Лицето

Глава 88

Калинке, малинке, разпери крилца…

Къщата ти се запали, тичай да спасиш своите деца…

След като прослуша разговор 51, Итън не се съмняваше, че някои от предхождащите петдесет записа също съдържаха ценна информация за него, но не можеше да си позволи да отдели време да ги прегледа и знаеше, че тава не му е нужно, за да разреши загадката.

Двайсет и две калинки. Двайсет и втори декември.

Днес. И оставаха малко повече от три часа до двайсет и трети декември. Ако нещо ужасно щеше да се случи, то щеше да бъде скоро.

Пистолетът му беше в апартамента му.

Фрик също вече трябваше да е там.

Той хукна от бялата стая, оставяйки синята врата отворена зад себе си.

Не биваше да се паникьосва. Периметърната алармена система щеше да изпищи веднага щом някой отвореше врата или прозорец. В паузите между всеки вой на сирената ясен компютърен глас щеше да съобщава стаята, в която има проникване.

Освен това дежурните пазачи щяха веднага да разберат, ако някой преминеше през оградата на имението много преди да стигне до къщата. При първия сигнал, че някой е влязъл, те щяха да позвънят на телефона за спешни повиквания и на компанията за външна охрана.

Въпреки това той не можеше да си позволи да чака асансьора и се втурна към задното стълбище, после се понесе с бясна скорост по стълбите между трите етажа надолу и профуча през вратата към западното крило на партера.

Връхлетя в апартамента си и извика името на Фрик, но отговор не последва.

Очевидно момчето бе все още в библиотеката. Лошо. То беше изкарало по-голямата част от десетгодишния си живот в самота, но тази нощ нямаше да може да оцелее само.

Итън отиде бързо до бюрото в кабинета си. Беше оставил пистолета в горното дясно чекмедже.

Отвори чекмеджето, опасявайки се, че пистолетът е изчезнал. Но той си беше на мястото. Истински красавец.

Докато слагаше раменния си кобур, Итън разглеждаше предметите между компютъра и телефона върху бюрото.

Детски стихчета.

Къщата ти се запали, тичай да спасиш своите деца…

На родения в сряда съдбата има зъб…

Детски стихчета.

Парчета от препуциум от десет обрязани мъже. Десет, защото Фрик беше на десет години. Какво е препуциумът? Парченце от тъкан. Изрезка. Парцалче.

Охлювите са си охлюви.

Книгата с кучешките истории, Опашатите водачи. Опашати. Опашки.

С какво се правят момченца?

С охлюви, парцалашки и кучешки опашки.

С това се правят момченца.

Бележката, пъхната в ябълката, лежеше на бюрото: ОКОТО В ЯБЪЛКАТА? БДЯЩИЯТ ЧЕРВЕЙ? ЧЕРВЕЯТ НА ПЪРВИЧНИЯ ГРЯХ? ИМАТ ЛИ ДУМИТЕ ДРУГА ЦЕЛ, ОСВЕН ДА ВОДЯТ ДО ОБЪРКВАНЕ?

В този случай объркването беше единствената им цел. Шестият предмет беше най-лесен за тълкуване, затова професорът, който и да беше той, беше решил да отклони вниманието с подигравателни думи.

Окото в ябълката беше синьо, същият цвят като прочутите очи на Чанинг Манхайм. Не окото в ябълката. Зеницата на окото му.

Не че бащата някога беше треперил над бедния Фрик като над зеницата на окото си. Момчето беше по-скоро мъртвата точка на видимост в очите на баща си, твърде често пренебрегвано, никога не видяно в дълбочина. В този случай подателят на черните кутии бе направил неправилно предположение. Лицето беше сам за себе си зеницата на окото си и друг не можеше да има.

На човек, който знаеше какви са отношенията между бащата и сина, можеше да бъде простено, че не е направил връзката между кукленското око, сгушено в зашитата с черен конец ябълка, и чудесното момче. Ала Итън го беше яд на себе си, че не се бе досетил.

Той натисна копчето за вътрешната телефонна система и избра номера на стаята на охраната в задната част на имението.

— Пийт? Кен? Има признаци, че нещо се мъти.

Никой не отговори.

— Пийт? Кен? Къде сте?

Мълчание.

Итън грабна слушалката. Нямаше сигнал.