Лицето

Глава 92

Телефонът на бюрото в кабинета на Итън нямаше сигнал. Той провери мобилния си телефон, но и той също не работеше.

В редки случаи след два дни проливен дъжд телефонните линии можеше да прекъснат, но не и мобилните.

Той вдигна слушалката на телефона върху нощното шкафче в спалнята. Нямаше сигнал. Нищо чудно.

От чекмеджето на нощното шкафче той извади втори пълнител за пистолета си.

Беше го оставил там през първата си вечер в Палацо Роспо преди десет месеца. Тогава това изглеждаше ненужно. Продължителна престрелка, за която са нужни повече от десет патрона, зад тези добре охранявани стени изглеждаше малко вероятна.

Итън пъхна пълнителя в един от джобовете на панталона си и се върна бързо в кабинета.

Зеницата на окото му.

Фрик. Фрик трябва още да се намира на втория етаж, в библиотеката, където си избираше книга за четене през нощта.

Добре. Трябва значи да отиде в библиотеката. Бързо да заведе момчето в най-близкото скривалище. Да го скрие на сигурно място в удобното, бронирано, отделено от всичко подземно скривалище.

После да потърси причината за тази ситуация, да разбере какво, по дяволите, става.

Той излезе от апартамента си, зави наляво по западния коридор и изтича към стълбището, по което по-рано се беше качил на третия етаж и беше отишъл в бялата стая.

Държащ се като циркаджия и доставяйки си повече удоволствие, отколкото предполагаше ситуацията, Корки ту се прокрадваше с пресилена предпазливост, снишен като десантник, който се промъква във вражеска крепост, ту крачеше наперено като Вин Дизел, който знае, че по сценарий никой куршум няма да го улучи. Така продължи по северния коридор покрай стаята за закуска, килера на иконома и кухнята.

Много му се искаше да си беше облякъл жълтата мушама и да си беше нахлупил идиотската жълта шапка за дъжд. Как само би се насладил на изумения израз на лицето на Труман при срещата му с ярък като банан безмилостен убиец.

В западния коридор вратата на апартамента на шефа на охраната беше отворена.

Тази гледка веднага накара Корки да стане по-сериозен. Той се приближи предпазливо до апартамента. Застана опрян с гръб към стената до отворената врата и се ослуша.

Влезе вътре бързо, приведен, стиснал глока с двете си ръце. За да се предпази от нежелани изненади в стаята, той се движеше на зигзаг.

В кабинета нямаше никой.

Без да се бави излишно, но внимателно той претърси останалата част на апартамента, но от жертвата му нямаше и следа.

Върна се в кабинета и забеляза съдържанието на черните кутии върху бюрото. Явно Труман още се опитваше да разгадае загадката. Забавно.

Вниманието му бе привлечено от някакъв текст на екрана на компютъра. Труман, изглежда, беше излязъл посред четенето на електронната си поща.

Задоволявайки любопитството си, което беше важна част от същността му и което му беше служило твърде добре, Корки забеляза името на Йорн в края на съобщението. Уилям Йорн, домакинът по поддръжката на двора.

Той прочете съобщението от началото: ФРИК СИ ПРАВИ СКРИВАЛИЩЕ В ОРАНЖЕРИЯТА… Голяма част от оплакването на Йорн не говореше нищо за Корки, но новината за скривалището определено го заинтригува.

Тъй като и двете му мишени в момента бродеха неизвестно къде, на Корки му трябваше друг контролен монитор, и то бързо. Имаше такъв на стената на спалнята на началника на охраната, но Труман можеше да се върне всеки момент и да хване Корки, когато вниманието му е насочено в другата стая.

Забеляза някакъв предмет на пода до дивана. Мобилен телефон. Изглеждаше така, сякаш някой го е хвърлил.

Корки се върна предпазливо в западния коридор и по него стигна до апартамента на господин и госпожа Макбий.

Според архитектурния план контролен монитор имаше в хола им. За щастие те бяха в Санта Барбара.

По сведения на Нед Хокънбери, за да не пречат на почистването и на други домашни дейности, членовете на персонала, които живееха в имението, рядко заключваха вратите на личните си помещения, когато не бяха вкъщи.

Сведенията на добрия стар мъртъв Хокънбери, урода, се оказаха точно толкова достоверни, както и плановете. Корки влезе в апартамента на семейство Макбий и затвори вратата зад себе си.

Екранът на монитора до входната врата светна по негова команда. Той не си направи труда да запали лампата.

Прегледа набързо датчиците за движение на партера и откри само една светеща точка — тази на Корки в хола на семейство Макбий.

