Лицето

Глава 72

Собственост на „Курц Айвъри Интернешънъл“, служещ като основното превозно средство на Робин Гудфелоу, ленд роувърът не биваше да бъде забелязан пред дома на Корки. Колата можеше много лесно да послужи за връзка между него и престъпните действия, извършени от фашизираното му второ аз.

Той паркира зад ъгъла на съседната пряка и се прибра пеша под дъжда, пеейки си мотиви от операта „Рейнско злато“ на Вагнер — вярно, не особено добре, но затова пък с чувство.

Съблече се гол в гаража и остави мокрите си дрехи на бетонния под. Взе портфейла, картата на служител от Националната агенция за сигурност и глока със себе си, защото още не бе приключил с ролята на Робин Гудфелоу за деня.

Избърса тялото си с хавлия в спалнята и си облече топло бельо.

Извади от дрешника дебел черен скиорски костюм. Непромокаем, топъл и позволяващ свободно движение, той бе идеалното облекло за нападението на Палацо Роспо.

Хазарт би могъл да се обади по телефона на Владимир Лапута или на влезлия през гаража в дома на професора, но след като размисли, реши, че много по-мъдро би било да се появи на вратата без предупреждение. Би могъл да спечели от изненадата или пък от липсата на изненада, с която гордо крачещият минувач би реагирал при вида на Хазарт и полицейската му значка.

Той изключи мотора, излезе от колата и се изправи лице в лице с Дъни Уислър.

Блед като избелен от слънцето череп, с лице, изпито от дните, прекарани в дълбока кома, Дъни стоеше под дъжда, който обаче не го докосваше, и оставаше по-сух от оглозгани кости, от лунния пясък, от солта.

— Не влизай там.

Хазарт се стресна и за свой срам се олюля. Опита се да отстъпи назад, но нямаше накъде, защото колата беше плътно зад него. Обувките му обаче се подхлъзнаха по мокрия паваж и той с всички сили се опитваше да се задържи прав.

— Ако умреш — добави Дъни, — няма да мога да те върна. — Не съм твоят ангел хранител.

В един момент изглеждаше реален, сякаш от плът, в следващия Дъни се втечни и падна, без да предизвика пръски в локвата, в която бе стоял, сякаш бе привидение, образувано от вода, потекло в блестящи вертикални ручейчета към мокрия асфалт и стопило се за миг, дори още по-плавно от изчезването му в огледалото.

Непромокаемият скиорски костюм имаше сгъваема качулка, анатомично оформени наколенки и повече джобове, отколкото палто, ушито по поръчка на клептоман, всичките затварящи се с цип. Два чифта чорапи, черни обувки за ски и ръкавици от кожа и найлон — с почти същата гъвкавост като хирургически ръкавици, но непредизвикващи съмнения — довършваха ансамбъла.

Възхитен от образа си в огледалото в пълен ръст, Корки се запъти по коридора към спалнята за гости да провери дали смрадливецът не е умрял и да го изплаши, ако още е жив.

Взе със себе си деветмилиметровия пистолет и нов заглушител.

Пред вратата на тъмната стая смрадта на омаломощения пленник се усещаше дори в коридора. След прекрачването на прага зловонието толкова се засили, че дори Корки, страстният привърженик на хаоса, едва го понасяше.

Той светна лампата и отиде до леглото.

Не по-малко упорит, отколкото миризлив, пленникът продължаваше да бъде жив, въпреки че знаеше за изтезанията, изнасилването и убийството на жена си и дъщеря си.

— Що за егоистично копеле си! — възкликна Корки презрително.

Изтощен от дългия период, през който бе получавал само течности, вливани венозно, и бе държан на ръба между живота и смъртта, гласът на Максуел Далтън до такава степен беше прегракнал, че едно писукане би прозвучало комично. Затова в отговор той само го изгледа с омраза.

Корки опря дулото на пистолета до напуканите устни на Далтън.

Вместо да извърне глава, почитателят на Дикенс, Твен и Дикинсън смело отвори уста и налапа пистолета, макар че тази постъпка бе повече в стила на Хемингуей. Очите му пламтяха предизвикателно.

Седнал зад волана на колата си, паркирана на отсрещната страна на улицата пред къщата на Лапута, опитващ се да се овладее, Хазарт се замисли за баба си Роуз, майката на баща му, която вярваше в магии, макар че тя самата не се опитваше да ги прави. Тя вярваше в полтъргайсти, макар че никой от тях не бе посмял да разхвърля добре подредения й дом, вярваше в призраци, макар че никога не ги бе виждала, и можеше да разкаже с подробности хиляди известни истории за явяването на добри и зли духове, дори и на Елвис. Вече осемдесетгодишна, баба Роуз, худу Роуз, както я наричаше гальовно майката на Хазарт, се радваше на почит и много обич, но продължаваше да предизвиква смях в семейството с убеждението си, че светът не е само това, което науката и петте сетива казваха, че е.

