Лицето

Глава 43

Писмото на госпожа Макбий беше подробно и делово както винаги, но същевременно в него тонът беше приятелски и беше написано с калиграфски почерк, което го превръщаше едва ли не в произведение на изкуството и му придаваше чара на исторически документ. Седнал на бюрото в кабинета си, Итън чуваше в съзнанието си напевния глас с едва доловимите твърди шотландски нотки на икономката.

След началните любезности, в които тя изразяваше надежда, че денят на Итън е бил продуктивен и че очакването на Коледа е приповдигнало духа му също както и на нея, госпожа Макбий му напомняше, че двамата с господин Макбий ще заминат за Санта Барбара рано сутринта. Те щяха да остана там два дни на гости на сина си и семейството му и щяха да се приберат в 9 часа сутринта на двайсет и четвърти.

Тя му напомняше и че Санта Барбара се намира само на един час път на север и че е готова да отговоря на телефона, ако има нужда от съвета й. Беше написала номера на мобилния си телефон, който Итън вече знаеше, и телефона на сина си. Бе добавила и адреса на сина си, както и информацията, че съвсем наблизо до дома му, през две преки, се намира чудесен голям парк.

В парка има много величествени стари калифорнийски дъбове — пишеше тя, — също и две обширни поляни. И на двете има място за кацане на хеликоптер, в случай че в имението възникне някаква непредвидена домашна ситуация от такъв сериозен характер, че да наложи връщането ми в стила на военен хирург.

Итън не бе очаквал, че някой би могъл да го накара да се разсмее с глас в края на този мъчителен ден. Със свежото си чувство за хумор госпожа Макбий го бе постигнала.

Тя му напомняше, че в нейно и на съпруга й отсъствие Итън поема родителските грижи за Фрик с всички произтичащи от това права и отговорности.

През деня, ако Итън трябваше да излезе, господин Сатър, главният готвач, щеше да поеме командването. Чистачките и домашните помощници щяха да вършат всичко необходимо за момчето.

След пет часа дневната смяна от домашни помощници щеше да си отиде. След вечеря господин Сатър също щеше да си тръгне.

Тъй като останалите членове на персонала, които живееха в имението, вече бяха излезли в отпуск за Коледа, госпожа Макбий съветваше Итън да се прибере, преди господин Сатър да си тръгне. Иначе Фрик щеше да остане сам в къщата, като най-близо намиращите се възрастни щяха да бъдат двамата пазачи в стаята за охраната в задния двор.

По-нататък в писмото си икономката се занимаваше с най-важния въпрос за коледната сутрин. По-рано през деня, след разговора си с момчето в библиотеката, преди да тръгне към Западен Холивуд, за да разследва Ролф Рейнърд, Итън бе повдигнал въпроса пред госпожа Макбий за коледните подаръци на Фрик.

Всяко дете би посрещнало с възторг възможността да направи колкото си иска дълъг списък от нещата, които желае, и да намери под коледното дърво всичко каквото е поръчал без изключение. На Итън обаче му се струваше, че това разваля вълнението от очакването на изненадата и дори магията на Коледа. Тъй като това щеше да бъде първата му Коледа в Палацо Роспо, Итън беше отишъл при госпожа Макбий в офиса й до кухнята, за да я попита дали би могъл той лично да остави подарък за Фрик под елхата.

— Господ да ви благослови, господин Труман — отвърна тя, — но това не е добра идея. Може да е по-добра от това да се застреляш в крака, за да видиш какъв ще е ефектът от куршума, но не особено.

— Защо? — учуди се той.

— Всеки член от персонала получава щедра премия за Коледа, както и нещо дребно, но лично от „Нейман Маркус“ или „Картие“…

— Да, така пише във вашите Стандарти и практики — рече Итън.

— На персонала не е разрешено да си разменя подаръци, защото сме толкова много, че пазаруването би отнело прекалено много време и средства…

— Това също го пише във вашите Стандарти и практики.

