Лицето

Глава 14

С готово за стрелба оръжие, с вдигнато дуло, от стая в стая по коридора на наутилусообразния апартамент на Дъни Уислър Итън стигна до спалнята.

Една от нощните лампи светеше. Върху китайското легло шейна икономката изкусно беше наредила декоративни възглавнички от китайска коприна.

Също върху леглото, явно нахвърляни набързо, лежаха мъжки дрехи. Намачкани, изцапани, още влажни от дъжда. Панталони, риза, чорапи, бельо.

В един от ъглите имаше обувки.

Итън не знаеше в какво е бил облечен Дъни, когато е напуснал моргата в болницата „Богородицата на Анджелис“. Той обаче не би заложил и пукната пара срещу възможността това да са същите дрехи.

Приближавайки се до леглото, той усети леката воня, която бе помирисал в асансьора. Някои от съставните й части можеше да се определят по-лесно отпреди: застояла пот, лъх на гранясало мазило на сулфатна основа, редки пари на вкиснала урина. Миризмата на болест, на дълго залежаване и къпане само с леген и гъба.

Итън долови някакъв съскащ звук, който в началото отдаде на нов порив на дъжда, но после осъзна, че чува шума на вода от душа в банята към главната спалня.

Вратата на банята беше открехната. През пролуката заедно с шума се процеждаше ивица светлина, както и струйки пара.

Той отвори вратата докрай.

Подът и стените бяха облицовани със златен мрамор. Върху плот от черен гранит бяха сложени два черни керамични умивалника със златни кранове.

Над плота имаше голямо огледало, замъглено от изпаренията, в което не се виждаше ясно нищо. Разкривената му фигура се движеше под тази непрозрачна повърхност като някакъв странен белезникав предмет, който се мярва под потъналата в сенки повърхност на езеро.

Облаци пара се носеха из въздуха.

От банята се влизаше в тоалетна. Вратата беше отворена и се виждаше, че вътре няма никой.

Дъни едва не беше удавен в тази тоалетна.

Съседи в апартамент на четвъртия етаж го бяха чули да се бори отчаяно за живота си и да вика за помощ.

Полицията бе пристигнала бързо и бе хванала нападателите му, преди да успеят да избягат. Дъни бе намерен проснат на една страна на пода пред тоалетната почти в безсъзнание да изкашля вода от дробовете си.

Когато линейката пристигна, той вече бе изпаднал в кома.

Нападателите му, които бяха дошли за пари, отмъщение или и двете, не бяха от хората, измамени наскоро от Дъни. Те бяха прекарали в затвора шест години и след освобождаването си бяха дошли да разчистят старите си сметки.

Дъни може да се беше надявал да се изолира от престъпния си живот, но старите грехове го бяха достигнали в онази нощ.

Върху пода на банята лежаха две смачкани мокри черни хавлии. Две сухи хавлии все още висяха на закачалките.

Душ-кабината беше в десния ъгъл срещу вратата на банята. Дори ако замъглената от парата стъклена врата беше прозрачна, от това разстояние Итън не би могъл да види нищо вътре.

Приближавайки се, той си представяше как би изглеждал Дъни Уислър, когото очакваше да види. Мъртвешки бледа посивяла кожа, неподдаваща се на зачервяване от горещата вода. Сиви, кървясали очи.

Все още стиснал оръжието в дясната си ръка, той хвана дръжката на вратата с лявата и след кратко колебание я отвори.

Под душа нямаше никой. Водата плющеше по мраморния под и изтичаше през канала.

Итън се наведе, протегна ръка и спря водата.

Внезапно настъпилата тишина след шума на водата обяви присъствието му също толкова ясно, както ако беше изсвирил с фанфар.

Той се обърна нервно към входа на банята, очаквайки някакъв отговор, макар да не бе сигурен какъв би могъл да бъде.