Въпреки призрака, който му се бе явил на улицата, Хазарт не можеше напълно да се примири с мисълта, че баба Роуз може да има по-добра представа за действителността от всички, които познаваше.

Той не бе от онези, които се колебаят какво да направят както в ежедневието, така и в моменти на сериозна опасност, но седнал разтреперан в колата, под дъжда, в мрака, той имаше нужда от време да осъзнае дори че трябва да запали мотора и да пусне отоплението. Дали да позвъни на вратата на Лапута се оказа най-трудното решение в живота му.

Ако умреш, няма да мога да те върна — бе казал Дъни, подчертавайки местоимението за второ лице.

Един полицай не можеше да отстъпи само защото го е страх да не умре. Ако си го позволи, ще трябва да си върне полицейската значка, да си намери работа в търговията на телефони и да научи някакъв занаят, с който да си запълва свободното си време.

Не съм твоят ангел хранител — бе казал Дъни, отново подчертавайки местоимението за второ лице, което, разбира се, бе предупреждение, но което също така водеше до заключения, от които му се завиваше свят.

Искаше му се да отиде при баба Роуз, да сложи глава на скута й, а тя да угаси огъня в главата му със студен компрес на челото. Може би тя бе изпекла курабийки. Можеше да му свари мляко с какао.

През преградата на дъжда къщата на Лапута на отсрещната страна не изглеждаше същата, както преди. Отначало тя му се бе видяла като красива викторианска сграда с голям двор, топла и приветлива, един от онези домове, които ограждат със сигурност семействата в тях, в които децата стават лекари или адвокати, или космонавти и в които всички се обичат завинаги. Сега, като я погледнеше, той изпитваше чувството, че в една от спалните вътре трябва да има младо момиче, завързано към левитиращо легло, което повръща бурно, кълне Исус Христос и говори с гласовете на демони.

Като полицай той не можеше да позволи на страха си да вземе връх, но като приятел не можеше да излезе от играта и да остави Итън без подкрепа, без да пази гърба му.

Информация. Хазарт знаеше от опит, че съмненията се пораждаха от недостига на информация за вземането на добро решение. Трябваше му някой, който да издири отговорите на няколко въпроса.

Проблемът беше, че нямаше официална причина да се занимава с това разследване. Ако този готованко бе замесен в нещо, то бе убийството на Мина Рейнърд, което бе възложено на Кеселман, не на Хазарт. Не бе възможно да потърси информация по обикновените канали.

Той се обади на Лора Мунвес от отдела за подпомагане на детективите. Тя беше ходила с Итън, продължаваше да го обича и му бе помогнала да намери Ролф Рейнърд по номера на хондата, която бе снимана от една от камерите за наблюдение в имението.

Хазарт се страхуваше, че може да си е отишла, но тя отговори и той въздъхна с облекчение:

— Слава богу, че си още там.

— Тъй ли? Мислех, че съм си тръгнала. Мислех, че вече съм на половината на пътя към къщи, че съм спряла да си купя пържено пиле с двойна салата. Не, копеле, тук съм си още, но какво от това, нали нямам къде да ходя.

— Ще му кажа какъв идиот е, задето те изпусна.

— И аз му го казвам.

— Всички му го казваме.

— Аха. Значи май трябва да се съберем и да измислим нова стратегия, защото явно тази не работи. Страшно го обичам, Хазарт.

— Още не може да прежали Хана.

— Минаха вече пет години.

— Когато я загуби, той не загуби само нея. Загуби и целеустремеността си. Вече не виждаше по-дълбок смисъл в нещата. Трябва отново да намери, за да дойде на себе си.

— Светът е пълен с привлекателни, умни, успели мъже, които не търсят дълбокия смисъл на нещата, дори господ да им забие юмрук в лицето и да остави отпечатък от пръстена с инициалите си по челата им.

— Това би бил сърдитият господ от Стария завет, както ти си го представяш.

— Защо трябваше да се влюбя в мъж, който има нужда да вижда дълбокия смисъл на нещата?

— Може би защото и ти имаш същата нужда. — Тази реплика накара Лора да замълчи и Хазарт използва възможността да каже: — Помниш ли човека, който вчера сутринта му помогна да издири — Ролф Рейнърд?

