кино.

— Всички ходят.

— Не е така. За печалба от двеста милиона долара е нужно да се продадат приблизително трийсет милиона билета. Навярно под десет процента за цялата страна.

— Да, но някои хора гледат филми по телевизията, на дискове.

— Може би още трийсет милиона. Вземи който щеш филм и ще разбереш, че поне осемдесет процента от населението не са го гледали. Хората са заети с други неща.

Рейнърд изглеждаше стъписан от идеята, че киното не представлява пъпът на света. Макар да не посегна за пистолет в нито един от станиолените си кобури, раздразнението му от посоката, в която бе тръгнал разговорът, беше явно.

Хазарт си възвърна благоразположението му, като рече:

— Виж, през черно-бялата ера, за която говориш, половината от хората в страна са ходили на кино веднъж в седмицата. Актьорите наистина са били звезди в онези дни. Всички са гледали филмите с Кларк Гейбъл, с Джими Стюарт.

— Именно — съгласи се Рейнърд. — Манхайм не би бил забелязан в черно-бялата ера. Би бил прекалено невзрачен и щеше да е забравен досега. Всъщност нямаше да е просто забравен, а непознат.

На вратата се позвъни.

С учудване и леко раздразнение в гласа Рейнърд рече:

— Не очаквам никого.

— Аз също — каза Хазарт сухо.

Рейнърд погледна към прозорците, където прогизналият сив здрач отстъпваше бавно зад стъклото.

Сетне насочи вниманието си към екрана на телевизора. Гейбъл и Колбърт продължаваха да стоят замръзнали посред любовния си спор.

Най-сетне Рейнърд се надигна от дивана, но се поколеба и хвърли поглед към торбите с пържени картофки.

Наблюдавайки това странно изпълнение, Хазарт се чудеше дали актьорът не се приближаваше към състоянието, в което под влиянието на метамфетамина наркоманът бързо преминава от превъзбуда към замъглено съзнание и пълно изтощение.

Когато отново се позвъни, Рейнърд най-сетне прекоси хола.

— Аман от тези продавачи на Христос — измърмори той ядосано, но и с досада и отвори вратата.

От положението си в креслото Хазарт не можа да види кой изстреля куршумите. Тежкото бум-бум-бум от трите бързи изстрела обаче му подсказа, че убиецът използва оръжие с голям калибър.

Освен ако мисионерите не бяха възприели тактиката на агресивна агитация, Рейнърд не бе отгатнал правилно целта на посетителя.

Хазарт се изправи от креслото на второто бум и посегна към кобура на пистолета си на третото.

Също толкова простосмъртен, както дори и Гейбъл, и Богарт се бяха оказали, Рейнърд политна назад и се строполи, разплисквайки ярката червена боя на кръвта по черно-белия апартамент, в който той бе проявявал такава широта, дълбочина и жизненост.

Хазарт тръгна към актьора и чу стъпки на бягащ човек по коридора.

В широките гърди на Рейнърд от упор бяха изстреляни три куршума. Единият от тях беше откъснал значителни парчета от сърдечния му мускул и ги отнесъл през изходната рана на гърба му. Беше се превърнал в материал за моргата още докато падаше.

Безжизнените, разширени от шока сини очи на актьора изглеждаха по-малко студени, отколкото бяха приживе. Видът му говореше, че вече е готов за среща със Създателя.

Хазарт прескочи трупа и излезе от апартамента. Той видя, че убиецът е стигнал до края на коридора и е започнал да се спуска по стълбите надолу, като вземаше по две стъпала наведнъж. Хазарт хукна след него.