Лицето

Глава 40

Когато свиреп на вид мъжага излезе от огледалото като от врата и посегне да те сграбчи, докопвайки ризата ти с върха на пръстите си, човек може да бъде извинен, ако се напикае или загуби изцяло контрол над сфинктера си, но за свое удивление Фрик не се изпусна, а със светкавична реакция успя да се измъкне от грабливите нокти и да се втурне през лабиринта от предмети, свързани с филми на баща му, абсолютно сух и не вмирисан.

Той зави наляво, после надясно, отново надясно и пак наляво, прескочи камара от кашони и се затича с всички сили между два огромни афиша, профуча покрай една фигура в естествен ръст на Татко призрак като детектив от 1930 г., провря се между други афиши, премина снишен покрай един реалистичен на вид еднорог от стиропор от единствения сред филмите на Манхайм, за който никой не смееше да говори в присъствието му, зави наляво, още веднъж наляво, после надясно и спря, защото осъзна, че бе загубил представа откъде бе дошъл и че може да е направил кръг и да се връща към огледалото, опасано със змии.

Зад гърба му, висящи от огромния таван, окачените в рамки афиши се клатеха като гигантски махала. Той бе разбутал десетина по време на бягството си, но течението, създадено от тях, бе размърдало и други и сега всички се люлееха.

Сред тази суматоха беше по-трудно да се види дали мъжът от огледалото се приближава, отколкото ако всичко стоеше неподвижно. Фрик не можа да го зърне никъде.

Ако човек не беше някой дебнещ демон със слабост към сенките, осветлението тук би го притеснило. Таванът беше заобиколен със стенни лампи. Лампи имаше и на някои от колоните, но далече не бяха достатъчни и не осветяваха ярко помещението. Висящите прегради на афишите, наредени като знамена от многото националности на Манхайм, не даваха възможност на светлината да проникне равномерно по пътеките между тях.

Свил се предпазливо в тъмнината, Фрик пое дълбоко дъх, задържа го и се ослуша.

Отначало той не чуваше нищо друго освен ту-дуп-тупа-лупа-луп — сърцето биеше лудо в гърдите му, и едва на края на усилията си да сдържа дъха си той започна да чува и трополенето на дъжда по плочите на покрива.

Съзнавайки, че може да издаде местонахождението си, Фрик внимателно издиша, пое нов въздух и го задържа.

Понеже се намираше на високо в къщата, той беше и по-близо до бурята. Тук самотните въздишки на дъжда прерастваха в ропота на огромна тълпа, разменяща си зловещи тайни в морето на нощта, което бе заляло Палацо Роспо.

Както преди малко бе успял да се съсредоточи, за да чуе дъжда през барабаненето на сърцето си, той се настрои да чуе стъпките на мъжа от огледалото. Архитектурата на тавана, люлеенето на гигантските афиши и трополенето на дъжда водеха до изкривяване на звука и създаваха впечатление, че преследвачът ту се отдалечава от Фрик, ту се приближава, а най-вероятно през цялото време той напредваше към плячката си.

Фрик се бе вслушал в съвета на непознатия от телефона да потърси някое много тайно скришно място. Бе повярвал, че убежището ще му потрябва скоро, но не бе очаквал, че ще е чак толкова скоро.

След като усвои умението да диша и да се вслушва едновременно, той се съсредоточи в твърдението на щурата си майка, че е „едно почти невидимо идеално малко мишле“. Промуши се безшумно и бързо покрай островърхите картонени златисточервени кули на футуристичния град, над който се извисяваше картонената фигура на баща му с готово за стрелба страховито лазерно оръжие.

На мястото, където две пътеки се пресичаха, Фрик се огледа и в двете посоки и пое наляво. Той забърза напред, като преценяваше шума от тежките стъпки и изчисляваше кой път би го отдалечил най-много от мъжа от огледалото.

Преследвачът не си даваше труда да пази тишина. Той сякаш искаше Фрик да го чува, толкова беше уверен, че момчето не може да му избяга.

Молох. Трябва да беше Молох, който търсеше дете, което да му бъде принесено в жертва. Дете, което да убие, а може би и да изяде.

Той е един Молох, между чиито зъби още стърчат парченца от натрошени бебешки кости.

