Лицето

Глава 50

Кубето на „Богородицата на Анджелис“ се осветяваше от златен фар. Високо над кубето, на върха на радарната мачта, червената предупредителна лампа за самолетите премигваше в сивата мъгла, сякаш бурята беше звяр и това беше злобното му циклопско око.

Докато се качваше от гаража на петия етаж с асансьора, Итън слушаше богато оркестрирана версия, включваща цигулки и голяма секция от валдхорни, на класическа песен на Елвис Костело. Тази окачена на кабели кабина, слизаща и качваща се двайсет и четири часа в денонощието, представляваше предна позиция на ада в постоянно движение.

Залата за почивка на лекарите на петия етаж, за която той бе получил упътвания по телефона, беше едно мрачно помещение без прозорци, с автомат за закуски и напитки и две маси с пластмасова повърхност в средата. Оранжевите пластмасови предмети около масите не оправдаваха до голяма степен името столове, също както и стаята не отговаряше на грандиозното си название на вратата.

Итън, който бе пристигнал пет минути по-рано, пусна монети в един от автоматите и си избра кафе без мляко. Когато отпи от него, той разбра какъв е вкусът на смъртта, но въпреки това го изпи, защото беше спал само четири-пет часа и имаше нужда от ободряване.

Доктор Кевин О’Брайън пристигна точно навреме. Около четирийсет и пет годишен, с приятна външност, той имаше леко загрижения вид и внимателно прикритата, но все пак осезаема нервност на човек, който е прекарал две трети от живота си в усилено обучение само за да открие, че тоягите, размахвани от здравните застрахователи, държавните бюрократични органи и лакомите адвокати деградират професията му ежедневно и унищожават системата на здравеопазването, на която той е посветил живота си. Ъгълчетата на очите му бяха сбръчкани. Той облизваше често устните си. Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък от постоянния стрес. За нещастие той изглеждаше умен, което нямаше да му позволи дълго да се залъгва, че плаващият пясък под краката му е твърда почва.

Макар че не беше лекарят, водещ случая на Дънкан Уислър, д-р О’Брайън се бе оказал дежурен, когато сърцето на Дъни бе спряло. Той бе предприел всички процедури по съживяването на изпадналия в клинична смърт пациент и бе издал командата за прекратяване на героичните усилия. Смъртният акт носеше неговия подпис.

Доктор О’Брайън бе донесъл цялата документация за пациента, събрана в три обемисти папки. По време на разговора им той постепенно разпростря цялото им съдържание върху една от масите.

Те седяха един до друг на оранжевите псевдостолове, за да могат да разглеждат документите заедно.

Комата на Дъни бе причинена от церебрална хипоксия — недостиг на кислород в мозъка за дълъг период от време. Данните от енцефалограмите, както и от ангиографските изследвания, компютърната томография и ядрено-магнитния резонанс показваха недвусмислено, че дори да бе излязъл някога от комата, той щеше да страда от много тежки увреждания.

— Дори сред пациентите, изпаднали в най-дълбоката кома — обясни О’Брайън, — където почти или напълно отсъства забележима дейност в главния мозък, в продълговатия мозък е съхранена достатъчно функционалност, която позволява проявата на някои автоматични реакции. Пациентите продължават да дишат самостоятелно. От време на време може да се изкашлят, да премигнат, дори да се прозеят.

През по-голямата част от престоя си в болницата Дъни бе дишал самостоятелно. Преди три дни състоянието му се бе влошило и се бе наложило да го сложат на апарат за изкуствено дишане — той не бе в състояние повече да диша самостоятелно без механична помощ.

През първите седмици в болницата, макар да се намираше в дълбока кома, той бе кашлял, кихал, прозявал се и премигвал от време на време. Понякога дори бе въртял очи.

Постепенно честотата на тези автоматични реакции бе намаляла и накрая те напълно бяха изчезнали. Това подсказваше, че функционалността на продълговатия мозък намалява постоянно.

Предишната сутрин сърцето на Дъни беше спряло. Дефибрилацията и инжектирането на епинефрин го бяха накарали да заработи отново, но само за кратко.

— Автоматичната дейност на кръвоносната система се поддържа от долната част на продълговатия мозък — продължи д-р О’Брайън. — Беше ясно, че сърцето му е спряло, защото продълговатият му мозък е престанал да функционира. Нищо не може да се направи при необратими увреждания на продълговатия мозък — те неминуемо завършват със смърт.