На втория етаж някой зави от западния коридор и се отправи към библиотеката в северно крило. Или Труман, или малкият Манхайм. Който и да беше, бързаше.

На третия етаж не се долавяше нито движение, нито телесна топлина.

Корки прегледа датчиците на двата подземни етажа. Нищо.

Човекът на втория етаж беше стигнал до библиотеката. Трябва да беше Итън Труман. Сигурно се беше качил по задното стълбище в западното крило.

Къде беше момчето? Неизвестно. Не се движеше. Не влизаше в обхвата на датчиците за топлина.

Можеше да бъде в спалнята си или в банята. А в тези помещения нямаше датчици.

Или се беше притаило в скривалището си в оранжерията.

Тази история със скривалището беше странна. Съдейки по писмото на Йорн, и персоналът я намираше за необичайна.

Труман тичаше към библиотеката. Момчето бе изчезнало. Мобилният телефон беше захвърлен на пода в апартамента на Труман.

Корки Лапута беше привърженик на старателната подготовка и точното изпълнение на плана. Но той беше приятел и на хаоса.

Точно в този момент виждаше ръката на хаоса. Подозираше, че Труман бе разбрал, че в имението е влязъл неканен гост.

Той засега се отказа от плана си и сърцето му трепна от вълнение от това неочаквано развитие. Доверявайки се на хаоса, Корки хукна към оранжерията.

Хазарт Янси напусна Максуел Далтън с уверение, че ще се върне след минута, и изтича надолу по стълбите, докато флаконът, с който бе счупил прозореца, се изтърколи по навеса над входа и падна на поляната.

От двете страни на врата имаше високи прозорци, но нито един от тях не беше достатъчно широк, за да може през него да мине човек, особено толкова едър като Хазарт. Освен това положението на прозорците спрямо ключалката на вратата не му позволяваше да твърди, че след като е счупил стъклото, е бръкнал и е отключил отвътре.

Хазарт бе прибрал пистолета си в кобура и докато отваряше вратата, внезапно изпита усещането, че насреща му ще се появи Лапута. Или Хектор Х. Ала там беше само нощта, студена и влажна.

Той излезе на верандата пред входа. Доколкото можеше да види, звукът от счупеното стъкло не беше накарал любопитни съседи да излязат.

Някой можеше да гледа през прозореца. Все пак той беше поемал и по-големи рискове.

На верандата имаше няколко саксии с цветя. Той взе една от тях.

Изчака по улицата да отмине една кола и хвърли петкилограмовата глинена саксия с цветето към един от прозорците на хола. Последвалият трясък и дрънченето на разбитото и падащо стъкло би трябвало да привлекат вниманието дори и на хора, които изобщо нямат желание да се месят в чужди работи.

Той извади пистолета си и разби с дръжката му някои от най-упоритите парчета, които продължаваха да стърчат от рамката. После се влезе в къщата през прозореца, като дръпна настрани пердетата, събори една ваза. Изобщо правеше грешки, които биха могли да се очакват от човек, който никога преди не е бил в дома на Лапута.

Сега вече историята му беше готова. Отзовавайки се на вика за помощ, който се бе чул през счупения прозорец на спалнята, той бе позвънил на звънеца и след това беше почукал на вратата. Тъй като не беше получил отговор, той беше счупил прозореца, беше се изкачил по стълбите и в спалнята за гости беше намерил Максуел Далтън.

Тези измишльотини нямаха сладкия вкус на истината, а на кравешко лайно. Кравешкото лайно обаче си беше негово и той щеше да го сервира с ентусиазъм.

След като се върна пред изхода по по-обичайния път през вратата, Хазарт се погрижи за спасението Далтън, като се обади на телефона за спешна помощ. Даде на диспечерката полицейския си номер и обясни ситуацията.

— Трябват ми парамедици и ченгета час по-скоро. — След миг добави. — Ченгетата да са униформени полицаи.

— Знам — отвърна тя.

— Извинявам се — рече той.

— Няма защо.

— Искам екип от криминалисти за оглед на местопроизшествието…

— Знам — каза тя.

— Извинявам се — рече той.

— Нов ли сте, инспекторе?

— На четирийсет и една съм — каза той и веднага се усети, че отговорът му е страшно глупав.

— Искам да кажа нов ли сте в отдела за убийства и грабежи? — поясни тя.

— Не, госпожо. Врял и кипял съм до такава степен, че би трябвало да съм избелял напълно.

Това обаче беше първият му случай с призрак или каквото, по дяволите, представляваше Дъни Уислър, щом можеше да ти диктува сънищата и да изчезва в огледалото. Това беше също първият му случай, в който бе говорил по телефона с мъртъв наемен убиец, както и първият му случай, в който изверг измъчваше с глад жертвата си, явно искайки накрая да я убие, и чийто живот поддържаше със система.