— Много съм поласкана, че сте ги запомнили толкова добре. Тогава сигурно ще си спомните и че на персонала не е разрешено да дава подаръци на членовете на семейството главно защото семейството има щастието да притежава всичко, което би могло да поиска, но също и защото господин Манхайм гледа на труда, който полагаме, и на дискретното ни отношение към личния му живот, когато разговаряме със странични хора, като на подаръци, за които той изпитва благодарност ежедневно.

— Но това, че момчето прави списък и знае, че всичко, което е в списъка, ще бъде под елхата в коледната сутрин — това изглежда прекалено подредено и предвидимо.

— Кариерата на една голяма звезда е често неотделима от личния й живот, господин Труман. А в такава широкомащабна и сложна сфера, като тази на господин Манхайм, единствената алтернатива на реда е хаосът.

— Навярно е така. Но е много студено. И тъжно.

Госпожа Макбий сниши глас и заговори с чувство:

— Вярно, тъжно е — призна тя. — Момчето е голяма душичка. Но не можем да направим повече за него, освен да бъдем особено внимателни и да го съветваме и поощряваме, когато помоли за това или когато е ясно, че се нуждае от това, но си мълчи. Един неочакван подарък за Коледа би зарадвал Фрик, но баща му няма да е доволен.

— Правилно ли разбирам, че няма да е доволен по друга причина, която не е включена в споменатите в Стандарти и практики?

Госпожа Макбий замълча задълго, сякаш мислено преглеждаше някакъв много по-дълъг вариант на Стандарти и практики от този, който тя раздаваше в папка на всички служители.

Най-сетне тя проговори:

— Господин Манхайм не е лош човек, нито пък е коравосърдечен, просто е прекалено погълнат от живота си… и може би държи повече отколкото трябва на блясъка му. До известна степен той съзнава от какво е лишил Фрик и със сигурност не би искал отношенията им да са такива, но не знае как би могъл да ги оправи, без да престане да се занимава с всичко, което е необходимо, за да поддържа звездния си имидж. И затова той просто избягва да мисли за проблема. Ако вие сложите подарък за Фрик под елхата, вината на господин Манхайм ще изплува на повърхността и той ще се почувства засегнат от смисъла на вашия жест. И макар че обикновено се отнася много справедливо към служителите си, не бих могла да предскажа какво би направил.

— Понякога, когато си мисля за това самотно дете, ми се приисква да поразтърся баща му, ако ще това и да…

Госпожа Макбий вдигна предупредително ръка.

— Дори и помежду си ние нямаме правото да злословим за хората, които ни дават хляба, господин Труман. Това би било проява на неблагодарност и непочтеност. Това, което казах, беше приятелски съвет, защото ви смятам за ценен кадър и прекрасен пример за нашия Фрик. Той се учи от вас много повече, отколкото вие навярно съзнавате.

В писмото си госпожа Макбий отново се връщаше към въпроса за подаръците. Тя явно го бе обмисляла през деня и бе решила да промени съвета си:

Що се отнася до деликатния въпрос за неочакван подарък, бих желала да внеса известна промяна в предишното си мнение. Нещо малко и много специално, по-скоро магическо, отколкото скъпо, оставено не под елхата, но на друго място, при това анонимно, би развълнувало получателя така, както ние си спомняме, че сме се вълнували като малки в коледната сутрин. Предполагам, че момчето интуитивно ще разбере, че е по-добре да бъде дискретно и няма да сподели с никого новината за подаръка, ако ще да е само заради удоволствието от тайната. Но подаръкът наистина трябва да бъде много специален и трябва да се действа предпазливо. Моля, като приключите с четенето, да нарежете на парченца и да изядете писмото ми.

Итън се разсмя още веднъж.

В този момент сигналната светлина на телефона замига: линия 24. На третото позвъняване телефонният секретар се включи и светлината спя да мига.

