Лицето

Глава 27

Ако за вечерята на Елфрик Манхайм бяха писали в Дейни Варайъти, пъстрото списание на филмовата индустрия, то статията би излязла под заглавие Дайте на Фрик пилешки трик.

Дебелото филе бе изпечено на скара, намазано със зехтин и напръскано с морска сол, пипер и много вкусна смеска от екзотични подправки, известна в Палацо Роспо като Максекретът на Макбий. Пилешкото бе сервирано с макарони, не с доматен сос, а с масло, босилек, борови семки и пармезан.

Господин Сатър, майстор-готвачът, изкарал известната школа по готварство „Кордон бльо“, пряк потомък на Джак Изкормвача, не работеше в неделя и понеделник, за да може да преследва и посича невинни жени, да хвърля бесни котки в бебешки колички и да се наслаждава на каквито други лични занимания го интересуваха в момента.

Господин Баптист, веселият готвач, не работеше в понеделник и вторник, така че в понеделник кухнята беше, както се изразяват в киното, в затъмнение. Госпожа Макбий бе приготвила тези деликатеси собственоръчно.

Под мекото пулсиращо осветление на електрическите лампи, които изглеждаха като стари газени фенери, Фрик ядеше във винарската изба, седнал сам на масата за осем души в уютната зала за дегустация на вино, която бе отделена със стъклена стена от помещението с контролирана температура. Зад стъклото върху лавици бяха наредени четиринайсет хиляди бутилки вино от различни видове, които баща му понякога наричаше „Каберне совиньон, мерло, пино ноар, кларе, порт, бургундско — и кръвта на критиците, която има горчив вкус“.

Ха, ха, ха.

Когато Татко призрак си беше вкъщи, те обикновено ядяха в трапезарията, освен ако гостите — приятелите на баща му, сътрудниците му работа или всевъзможните му лични съветници — от духовния му наставник до инструктора му по ясновидство — не се почувстваха неудобно един десетгодишен малчуган да слуша дрънканиците им и да върти очи в знак на презрение към празнословието им.

Когато Татко призрак го нямаше, както ставаше през по-голямата част от времето, Фрик можеше да вечеря не само в собствения си апартамент, където се хранеше обикновено, но практически навсякъде из имението.

При хубаво време можеше да седне навън до басейна, изпълнен с чувство за благодарност, че в отсъствието на баща му нямаше безнадеждно тъпи, досадно кискащи се, смущаващо полуголи начинаещи актриси, които да го тормозят с въпроси за любимия му предмет в училище, любимата му храна, любимия му цвят, любимата му световноизвестна кинозвезда.

Те винаги се мъчеха да изпросят риталин или антидепресанти от Фрик. Не можеха да повярват, че единственото му предписано с рецепта лекарство бе за астма.

Ако не до басейна, той можеше да рискува да вечеря със стил, с изящни съдове и антични прибори на маса в розовата градина, с инхалатора, приготвен върху десертна чинийка, в случай че вятърът докара достатъчно полени, за да предизвикат пристъп на астма.

Понякога се хранеше на поднос, разположил се в едно от шейсетте удобни кресла в прожекционната зала, която неотдавна бе обновена по образец на богато украсения в стил ар деко кинотеатър Пантейджес в Лос Анджелис.

Апаратурата в прожекционната зала можеше да показва кинофилми, всички формати видео, дивиди, както и телевизионни предавания върху екран, по-голям от екраните в средните домакинства в богатите квартали.

Фрик нямаше нужда от прожекционист, за да гледа видео и дивиди. Седнал на централното място в централния ред до контролния пулт той можеше да си пуска каквото поиска.

Понякога, когато знаеше, че залата няма да се чисти, и беше сигурен, че никой няма да дойде да го търси, той заключваше вратата и зареждаше дивиди плейъра с някой от филмите на баща си.

Да се остави да го видят, че гледа филм с Татко призрак, беше немислимо.