Има дни, когато човек си мисли, че е видял всичко. Този ден не беше от тях.

След като свърши разговора, той се втурна през улицата под дъжда към полицейската си кола и скри инструмента за отключване под шофьорската седалка.

Когато Хазарт се върна пред къщата, чу приближаващите сирени на полицейските коли.

С влизането си в библиотеката Итън видя смачканата и скъсана снимка на пода. Хана. Същата снимка, която бе стояла на бюрото в апартамента на Дъни и след това изтръгната от сребърната си рамка.

Изчезването на звънчетата от бюрото на Итън беше сигнал за присъствието на Дъни в Палацо Роспо. Имейлите от Девоншър, Йорн и Сатър го потвърждаваха. В очите на Итън тази снимка беше неоспоримо доказателство.

Мъртъв, неопровержимо мъртъв, според доктор О’Брайън от „Богородицата на Анджелис“, Дъни продължаваше да броди по белия свят, само че надарен със способности, които не се поддаваха на разумно обяснение и които отговаряха на дефиницията за свръхестествено.

Той беше идвал в Палацо Роспо.

Той и сега беше тук.

Итън не би повярвал в съществуването на ходещ мъртвец, ако не беше застрелян от упор в корема, не беше умрял и после възкръснал, не беше смачкан от кола и камион и не беше станал отново на крака миг след втората си смърт. Той самият не беше призрак, но след събитията от последните два дни той спокойно можеше да повярва в съществуването на призраци, както и на много други неща, които преди смяташе за измислици.

Може би Дъни не беше призрак, а нещо друго, което Итън не знаеше как се нарича.

Каквото и да се окажеше, Дъни явно не беше просто човек. Следователно неговите мотиви не можеха да бъдат открити чрез дедуктивни разсъждения или с помощта на интуицията, на която се осланят полицаите.

Въпреки това Итън имаше чувството, че приятелят му от детските години, с когото се бяха отчуждили толкова отдавна, не беше източникът на заплахата, грозяща Фрик, че ролята на Дъни в тези странни събития беше по-скоро положителна. Човек, който беше обичал Хана, който беше пазил снимката й пет години след смъртта й, трябваше да има заложено в себе си добро и със сигурност не би могъл да обладава неподправеното зло, което би го накарало да посегне на невинно дете.

Итън сгъна снимката, прибра я в джоба си и извика.

— Фрик! Фрик, къде си?

— След като не получи отговор, той тръгна бързо покрай планините от книги, от Езоп и Конрад Айкен до Александър Дюма, от Гюстав Флобер до Виктор Юго, от Съмърсет Моъм до Шекспир и до Емил Зола, страхувайки се, че ще намери момчето мъртво или че изобщо няма да го намери.

Фрик го нямаше.

Най-отдалеченият от вратата на библиотеката кът за четене беше обзаведен не само с кресла, но и с работна маса с телефон и компютър.

Макар че външните линии не работеха, вътрешната телефонна система не беше свързана с тях и само прекъсване на електроснабдяването можеше да я изключи.

Итън натисна я включи, натисна копчето за цялата къща и наруши едно от основните правила на госпожа Макбий, като по този начин повика момчето от третия етаж до първия гараж. Призивът прозвуча от говорителя на всеки телефон в имението:

— Фрик? Къде си, Фрик? Където и да си, обади се.

Той зачака. Пет секунди му се видяха мъчително дълги. Десет бяха цяла вечност.

— Фрик? Обади се, Фрик!

Изведнъж, без Итън да го е пипал, компютърът до телефона се включи.

Призракът от компютъра влезе в програмата за управление на различните системи за контрол в къщата. Вместо да се появят обичайните три колони от иконки, на екрана веднага се показа скицата на източната половина на партера.

Пред очите му се появи, без да е натиснал нищо по клавиатурата, екранът за датчиците за движение. Една светеща точка, обозначаваща източник на движение и телесна топлина, запримигва в оранжерията.

Двайсет и три метра в диаметър, петнайсет метра от пода до тавана, оранжерията представляваше джунгла с високи прозрачни стени от оловно стъкло, спасени от развалините на дворец във Франция, разрушен по време на Първата световна война.

Тук господин Йорн и работниците му поддържаха и постоянно обновяваха колекция от екзотични палми, лирови дървета, плумерии, мимози, най-различни видове папрат, смитианти, орхидеи и цяла лайняна камара от други растения, чиито имена Фрик не бе могъл да открие. Тесни пътеки от декомпозиран гранит се виеха около циментовите саксии.