В случаи като този пациентът не се слага на изкуствен бял дроб и сърце, за да му осигурят принудително кръвообращение и дишане, освен ако близките му не настояват за това. Те трябва и да бъдат в състояние да поемат разноските, защото застрахователите биха отказали да платят въз основа на факта, че е невъзможно пациентът някога да дойде в съзнание.

— Вие сте упълномощен да вземате решения, свързани с лечението на господин Уислър — рече О’Брайън.

— Да.

— И сте подписали преди известно време съгласие, че не трябва да се полагат други героични усилия, освен апарат за изкуствено дишане, за поддържане на живота му.

— Правилно — потвърди Итън. — И нямам никакво намерение да подавам иск в съда.

Това искрено уверение не предизвика видимо облекчение в израза на О’Брайън. Очевидно той бе сигурен, че колкото и безупречни да бяха съвестните медицински грижи, положени за Дъни, върху него ще се стовари цяла лавина от адвокати.

— Доктор О’Брайън, случилото се с Дъни след оставянето на трупа му в моргата е съвършено отделен въпрос, който няма нищо общо с вас.

— Но аз съм не по-малко загрижен за него, отколкото сте вие. Два пъти съм го обсъждал с полицията. Направо съм… озадачен.

— Искам да знаете също, че не обвинявам служителите в моргата за изчезването на трупа.

— Те са съвестни хора — рече О’Брайън.

— Сигурен съм в това. Каквато и да е причината, тя не е по вина на болницата. Обяснението е… извън рамките на обикновеното.

Лекарят си позволи да се надява, че може да пусне малко боя на лицето си.

— Извън рамките на обикновеното? Какво може да е то?

— Не знам. Обаче на мен ми се случиха разни удивителни неща през последните двайсет и четири часа и ми се струва, че всичките са свързани по един или друг начин с Дъни. Затова исках да поговоря с вас тази сутрин относно…

— Слушам.

Докато търсеше думите си, Итън дръпна стола си назад и се изправи. Трийсет и седемте години, през които бе вярвал в разума и разумността, връзваха езика му.

Много му липсваше прозорец. Ако можеше да наблюдава дъжда навън, щеше да има извинение да не гледа О’Брайън в очите, когато му задава нужния въпрос.

— Докторе, вие не сте лекарят, отговарящ за Дъни…

Да разговаряш, взирайки се мрачно в автомат, пълен с шоколад и бисквити, изглеждаше много ексцентрично.

— … но сте участвали в лечението му.

О’Брайън чакаше мълчаливо.

Изпил кафето си, Итън взе картонената чаша от масата и я смачка.

— И след случилото се вчера се обзалагам, че знаете всичко, което пише в документите в папката му по-добре от всеки друг.

— На сън да ме пипнеш, ще го кажа — потвърди О’Брайън.

Итън занесе чашата до кошчето за боклук и продължи:

— Има ли нещо в него, което смятате за необикновено?

— Не мога да намеря ни най-малкия пропуск в диагностицирането, лечението или спазването на протокола при съставянето на смъртния акт.

— Нямах предвид това. — Итън пусна чашата в кошчето и закрачи из стаята, вперил поглед в пода. — Аз действително смятам, че вие и болницата нямате никаква вина за нищо. Като казвам „необикновено“, имам предвид нещо… странно, свръхестествено.

— Свръхестествено?

— Да. Не знам как другояче да го нарека.

Доктор О’Брайън остана безмълвен толкова дълго, че Итън престана да крачи из стаята и вдигна очи от пода.

Лекарят дъвчеше устна, забил поглед в купищата документи.

— Значи има? — предположи Итън. Той се върна до масата и седна в оранжевия инструмент за мъчение. — Нещо свръхестествено, така ли?

— Да. Ето тук, в папката. Не го споменах, защото е безсмислено.

— Какво е то?

— Може да се изтълкува погрешно като доказателство, че е излязъл от комата за известно време, но това не е вярно. Някои пък го отдадоха на проблем в работата на апарата, но такъв нямаше.

— На кой апарат?

— На енцефалографа.

— Този, който записва мозъчните му вълни.

О’Брайън дъвчеше устната си.

— Докторе?

Лекарят срещна погледа на Итън и въздъхна. Бутна стола си назад и стана.

— По-добре ще е сам да го видите.