Лицето

Глава 1

Ябълката беше срязана на две и след това половинките бяха съшити с груб черен конец.

Десет смели бода бяха разположени равномерно. Всеки възел беше завързан с хирургическа прецизност.

Сортът на ябълката, червена превъзходна, можеше да е от значение. Като се вземе предвид, че съобщенията се доставяха под формата на предмети и изображения, но никога чрез думи, всяка подробност можеше да изясни смисъла им, тъй както определенията и пунктуацията избистрят смисъла на писмената реч.

По-вероятно бе обаче тази ябълка да бе избрана, защото не беше узряла. Ако вътрешността й беше по-мека, тя щеше да се натроши дори при внимателна работа с иглата и завързването на възлите.

Ябълката стоеше в очакване на по-подробен оглед върху бюрото в кабинета на Итън Труман. Черната кутия, в която беше опакована при пристигането си, също се намираше там и от нея стърчаха парчета нарязана черна мека хартия. Тя вече беше разкрила всичко от съдържанието си, което можеше да послужи за разгадаване на загадката, едно голямо нищо.

Тук, в западното крило на величествения дом, Итън държеше апартамент на партера, който се състоеше от кабинет, спалня, баня и кухня. Високите му френски прозорци предоставяха ясна гледка към пейзаж, в който нямаше нищо реално.

Предишният обитател на жилището би нарекъл кабинета хол и би го обзавел по подходящ начин. Охолният живот, който бе сведен до минимум при Итън, не заслужаваше да заеме цяла стая.

Преди да отвори черната кутия, той я бе снимал с дигитален фотоапарат. Беше направил снимки и на червената превъзходна от три ракурса.

Предполагаше, че ябълката е била разполовена, за да се пъхне някакъв предмет в сърцевината й. Хич не му се щеше да разреже шевовете и да види какво е.

Годините му на работа като детектив, разследващ убийства, го бяха накарали да закоравее в някои отношения. Но в същото време постоянният сблъсък с върховното насилие беше изострил ранимостта му в други отношения.

Беше едва трийсет и седем годишен, но полицейската му кариера беше приключила. Инстинктите му обаче не бяха изгубили остротата си и мрачните му очаквания не бяха намалели.

Вятърът не спираше да духа по стъклата и да почуква с отнесените капчици дъжд.

Колкото и да бе несериозна, бурята му даде нужното извинение да остави ябълката да чака и да се приближи до най-близкия прозорец.

Рамките, касите, корнизите и пречките между стъклата — всички части на всеки прозорец в грандиозната сграда бяха изработени от бронз. Под натиска на атмосферните влияния външните повърхности се бяха покрили с приятна напръскано-зелена патина. Благодарение на усърдната поддръжка във вътрешността бронзът там си оставаше тъмно-кафеникаво-червен.

Стъклата на прозорците бяха скосени към всеки ръб. Това важеше дори и за най-скромните сервизни помещения, като местата за миене на чинии и за пране на партера.

Макар да бе строена за филмов магнат през последните години на Голямата депресия, в къщата не се виждаха никакви следи от строителни икономии, като се започнеше от входното фоайе и се стигнеше до най-далечния ъгъл на най-затънтения коридор.

Когато цената на стоманата пада устремно, когато молците прояждат дрехите в магазините, когато колите ръждясват в автосалоните поради липса на купувачи, филмовата индустрия продължава да процъфтява. И през лошите времена, както и през добрите, единствените две абсолютно необходими неща си остават храната и илюзиите.

От високите прозорци на кабинета гледката беше като нарисувана върху декора за филм — изящно изработена триизмерна сцена, която през измамното око на камерата би могла убедително да послужи за пейзаж от чуждоземна планета или за въплъщение на съвършенството в този свят, което действителността не би позволила.

По-зелени от тревата в райската градина, поляните се разпростираха върху десетки декари, без нито едно буренче или поразено листенце. Царствените корони на гигантските калифорнийски дъбове и провисналите клони на меланхоличните хималайски кедри, и двата вида дървета принадлежащи към типични класически представители, бяха покрити със сребро и диаманти от декемврийския дъждец.

През струйки вода, тънки като косъмчета от ангел, Итън се взираше в далечината в последния завой на алеята за коли. Паважът от сиво-зелен кварцит, излъскан до блясък от дъжда, водеше до орнаменталната бронзова порта в стената, ограждаща имението.

Нежеланият посетител бе дошъл до портата пеша през нощта. Навярно подозиращ, че старинната преграда е осъвременена с модерна система за охрана и че тежестта от тялото на човек, който се опита да се покатери по нея, би задействала сигнализацията за тревога в стаята за наблюдение, той бе хвърлил пакета над високата порта върху алеята за коли.

Кутията, в която бе сложена ябълката, бе подплатена с найлон с балончета и опакована в найлонова торба с цип, за да бъде защитена от увреждане вследствие на лошото време. Прикрепена с телбод към капака, червената панделка подсказваше, че вътре има подарък, а не боклук.

Дейв Ладман, един от двамата пазачи, дежурни през нощта, намери пратката в 3,56 сутринта. Боравейки с нея много внимателно, той я бе занесъл в стаята на пазачите в сградата за домакина по поддръжката на двора в задната част на имота.

Дейв и партньорът му по смяна, Том Мак, сканираха пакета с флуороскоп, за да проверят дали вътре няма жици или други метални компоненти на експлозивно устройство или на механизъм за стрелба, задействащ се с пружина.