Още с влизането в зеления лабиринт илюзията за среща с дивата тропическа природа беше пълна. Човек можеше да си представи, че се е загубил в Африка, докато е вървял по следите на рядката горила албинос или е търсил изгубените диамантени мини на цар Соломон.

Фрик наричаше това място Giungla Rospo, което на италиански значеше „жабешка джунгла“, и смяташе, че тук има всичко, което е хубаво в тропическите гори, но нищо от лошото. Нямаше грамадни насекоми, змии, маймуни по дърветата, които крещят и те замерят с каквото им падне.

В центъра на внимателно планираната имитация на дивата природа се намираше беседка, направена от бамбук и палисандрово дърво. Там човек можеше да вечеря или да се напие до повръщане, ако е пълнолетен, или да се престори, че е Тарзан преди появата на досадната Джейн.

Четири метра в диаметър, беседката беше повдигната на метър и половина от пода на оранжерията, и до нея се стигаше по осем дървени стъпала. Вътре имаше кръгла маса и четири стола. При отместването на една тайна подвижна дъска в пода се виждаше вратата на малък хладилник, зареден с кока-кола, бира и бутилки натурална изворна вода, макар и не толкова натурална, че да ти докара дизентерия, тиф, холера или лакоми паразити, които да те изгризат жив отвътре.

Отместването на друга тайна подвижна дъска в пода даваше достъп до ниша с височина от метър и половина под беседката. От там например можеше да бъде поправен хладилникът, ако се повреди, както и всеки месец обезпаразитяваха, за да бъде предотвратена появата на разни гадни паяци или пък разнасящи зараза мишки да свият гнезда в това уютно тъмно място.

Наистина беше тъмно. Ни лъч не проникваше през деня вътре, което означаваше, че през нощта светлината от фенерчетата нямаше да се види отвън, дори и ако всички лампи в оранжерията бъдат угасени.

По-рано през деня Фрик бе донесъл тук понички и друга храна, които може да се ядат безшумно, увити в станиол влажни кърпички и пластмасови гърнета, с което бе превърнал пространството под беседката в тайното си скривалище. Тъй като Молох беше вече в къщата, момчето седеше сгушено с кръстосани крака в този дървен бункер, където неговият ангел хранител, изглежда, смяташе, че може да се спаси от ядача на деца.

То бе прекарало в скривалището си по-малко от две минути, вслушвайки се в ударите на сърцето си, които приличаха на галопиращи коне, когато чу и нещо друго, твърде обезпокоително. Стъпки. Някой се качваше по стълбите на беседката.

Най-вероятно това беше господин Труман, който го търсеше. Господин Труман. Не Молох. Не ядящ деца звяр с парчета от бебешки кости между зъбите. Просто господин Труман.

Стъпките обиколиха платформата, отначало се приближиха към тайната подвижна дъска в пода, после се отдалечиха. Но… отново се приближиха.

Фрик затаи дъх.

Стъпките спряха. Дъските на пода заскърцаха под тежестта на човека отгоре.

Фрик тихо издиша застоялия въздух от гърдите си, после също така тихо пое свеж въздух и отново затаи дъх.

Скърцането престана, но го последваха едва доловими звуци — четкане, драскане, прищракване.

Сега би бил най-неподходящият момент да получа астматичен пристъп.

Фрик за малко не изпищя от възмущение от собствената си глупост да си позволи да мисли такова тъпо нещо в толкова опасен момент. Тъпо, тъпо, тъпо.

Само на кино едно дете, страдащо от астма, диабет или епилепсия, получава пристъп във възможно най-неподходящия момент. Само на кино, не в реалния живот. Това бе реалният живот или поне нещо, което минаваше за него.

Дали не го засърбя между плешките? И нагоре към тила? Ако сърбежът бе истински, той бе сигнал за началото на астматичен пристъп. Ако бе плод на въображението му, той бе доказателство, че Фрик е един безнадежден пъзльо и слабак.

Точно над главата му тайната подвижна дъска се отвори.

Той се намери лице в лице с Молох, който явно се бе оказал по-умен от ангела му хранител. Насреща му беше мъж с луничаво лице, очи на чакал и ухилен до ушите. Между зъбите му не стърчаха парчета от бебешки кости.

Размахвайки петнайсетсантиметровия нож, който бе задигнал от чекмеджето на господин Сатър, Фрик предупреди:

— Имам нож.

— А аз имам това — отвърна Молох и извади миниатюрен аерозолен флакон. Той обля лицето на Фрик със студена струя, която имаше вкус на индийско орехче и миришеше както навярно вони неразреденият цибетин.