Фрик едва се сдържа да не се развика за помощ, сигурен, че няма да го чуе никой друг, освен тази кръстоска между мъж, бог, звяр, която го следваше по петите. Стените на тавана бяха дебели, а подът — още по-дебел, и нямаше никой наблизо, който би могъл да му помогне. Той би могъл да потърси прозорец и да рискува да пропълзи по перваза ма сградата или пък да падне от третия етаж. Таванът обаче нямаше прозорци.

Един фалшив каменен саркофаг, украсен с издялани йероглифи и образа на мъртъв фараон, стоеше изправен на една страна, освободен от злата мумия, която някога се бе сражавала с най-голямата кинозвезда в света.

Куфарче, в което един безмилостен и хитър убиец (в изпълнение на Ричард Гиър) бе натъпкал трупа на разкошна блондинка (всъщност живото тяло на гореспоменатата Касандра Лимоне), сега беше празно.

Фрик не изпита желание да се скрие в тези бутафорни предмети, нито в черния лакиран ковчег, нито в кутията, от която асистентката на магьосник можеше да изчезне с помощта на огледала, наредени под ъгъл. Дори да не бяха ковчези, повечето неща приличаха на такива и той бе убеден, че ако се вмъкне в някое от тях, то това би означавало сигурна смърт.

По-умно щеше да бъде да продължава да се движи бързо и тихо като мишка, да се снишава се и да внимава винаги да бъде на няколко завоя пред мъжа от огледалото. След време можеше да му се удаде да се добере до стълбището, да слезе от тавана и да избяга на долните етажи, където можеше да намери помощ.

Изведнъж той осъзна, че вече не чува стъпките на преследвача си.

По-неподвижен от картонените фигури на баща си, по-бездиханен от мумия, лежаща под египетските пясъци с изсъхнали дробове, Фрик изведнъж прозря, че тази новонастъпила тишина не беше за добро.

Над главата му се плъзна сянка, носейки се по въздуха като по вода.

Дъхът на Фрик секна и той вдигна очи нагоре.

Подпорните греди на покрива бяха само на метър и половина над главата му. Над афишите, от греда на греда прелиташе фигура, която нямаше крила, но се движеше по-грациозно и от птица, подскачаше плавно, като космонавт в безтегловно пространство, неподвластен на земното притегляне.

Това не беше призрак с мантия, а мъж, облечен с костюм, същият, който беше излязъл от огледалото и сега изпълняваше невъзможни балетни номера във въздуха.

Той се приземи на една хоризонтална греда, извъртя се към Фрик и се стрелна надолу без никаква тежестта, лек като перце и ухилен точно както Фрик си бе представял, че злият Молох, наточил зъбите си за поредното дете, би се ухилил.

Фрик се обърна и побягна.

Въпреки че Молох се бе спуснал съвсем бавно, вече беше тук. Той сграбчи Фрик отзад, стисна като с клещи гърдите му с една ръка и покри лицето му с длан.

Фрик се опита с всички сили да се отскубне, но бе повдигнат над земята подобно на мишка, уловена в ноктите на ястреб.

За момент той си помисли, че Молох ще го качи върху някоя от подпорните греди, за да го заръфа стръвно.

Те останаха долу, но Молох го повлече нанякъде. Крачеше уверено, сякаш знаеше къде води всеки завой на лабиринта.

Фрик се съпротивляваше, риташе ли, риташе, но имаше чувството, че насреща му не стои нещо материално, а сякаш вода се носи по ленивото течение на кошмарен сън.

Дланта върху лицето му натискаше брадичката му нагоре и държеше зъбите му стиснати, принуждавайки го да преглъща писъците си, а и носът му беше запушен.

Той бе обзет от паниката, позната му от най-тежките астматични пристъпи, завладя го ужасът от задушаване. Не можеше да отвори уста, за да ухапе нападателя, не можеше да го ритне както трябва. Не можеше да диша.

Ала един много по-зловещ страх заби ноктите си и започна да разкъсва мозъка му, докато преминаваха покрай саркофага на мумията, покрай картонения полицай с лицето на Татко призрак — вледеняващата мисъл, че Молох може да го занесе през огледалото в един свят на вечен мрак, където децата ги угояваха като животни, за да доставят удоволствие на боговете канибали, където не съществуваше дори купената грижовност на госпожа Макбий, нито каквато и да било надежда, дори надеждата, че ще пораснеш.