— Знаменитият вълк — отвърна тя. — Ролф означава „знаменит вълк“.

— Ролф означава „мъртъв“. Не гледаш ли новините?

— Не съм мазохистка.

— Виж тогава дневника в отдела за убийства. Но по-късно. Сега имам нужда да направиш нещо за мен, за Итън, но не официално.

— Какво ти е нужно?

Хазарт погледна къщата. Тя продължаваше да предизвиква в него двойно усещане — сякаш едно голямо семейство, като онова от комедийния сериал Брейди Бънч, си бе построило дома при портата на пътя към ада.

— Владимир Лапута — рече Хазарт, повтаряйки името по букви. — Разбери възможно най-бързо дали човек с това име има някакви нарушения, пък било то просто шофиране в нетрезво състояние, неплатени глоби за неправилно паркиране или нещо подобно.

Вместо да натисне спусъка, Корки извади дулото от устата на Далтън, натискайки го, за да остърже зъбите му, разклатени от недохранването.

— Един изстрел ще е прекалено лесна смърт за теб — заяви Корки. — Когато дойде времето да те довърша, ще бъде бавно… и запомнящо се.

Той остави пистолета настрани, разказа на Далтън няколко сладки лъжи за това как се е отървал от труповете на Рейчъл и Емили и накрая извади нова торба за системата от близкия хладилник.

— Довечера ще доведа тук нов човек — заяви Корки, докато работеше. — Публика за последните ти страдания.

От изпитото и с посиняла кожа лице, святкащи в хлътналите си орбити, очите на Далтън следяха Корки, докато го обслужваше, но те вече не излъчваха омраза, а бяха изпълнени със страх, отчаяните очи на човек, който най-сетне бе повярвал в силата на хаоса и бе разбрал величието му.

— Едно десетгодишно момче, новата ми инициатива. Ще бъдеш много учуден, като разбереш кой е.

След като смени системата, той отиде до шкафчето с лекарства и извади една спринцовка и две малки шишенца с лекарства.

— Ще го завържа на стол до леглото ти. И ако не може да гледа какво ще правя с теб, ще му залепя очите, та да не може да ги затвори.

Лора Мунвес не можа да намери никакви сведения за нарушения от страна на Владимир Лапута, нямаше дори неплатени глоби за неправилно паркиране. Но когато след по-малко от петнайсет минути се обади на Хазарт, тя имаше интересни новини за него.

В отдела за грабежи и убийства имаше открито дело под името Лапута. Разследването бе преустановено поради липса на доказателства и недостатъчно улики.

Преди четири години жена на име Джъстин Лапута, шейсет и осем годишна, бе убита в дома си. Местопрестъплението беше на същия адрес, който Хазарт наблюдаваше в момента.

Наблюдавайки къщата, докато говореше с Лора, Хазарт попита:

— Как е била убита?

— Пълната информация в компютъра не е достъпна, намерих само извлечението за откритото дело. Там пише, че е била пребита до смърт с ръжен за камина.

Мина Рейнърд бе простреляна с куршум в крака, но причината за смъртта й бе пребиването й до смърт с мраморна лампа, украсена с бронзови инкрустации.

Ръжен за камина. Тежка лампа. И в двата случая убиецът бе прибягнал до тъпи предмети, които са му били подръка. Това може да не бе достатъчно доказателство за характерния начин на действие на същия убиец, но поне беше някакво начало.

— Убийството на Джъстин е било зверско, необичайно жестоко — продължи Лора. — Според съдебния лекар убиецът е нанесъл между четирийсет и петдесет удара с ръжена.

Убийството на Мина Рейнърд с лампата беше също така зверско.

— Кои детективи са участвали в разследването? — попита Хазарт.

— Един от тях е Уолт Съндърланд.

— Познавам го.

— Извадих късмет — рече Лора — и го хванах на мобилния му телефон преди пет минути. Казах му, че не мога засега да му обясня защо ме интересува, но бих искала да знам дали е имал заподозрян. Отвърна ми без колебание. Каза, че всичко е било наследено от сина на Джъстин. Уолт го нарече самодоволно влечуго.

— Името на сина Владимир ли е? — опита се да познае Хазарт.

— Владимир Илич Лапута. Преподавател е в същия университет, където майка му се е пенсионирала.

— Тогава защо не е на сигурно място, където да продава тялото си за цигари?

— Уолт твърди, че Владимир е имал алиби до такава степен непробиваемо, че космонавт би могъл да отиде до Луната и обратно в него като в скафандър.

