Лицето

Глава 21

Денят си отиваше с дъжд и мъгла, но суровото лице на нощта още не се беше показало.

На една от западните улици, пълна с художествени галерии, скъпи магазини и ресторанти, в които елитарните възгледи бяха предпочитани пред изисканата храна, Итън паркира колата плътно до червена линия с две колела в наводнената канавка. Беше убеден, че патрулите не глобяват със същия ентусиазъм за неправилно паркиране при лошо време, както при хубаво.

Бизнесът в този район се стараеше да привлече изискана, първокласна клиентела, поради което фасадите на офисите не изпъкваха с ярки цветове и надписите бяха дискретни. Многото пари крещят, богатството шепне.

Магазините още работеха и на повечето ресторанти им оставаше час до отварянето. Рано запалените улични лампи позлатяваха капещите листа на дърветата и превръщаха мокрите тротоари в пътеки, обсипани с блестящи съкровища.

Понеже не носеше чадър, Итън се движеше под навесите над магазините, които искряха с жълто-кафяви, гористозелени, сребристи или черни отблясъци, с изключение на навеса над „Рози завинаги“, който беше наситено кораловорозов.

Името на магазина спокойно би могло да бъде и „Само рози“, защото зад стъклените витрини покрай стените на голямото помещение не се виждаха други цветя, освен рози, аранжирани с папрат и друга зеленина в прекрасни букети.

Благодарение на интереса на Хана към цветята дори пет години, след като тя бе заспала вечен сън под розите, Итън можа да разпознае много от видовете в цветарския магазин.

Ето тази роза е толкова тъмночервена, че чак чернее, и листата й са като от кадифе, с което си е спечелила името „Черна магия“.

А ето и розата, наречена на името на Джон Ф. Кенеди — белите й листа са толкова месести и лъскави, че приличат на восъчни.

Ето розата „Шарлот Армстронг“ с едрите й, ухайни, наситено розови цветове. А това е „Жарден дьо Багател“, „Рио Самба“, „Пол Маккартни“, „Огюст Реноар“, „Барбара Буш“, „Вуду“, „Мечтата на булката“.

Зад щанда имаше една изключителна роза, която изглеждаше, както би могла да изглежда Хана, ако беше доживяла до шейсет. Гъста прошарена коса, подстригана късо и бухнала. Големи тъмни очи, преливащи от жизненост и радост. Времето не беше накарало красотата на тази жена да избледнее, а я беше обогатило с патината на опита.

Итън прочете името върху блузата на продавачката и попита:

— Роуена, повечето от розите във витрините са хибридни чайни рози. Обичате ли пълзящите рози?

— О, да, всички видове рози — отвърна Роуена с мелодичен и топъл глас. — Но много рядко работим с пълзящи рози. Видовете с дълги стъбла са по-подходящи за декорация.

Той се представи и както му беше обичаят в такива случаи, обясни, че е бил детектив в отдела за убийства, но неотдавна се е преместил на работа като асистент на голяма знаменитост.

Лос Анджелис и околностите му гъмжаха от позьори и мошеници, които претендираха, че имат нещо общо с богатите и известните. И все пак дори и онези, които се бяха превърнали в скептици в този град на измамата, вярваха на думите на Итън или поне си даваха вид, че вярват.

Хана беше заявила, че хората му вярват, защото в него се съчетават тихата стоманена сила на Мръсния Хари Калахан и искрената невинност на Хък Фин. Точно този филм, бе отвърнал Итън, не бих искал никога да гледам.

Дали заради приликата с Хари-Хък, или по друга причина, Роуена прие, че Итън е това, за което се представя.

— Ако позная кой е любимият ви вид пълзяща роза — рече Итън, — ще ми отговорите ли на няколко въпроса за клиент, когото сте обслужили по-рано този следобед?

— Кой проявява интерес към това — полицията или някоя знаменитост?

— И двете.

— Чудесно! Много е приятно да работиш в магазин за рози, но в него има повече благоухание, отколкото вълнение. Хайде, опитайте се да познаете.

Понеже в Роуена той виждаше Хана, каквато би могла да бъде на шейсет, той назова розата, която починалата му жена бе обичала най-много:

— „Дрехата на свети Йосиф“.

По лицето на Роуена се изписа приятна изненада.

— Точно така. Шерлок Холмс не може да се хване на малкото ви пръстче.

— А сега е ваш ред — Итън се подпря с две ръце на щанда. — Днес следобед тук е дошъл мъж и е купил букет от рози „Бродуей“.

Ослепителните златночервени цветя на гроба на Хана бяха увити във фуния от целофан. Вместо с обикновена лепенка или с телбод краищата на целофана бяха слепени с шест стикера, които запазваха формата на фунията. На всеки красив станиолен стикер бяха изписани името и адресът на „Рози завинаги“.

— Имахме само двайсетина от тях — отбеляза Роуена — и той ги взе всичките.

— Значи си го спомняте?

— О, да. Лесно е човек да го запомни.

— Бихте ли го описали?

— Висок, атлетичен, макар и доста слаб, облечен в изящен сив костюм.

Дънкан Уислър притежаваше безброй хубави костюми, всичките ушити по поръчка и страшно скъпи.

— Хубав мъж, но страшно блед, сякаш не е виждал слънце с месеци.

Дъни бе изкарал в кома дванайсет седмици и бе добавил към болничната бледност поне час в моргата.

— Имаше изключително магнетични сиви очи — добави Роуена — със зелени пръски в тях. Много красиви.

Тя бе описала идеално очите на Дъни.

— Каза, че иска розите за една неповторима жена.

Дъни бе видял розите „Бродуей“ на погребението й.

Роуена се усмихна.

— Той ме предупреди, че един стар приятел ще дойде скоро да попита какви рози е купил. Значи двамата се състезавате за едно момиче.

Студът, от който зъбите на Итън биха загракали, ако не беше ги стиснал, не се дължеше нито на зимния ден навън, нито на хладния въздух в цветарския магазин.

Той изведнъж осъзна, че усмивката на Роуена беше леко скована, сякаш от несигурност или смут.

Тя видя колко дълбоко последната й реплика го засегна и плахата й усмивка потрепна и изчезна.

— Беше странен човек — промълви цветарката.

— Каза ли нещо друго?

Роуена извърна очи и погледна към прозорците в предната част на магазина, сякаш очакваше да види някой познат, но не особено нежелан да се появи на вратата.

Итън й даде възможност да обмисли отговора си и след малко тя рече:

— Каза, че го смятате за мъртъв.

В паметта му изплуваха празната количка и отметнатият чаршаф в моргата на болницата; неуловимият фантом в изпотеното огледало на банята; гущерчето на пътя, което се мъчеше да пълзи нагоре въпреки счупения си гръбнак, възпрепятствано от стръмния наклон и стичащата се вода, студена и настъпателна като хода на времето…

— Каза, че го смятате за мъртъв — повтори Роуена, като премести погледа си от вратата на магазина към Итън. — И каза още да ви предам, че сте прав.