Не че бяха боклук. Някои от тях наистина не струваха, защото няма звезда, която да прави всеки път шедьовър. Но други си ги биваше. Някои бяха направо готини. А няколко от тях бяха удивителни.

Ако обаче го хванеха да гледа филмите на баща си при тези обстоятелства, той щеше да бъде обявен от Националната академия на досадниците за Най-големия досадник на десетилетието. А може би и на столетието. Клубът на жалките нищожества щеше да му отпусне безплатно доживотно членство.

Господин Сатър, готвачът психопат от рода на Франкенщайн, щеше да го подложи на жесток присмех, подло сравнявайки кльощавата фигура на Фрик с напомпаните мускули на баща му.

И все пак в единственото заето от шейсетте кресла, под богато украсения таван в стил ар деко, издигащ се на десет метра над главата му, Фрик понякога седеше на тъмно и гледаше филми с Татко призрак на огромния екран. Потопен в долби съраунд звук.

Той гледаше някои от филмите по няколко пъти заради съдържанието им. Други — заради потресаващите специални ефекти.

И винаги обръщаше особено внимание на актьорската игра на баща си — на качествата, чара, израженията на лицето и жестовете, заради които милиони по цял свят обожаваха Чанинг Манхайм.

В по-хубавите филми тези моменти изобилстваха. Ала дори и в най-калпавия имаше сцени, в които човек не можеше да не хареса актьора, да му се възхити, да пожелае да се сближи с него.

Когато цитираха най-ярките моменти в най-хубавите му филми, критиците говореха за магията на бащата на Фрик. „Магия“ звучеше глупаво, като момичешка сладникава лигавщина, човек го хващаше срам от тази дума, но тя беше точно казана.

Понякога, когато човек го гледаше на големия екран, той изглеждаше по-колоритен, по-истински от всекиго, когото някога е познавал. Или ще познава.

Тази му способност да изглежда суперреален не можеше да се обясни с гигантския размер на образа му или с гения на кинооператора. Или с таланта на режисьора (повечето режисьори не бяха по-талантливи от варен картоф), нито с многопластовата детайлност, постигната с помощта на дигиталната технология. Повечето актьори, включително и звездите сред тях, не проявяваха магическите способности на Манхайм дори когато работеха с най-добрите режисьори и техници.

Човек го гледа на екрана и му се струва, че този мъж е бил навсякъде, видял е всичко, знае всичко. Изглеждаше по-мъдър, по-грижовен, с по-добро чувство за хумор и по-смел от когото и да било в целия свят, сякаш живееше в шестизмерно пространство, докато всички останали живееха в триизмерно.

Фрик бе изучавал някои сцени десетки, а може би и стотици пъти, докато бе започнал да ги чувства толкова реални, колкото моментите, които действително бе преживял с баща си.

От време на време, когато си бе лягал уморен като куче, но бе успявал само да се унесе в неспокойна дрямка или когато посред нощ се намираше на ръба между съня и будното състояние, все още в лапите на поредния кошмар, тези специални филмови сцени наистина изглеждаха реални на Фрик. Те се разиграваха в паметта му не като кадри, видени от стола в кинотеатъра, а като нещо, което се бе случило на двамата с баща му в живота.

Тези сънища в полубудно състояние бяха сред най-щастливите моменти в живота на Фрик.

Естествено, ако кажеше на някого, че това са едни от най-щастливите моменти от живота му, Клубът на жалките нищожества щеше да му издигне паметник с деветметрова скулптура, подчертавайки чорлавата му коса и тънкия му врат, и щеше да я освети с прожектор върху хълма, на който стоеше надписът ХОЛИВУД.

Затова в тази понеделнишка вечер, макар че би предпочел да се храни в прожекционната зала, докато гледа как баща му пребива разни злодеи и спасява всички деца в едно сиропиталище, той вечеряше във винарската изба, защото покрай трескавата подготовка за Коледа другаде човек не можеше да намери спокойно място в Палацо Роспо.

