Лицето

Глава 56

Върху точилото на самолишението, с маниакално постоянство, Бритина Дауд бе превърнала тялото си в дълго, тънко острие. Когато се движеше, тя създаваше впечатлението, че ще нареже дрехите си на парчета с походката си, която приличаше на отваряне и затваряне на ножица.

Ханшът й бе дялан, докато костите му бяха станали крехки като на пиле. Краката й бяха като на фламинго. Ръцете й изглеждаха безплътни подобно на крила с оскубани пера. Бритина, изглежда, беше решила да се дяла, докато вятърът я вдигне в небесата при орехчетата и врабчетата.

Всъщност тя не беше просто едно острие, а цял швейцарски войнишки нож, на който всички режещи и пробиващи остриета са отворени.

Корки Лапута би могъл да се влюби в нея, ако не беше толкова грозна.

Макар че не я обичаше, той я любеше. Болестта, в чийто калъп тя бе оформила измършавялото си като скелет тялото, го изпълваше с възторг. Създаваше му усещането, че люби самата смърт.

Едва двайсет и шест годишна, тя се бе подготвила старателно за ранна остеопороза, сякаш копнееше да падне и да се разбие на безброй парчета като кристална ваза, съборена от полица на каменен под.

Когато се любеха, Корки винаги очакваше тя да го прободе с коляно или лакът или да се строши под него.

— Оправи ме, оправи ме — повтаряше тя с тон, който по-скоро звучеше като зов за помощ при самоубийство, отколкото като покана за секс.

Леглото й беше тясно, подходящо само за човек, който не се върти насън и лежи също толкова неподвижно като обитател на ковчег, значително по-тясно, отколкото бе необходимо за дивашкото чукане, на което и двамата бяха способни.

Тя бе сложила единично легло в стаята си, защото никога преди не бе имала любовник и бе смятала, че ще си остане девствена. Корки бе успял да я вкара в леглото със същата лекота, с която би могъл да смачка в юмрука си колибри.

Тясното легло се намираше в стая на горния етаж на тясна двуетажна викторианска къща. Парцелът беше дълъг, но прекалено тесен за постройката на жилищна сграда според съвременните изисквания.

Преди около шейсет години, малко след войната, един ексцентричен любител на кучета бе планирал и построил странната сграда. Той бе живял в нея с двете си едри и двете си дребни състезателни хрътки.

След време той бе получил инсулт и се бе парализирал. След няколко дни, през които господарят им не ги беше хранил, изгладнелите кучета го бяха изяли.

Това се бе случило преди четирийсет години. По-късната история на този дом съдържаше моменти, също така цветисти, а понякога и толкова зловещи, като живота и ужасната смърт на първия му собственик.

Атмосферата на сградата бе привлякла вниманието на Бритина, както високочестотното подсвирване би накарало състезателна хрътка да наостри уши. Тя бе купила къщата с част от парите от наследството, което бе получила от баба си по бащина линия.

Бритина беше аспирантка в същия университет, който бе дал хляб на поколения от семейството Лапута. След още година и половина тя щеше да стане доктор по американска литература, която тя до голяма степен презираше.

Макар че не беше изхарчила цялото си наследство за къщата, тя имаше нужда от допълнителен доход освен инвестициите си, за да преживее. Беше водила часове като студент асистент, за да може да си купува шоколадчета за отслабване и лекарства, предизвикващи повръщане.

Преди шест месеца личният секретар на Чанинг Манхайм се бе обадил на завеждащия Катедрата по английска филология в нейния университет, за да каже, че се търси нов частен учител за сина на великия актьор. Само учени от най-висок калибър могат да кандидатстват за работата.

Завеждащият отнесе въпроса към Корки, който беше заместник-завеждащ, и Корки препоръча госпожица Дауд.

Той знаеше, че ще я назначат, защото преди всичко идиотът актьор щеше да се впечатли от драматичния й вид. Смъртната й бледност, изпитото й лице и фигурата на монахиня, страдаща от анорексия, щяха да се изтълкуват като доказателство, че Бритина не се интересува от плътските удоволствия, а се отдава изцяло на интелектуални занимания и значи е истинска интелектуалка.

В развлекателната индустрия единственото нещо, което има значение, е имиджът. Поради това Манхайм смяташе, че видът е равен на същността и в останалите професии.

Освен това Бритина Дауд беше интелектуален сноб, който изпъстря разговора си с научен жаргон, по-неразбираем и от лабораторните термини на микробиолозите. Дори да не успееше да убеди кинозвездата, че е най-подходящият кандидат, с мършавостта си, младата жена щеше да го направи със засуканите си думи.

В навечерието на интервюто й за работа Корки я засипа с гъст като сметана чар и веднага стана ясно, че тя е изгладняла не само за храна, а и за ласкателства. Тя даде воля на апетита си за възхвала и Корки преспа с нея за първи път.

В крайна сметка тя получи работата като частен учител по английски език и литература на Елфрик Манхайм и започна да посещава редовно Палацо Роспо.

Преди това Ролф Рейнърд и Корки бяха обсъдили в общи линии удара, който би могъл да бъде нанесен в името на обществените безредици, като се докажеше, че дори една световноизвестна звезда може да се превърне в жертва на агентите на хаоса. Те все още не бяха избрали идеалния обект, докато любовницата на Корки не бе наета от Чанинг Манхайм.

От Бритина, в леглото и извън него, Корки бе научил много за имението на Манхайм. Тя го бе осведомила за съществуването на линия 24 и още по-важно — за члена на охраната Нед Хокънбери, доблестен пазител на Пийчис и Хърб, който според Фрик е бил уволнен заради оставянето на фалшиви съобщения от мъртвите на телефонния секретар на тази линия.

Бритина също бе направила подробен психологически портрет на сина на Чанинг. Той щеше да бъде безценен за Корки, когато пленеше момчето и се заемеше с емоционалното му разрушаване.

В приятната възбуда след лудешкия секс на Бритина не й беше дошло на ум да заподозре, че интересът на Корки към всичко, свързано с Манхайм, може да се дължи на нещо друго, освен на чисто любопитство. Тя беше неволен конспиратор, едно наивно влюбено момиче.

— Оправи ме, оправи ме — подкани го отново Бритина и Корки се подчини.

Вятърът блъскаше по стените на тясната къща и дъждът плющеше по кльощавите й страни, а върху тясното легло Бритина се мяташе като възбудена буболечка.

Този път, докато се прегръщаха унесено след сношението, Корки не я пита повече за Манхайм. Вече беше събрал повече информация по въпроса, отколкото му трябваше.

Както понякога имаше обичай, Бритина се впусна в монолог за безполезността на литературата — колко остаряло е писменото слово, как визуалните изображения ще надделеят над езика, как идеите, които тя наричаше „мемове“, се разпространяват от мозък в мозък сред населението, подобно на умствени вируси, създавайки нови начини на мислене в обществото.

Корки усети, че ще му се пръсне мозъкът, ако тя не млъкне, след което наистина щеше да му се наложи да намери нов начин на мислене.

След време Бритина се надигна, подрънквайки с костите си, от любовното гнездо с намерението да изтрополи до банята.

Корки се протегна под леглото и измъкна пистолета, който беше скрил там по-рано.

Той изстреля два куршума в гърба й, почти очаквайки, че тя ще се нацепи на парчета кокали и прах, подобно на древна мумия, станала чуплива от изсушаването през вековете, но тя просто се стовари мъртва във формата на бледа ъгловата купчинка.