Той не можеше да влезе в компютъра и да коригира програмата така, че да получава разговорите от линия 24 в апартамента си. Имаше право да променя само първите двайсет и три линии. Освен Манхайм, само Мин дю Лак имаше достъп до свещената линия 24. Ако помолеше това положение да се промени, това би докарало Мин до върховния гняв, изпитван някога от гуру, който се равняваше на беса на гърмяща змия, тормозена с остра пръчка, само че без съскането.

А дори да имаше достъп до линия 24, Итън не би могъл да чуе нищо след включването на телефонния секретар, защото записващото устройство установяваше затворена връзка, която предотвратяваше подслушването.

Никога преди той не бе изпитвал и частица от интереса към линия 24, който изпитваше тази вечер, и тази заинтересованост го тревожеше. Ако искаше да разгадае случилото му се през този паметен ден, той трябваше да пренебрегне суеверието и да мисли логично.

Въпреки това, когато престана да се взира в светлинния сигнал на линия 24, той се загледа в трите сребърни звънчета на бюрото си. И хич не му беше лесно да откъсне очи от тях.

В края на писмото си госпожа Макбий се спираше на списанието, чийто последен брой бе приложила в плика — Панаир на суетата.

Това списание — обясняваше тя — пристигна заедно с други в събота и както обикновено бе сложено на съответната маса в библиотеката. Тази сутрин, малко след като младият господар си тръгна от библиотеката, аз намерих списанието отворено на страницата, която съм отбелязала. Това до голяма степен е причината да променя съвета си, който ви дадох относно въпроса за коледните подаръци.

Между втората и третата страница на статия за майката на Фрик, Фредерика Ниландър, госпожа Макбий беше сложила жълта бележка и бе отбелязала с химикалка един пасаж в текста.

Итън зачете статията от заглавието. В началото на втората страница беше споменат Елфрик. Фреди беше заявила, че двамата със сина й са „като дупе и гащи“ и че където и по света да я закараше славната й работа, те „поддържаха връзка чрез дълги разговори подобно на училищни приятелки, които си споделят мечтите и повече тайни от двама шпиони, съюзили се срещу света“.

Всъщност тяхната телефонна връзка беше толкова тайна, че дори Фрик не знаеше за нея.

Фреди описваше Фрик като „жизнерадостно, самоуверено момче, голям атлет като баща си, много добър с конете, чудесен ездач“.

С конете?

Итън би се обзаложил на годишната си заплата, че ако Фрик някога се бе занимавал с коне, то те са били от вида, който не произвежда тор, и тичат само под музиката на латерни.

С изфабрикуваното на този фалшив Фрик Фреди сякаш даваше да се разбере, че истинските качества на сина й или не й харесват, или дори я карат да се срамува.

Фрик бе достатъчно умен и чувствителен, за да направи точно този извод.

При мисълта, че момчето е прочело тези обидни глупости, Итън хвърли списанието не в кошчето за боклук до бюрото си, а сърдито го запрати към камината с намерението да го изгори по-късно.

Фреди навярно би се оправдала, че в интервю за Панаир на суетата тя трябва да избира всяка дума така, че да подобрява имиджа й. Колко супер би могъл да бъде един супермодел, ако от него се беше пръкнало нещо по-различно от свръхестествен суперсин?

Изгарянето на страниците от списанието, в които имаше снимки на Фреди, щеше да бъде особено приятно. Имитация на вуду.

Линия 24 беше още заета.

Той погледна към компютъра. На екрана още стоеше телефонният индикатор. И това обаждане идваше от номер, който бе блокиран от източника.

Тъй като връзката не бе прекъсната, цифрите, показващи времетраенето на разговора, продължаваха да се менят. Вече беше надхвърлило четири минути.

Това беше прекалено дълго за съобщение, оставено на телефонния секретар, ако повикването бе направено от търговец или беше по грешка. Любопитно.

Сигналната светлина угасна.