Госпожа Санчес и госпожа Норберт, прислужничките, които живееха в имението, бяха заминали в преждевременен отпуск за празниците преди десет дни. Те нямаше да се върнат до четвъртък сутринта, на 24 декември.

Госпожа и господин Макбий щяха да отсъстват във вторник и сряда, за да отпразнуват преждевременно Коледа със сина си и семейството му в Санта Барбара. Те също щяха да се върнат в Палацо Роспо на 24 декември, за да се погрижат най-голямата кинозвезда в света да получи помпозното посрещане, което му се полага, когато се върнеше от Флорида по-късно същия следобед.

В резултат на това сега, в понеделник вечер, останалите четири прислужнички и домашните помощници работеха извънредно под твърдото ръководство на двамата Макбий, редом с няколко специално наети фирми, включващи екип от шестима чистачи на под, специализирани в грижите за мрамор и варовик, екип от осмина празнични декоратори, както и експерт по фън-шуй, който да внимава подредбата на разните елхи и други празнични украси да не обърка енергийните потоци в голямата къща.

Лудница.

Фрик намери убежище далеч от бръмченето на подочистачките и веселата глъч на побърканите по Коледа празнични декоратори в дълбокото подземие на винарската изба. Между тези тухлени стени под ниския тухлен таван единствените звуци, които се чуваха, бяха преглъщането му и тракането на вилицата по чинията.

И изведнъж: тинга-линга-лиии.

Приглушен, но достатъчно силен, звънът идеше от една бъчва.

Тъй като температурата в залата за дегустация беше прекалено висока за съхраняването на вино, бъчвите и бутилките от тази страна на избата бяха чисто декоративни.

Тинга-линга-лиии.

Наредени една върху друга до тавана покрай една от тухлените стени, дъната на няколко от огромните бъчви бяха на панти и можеха да се отварят като врати. Някои от тях имаха полици във вътрешността, на които бяха наредени чаши за вино, ленени салфетки, тирбушони и други подобни неща. В четири от тях се помещаваха телевизори, които даваха възможност на ценителите на вино да гледат едновременно няколко канала.

Тинга-линга-лиии.

Фрик отвори бъчвата с телефоните, вдигна слушалката и се опита да говори в обичайния си стил, решен да не допусне да го помислят за изплашен.

— Тук е Пийт от Службата за борба с вредителите и Школата за домашно консервиране. Ще избавим дома ви от плъхове и ще ви научим как да ги консервирате за празничната трапеза.

— Здравей, Елфрик.

— Как се казваш, намери ли се името ти?

— Изгубено е.

— Това малкото ти име ли е, или фамилията?

— И двете. Харесва ли ти вечерята ти?

— Не вечерям.

— Какво ти казах за лъжите, Елфрик?

— Че няма да ми докарат нищо друго, освен мъка.

— Често ли се храниш във винарската изба?

— На тавана съм.

— Не си търси белята, момче. Тя сама ще дойде при теб, без твоята помощ.

— Хората, които се занимават с кино, лъжат по двайсет и четири часа в денонощието и само стават по-богати от това — възрази Фрик.

— Понякога бедата идва бързо — увери го непознатият от телефона. — По-често минава цял живот, преди да дойде, но накрая се стоварва като огромно ревящо море.

Фрик замълча.

Непознатият на телефона му отвърна със същото.

Най-сетне Фрик пое дълбоко дъх и рече:

— Трябва да призная, че си стряскащо копеле.

— Ти прогресираш, Елфрик. Каза една истина.

— Открих място, където никой да не може да ме намери.

— Имаш предвид тайното помещение зад дрешника ти?

Фрик никога не беше допускал, че в кухините на костите му живеят разни влечуги, но сега изведнъж ги почувства как пълзят из костния му мозък.

— Стаята със стоманени стени и куки по тавана — продължи непознатият, — там ли мислиш, че можеш да се скриеш?