Нищо на този свят не е идеално. Майсторски изработеното алиби, с тройни шевове по ръбовете, неизменно поражда съмнения в полицаите, защото изглежда скроено, не естествено.

Къщата стоеше в очакване под дъжда, сякаш бе жива и нащрек, малкото й осветени прозорци приличаха на неправилно разположени очи.

Корки смеси в спринцовката един парализиращ коктейл от лекарства, който да държи пленника му обездвижен и послушен, но в пълно съзнание.

— До сутринта ти ще бъдеш мъртъв също както Рейчъл и Емили, а в тази стая и на това легло ще настаня момчето.

Той не му инжектира нищо успокоително или халюциногенно. Когато се върнеше много преди полунощ, той не искаше да намери Далтън със замъглен мозък или пък потънал в илюзии. Подлецът трябваше да бъде с бистър ум, за да изпита докрай всеки нюанс на отдавна планираната му смърт.

— Толкова много научих от нашето общо приключение.

Корки заби спринцовката в системата.

— Толкова много нови и по-хубави идеи се родиха от него.

Той бавно натискаше буталото с палец и вкарваше съдържанието на спринцовката във физиологичния разтвор, който се вливаше във вената на Далтън.

— Това, което момчето ще изпита тук, ще бъде донякъде подобно на твоите преживявания, само че много по-колоритно и шокиращо.

След като вкара цялата доза, той извади иглата и изхвърли спринцовката в кошчето за боклук.

— Нали ще разпространя видеофилмите по целия свят. Ще трябва да се постарая да са много занимателни, ако искам да накарам милиони да ги гледат с упоение.

Разклатените зъби на смрадливеца вече бяха започнали да тракат. По някаква причина от тази паралитична смес винаги го втрисаше.

— Сигурен съм, че момчето ще бъде във възторг, когато успее с първата си роля като кинозвезда да плени масите в по-големи мащаби и от баща си.

Бурята утихна и пороят премина в ситен дъжд. Мъглата се спусна на парцали по улиците, сякаш студен дъх дойде от скритата луна.

Сега като знаеше що за човек има насреща си, Хазарт седеше в колата и обмисляше кой би бил най-добрият подход към Владимир Лапута.

Мобилният му телефон иззвъня. Позна гласа на привидението на улицата от преди малко.

Дъни Уислър каза:

— Аз съм ангелът хранител на Итън, не твоят или на Елфрик. Но ако го спася, ако успея да го спася, ще е безсмислено, ако ти или момчето умрете.

Обикновено Хазарт ползваше богат запас от думи, но в този случай беше като онемял. Никога преди не беше разговарял с призрак. Не му се щеше да започва сега.

— Той ще се чувства виновен, ако някой от вас двамата си отиде — продължи Уислър. — И сянката в сърцето му ще го потопи в мрак. Не влизай в тази къща.

Хазарт успя да възвърне в известна степен гласа си, но много по-тънък и треперещ от този, на който разчиташе обикновено:

— Ти жив ли си, или си мъртъв?

— И жив, и мъртъв съм. Не влизай в тази къща. Бронираната жилетка няма да ти помогне. Ще те застрелят в главата. Два куршума в мозъка. А аз не съм упълномощен да те възкреся.

Дъни затвори телефона.

Корки се намираше в кухнята, в стилна премяна, готов да щурмува замъка на краля на Холивуд. Той погледна към часовника на стената и видя, че му остава по-малко от час до срещата с Джак Тротър в Бел Еър.

Убийствата и предизвикването на безпорядък изостриха апетита му. Сновейки между хладилника и килера, той си приготви импровизирана вечеря от сирене, сушени плодове, половин поничка, крем-карамел и хапна от всичко.

Такава вечеря наистина подхождаше на човек, който бе посял голямо безредие в света само за един ден и който имаше още много работа за вършене, преди да си легне.

Глокът с монтиран заглушител лежеше на кухненската маса. Той едва щеше да се побере в най-дълбокия джоб на скиорския му костюм.

В другите джобове той бе сложил резервни пълнители, много повече амуниции, отколкото се надяваше да са му нужни, като се има предвид, че не очакваше да му се наложи да убива някого другиго днес, освен Итън Труман.

Ако Хазарт беше просто човек, който иска да живее, той би подкарал колата, без да пресече улицата и да позвъни.

Той обаче беше също и добър полицай, и приятел на Итън. За него полицейската дейност не беше просто работа, а също и призвание, а приятелството изискваше всеотдайност точно когато е най-трудно да бъдеш всеотдаен.

Той отвори вратата и слезе от колата.