Дори след спирането на водата от кабинката продължи да излиза пара, макар и на по-тънки струйки, и през стъклената врата се увиваше около Итън.

Въпреки влагата във въздуха устата му пресъхна. Залепнал за небцето му, езикът му се откачи с мъка, сякаш беше лента велкро.

Когато се отправи към вратата на банята, вниманието му отново бе привлечено от движението на мъглявото му и разкривено отражение в изпотеното огледало над умивалниците.

После видя невъобразимата форма, която го накара да се закове на място.

В огледалото под филма от кондензирана пара се мъдреше бледа фигура, също толкова замъглена като забуления образ на Итън, но все пак достатъчно ясна и наподобяваща очертанията на мъж или жена.

Итън беше сам. Един бърз оглед на банята не доведе до откриването на някакъв предмет или особеност в архитектурата, който изпотеното огледало би могло да изкриви така, че да заприлича на призрачна човешка фигура.

Той затвори очи. После ги отвори. Фигурата си стоеше.

Вече не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си, само на сърцето, което биеше по-бързо и по-силно от обикновено и като с парен чук блъскаше ли, блъскаше и изпомпваше кръв към мозъка му, за да го промие и проясни.

Разбира се, че въображението му беше придало значение на някакво безсмислено отражение в огледалото по същия начин както би му помогнало да съзре мъже, дракони и всякакви нереални същества сред облаците в лятното небе. Въображението. Разбира се.

Ала ето, че този човек, този дракон, каквото щеш го наречи, взе, че се помръдна в огледалото. Не много рязко, съвсем леко, но достатъчно, за да накара сърцето на Итън да замре между ударите.

А може би и движението беше илюзорно.

Той се приближи колебливо до огледалото. Не застана директно пред призрака, защото независимо от силния приток на кръв, който би трябвало да просветли разсъдъка му, Итън бе завладян от суеверното убеждение, че ще му се случи нещо ужасно, ако отражението му се слее с призрачната фигура.

Движението на мъглявото привидение трябва да бе илюзорно, ала ето че пак си го въобрази. Фигурата сякаш му махаше да се приближи към нея.

Итън не би признал на Хазарт Янси, нито на никого от полицаите от едно време, а може би дори и на Хана, ако беше жива, че когато протегна ръка да докосне огледалото, той донякъде очакваше да усети не влажно стъкло, а нечия ръка, допир от студения и отблъскващ отвъден свят.

Той избърса една дъга в мъглата, оставяйки блестяща водна следа.

Заедно с движението на ръката на Итън се движеше и призракът в огледалото, който се плъзгаше настрани от изчистената част. Той се държеше хитро зад прикритието на парата и застана директно срещу него.

Като се изключи лицето, мъглявото отражение на Итън в запотеното огледало изглеждаше тъмно заради тъмните му дрехи и коса. Замъглената от парата форма, застанала сега пред него, беше бледа като лунната светлина и прозрачна като крилата на молец и колкото и да бе невероятно, изместваше неговия образ.

Страхът почука по сърцето му, но той не го пусна вътре, също както когато беше полицай и участваше в престрелка, не си позволяваше да се поддава на паника.

Той и без това се чувстваше като изпаднал донякъде в транс, приемащ невъзможното тук, както лесно би го приел насън.

Привидението се наведе към него, сякаш се опитваше да проумее природата му от отвъдната страна на огледалото, по същия начин както и той се навеждаше напред да го изучава.

Итън вдигна ръка отново и колебливо избърса една тясна лента от огледалото, напълно убеден, че когато срещне очите на отражението си, те няма да са неговите, а ще са сиви като очите на Дъни Уислър.

И отново тайното създание в огледалото се премести с по-голяма бързина от ръката на Итън и остана забулено.

Чак когато дъхът на Итън експлодира, той осъзна, че го е задържал.

Когато отново си пое дъх, той чу някъде далеч в апартамента крехкия шум на разбиващо се стъкло.