Тъй като някои съвременни бомби можеха да се направят и без метални части, след флуороскопията Дейв и Том го прегледаха с детектор на миризми, който можеше да разпознае трийсет и две експлозивни съединения при наличието дори на толкова минимално количество на характерни молекули като три на кубичен сантиметър въздух.

След като се убедиха, че пратката няма да избухне, пазачите я разопаковаха и като видяха черната кутия с подарък, оставиха съобщение по гласовата поща на Итън и я отделиха, за да му я предадат.

В 8,35 тази сутрин един от двамата дежурни пазачи, Бени Нгуен, бе донесъл кутията в апартамента на Итън в главната къща. Бени бе пристигнал също с видеокасета, съдържаща записи от камерите за наблюдение по периметъра на имението, които бяха хванали момента на доставката.

Освен това Бени предложи и една традиционна виетнамска глинена съдинка, пълна с пиле с гъби и ориз по виетнамски, любимо ястие на Итън.

— Мама пак ти гледа на разтопен восък от свещи — поде Бени. — Запали свещ от твое име и като видя какво показва, каза, че имаш нужда от подсилване.

— За какво да се подсилвам? Най-тежката работа, която върша тези дни, е да стана сутрин от леглото.

— Не каза за какво. Но не е само за коледния пазар. Тя гледаше хипнотизиращо като дракон в будистки храм, когато го каза.

— С погледа, който кара питбул териерите да лягат смирено на гръб и да откриват коремите си ли?

— Точно така. Каза, че трябва да се храниш добре, да не пропускаш молитвата си всяка сутрин и вечер и да избягваш силния алкохол.

— Виж това е проблем. Пиенето на силен алкохол е моят начин да се моля.

— Ще кажа на мама, че си излял уискито си в канала и съм те оставил коленичил да благодариш на бога, че е създал пилетата, та да може тя да ги готви.

— Знам, че майка ти не позволява да й се казва „не“ — рече Итън.

— Не позволява да й се казва и „да“ — усмихна се Бени. — Не очаква никакви отговори, само послушание.

Сега, час по-късно, Итън стоеше до прозореца, загледан в ситния дъждец, наподобяващ на нанизи от мъниста, които кичеха хълмовете на Бел Еър.

Наблюдението на капризите на времето избистряше мислите му.

Понякога единственото, което му се струваше реално, беше природата. Човешките паметници и дейности сякаш не бяха нищо повече от декора и сюжетите на сънищата.

Още от дните, когато работеше като униформен полицай и после като цивилен детектив, неговите приятели от службата казваха, че той се отдава прекалено много на размисъл. Някои от тях вече не бяха сред живите.

Ябълката беше дошла в шестата черна кутия, получена през последните десет дни. Съдържанието на предишните пет беше обезпокоително.

След курсовете по криминална психология и годините полицейска практика Итън не можеше лесно да се впечатли от капацитета на човека да върши злини. Ала тези подаръци го изпълваха с тревога.

През последните години под влиянието на оперетно крещящите герои на злодеите от филмите всеки обикновен гангстер и всеки кандидат за сериен убиец, който се изживяваше като звезда в собствените филми на съзнанието си, не можеше просто да си свърши мръсното дело и да отмине. Повечето от тях бяха обзети от натрапчивата нужда да развиват образите си, да пресъздават цветисти лични отпечатъци върху сцената на местопрестъплението, да тормозят по най-изкусни начини жертвите си преди убийството или да се надсмиват над така наречената компетентност на органите на закона след извършването му.

Източниците им на вдъхновение обаче до един бяха изтъркани. Така че единственото, което постигаха, бе да накарат ужасните си прояви на жестокост да изглеждат също толкова банални като номерата на цирков клоун, който не може да те разсмее.

За разлика от тях източникът на черните кутии се ползваше с успех. От една страна, той проявяваше голяма изобретателност в безмълвните си заплахи.

Когато най-сетне намеренията му станеха ясни и заплахите можеха да бъдат по-добре разбрани в светлината на действията, които предприемеше, можеше да се окаже и че е много хитър. Хитър до безумие.

Освен това той не се беше назовал с някакво глупаво или неблагозвучно име, с което да зарадва жълтата преса, когато играта му й стане известна. Не си беше дал изобщо никакво име, което говореше, че е много самоуверен и че не изпитва отчаяна нужда да се превърне в знаменитост.

От друга страна, набелязаната му жертва беше най-великата филмова звезда в света, вероятно най-силно охраняваният мъж в страната след президента на САЩ. И въпреки това, вместо да го следи тайно, той заявяваше намеренията си чрез застрашителни гатанки без думи, с което си осигуряваше плячката му да стане още по-недостъпна от обикновено.

След дълъг размисъл над ябълката и над подробностите на опаковката и вида й Итън отиде до банята, за да донесе ножичка за изрязване на кожичките над ноктите. И чак тогава се върна при бюрото.

Дръпна стола и седна, избута настрани празната кутия за подарък и сложи закърпената ябълка в центъра на подложката от попивателна хартия.

Първите пет черни кутии, всяка с различни размери, както и съдържанието им, бяха проверени за отпечатъци от пръсти. Той лично бе извършил проверката на три от тях и не бе открил нищо.

Тъй като в черните кутии не се съдържаше нито дори и думица за обяснение, властите не биха ги приели като заплаха за убийство. Докато намерението на подателя не станеше еднозначно, полицията не го смяташе за свой проблем.

Пратки номер 4 и 5 бяха предадени на стар приятел в лабораторията за изследване на пръстови отпечатъци на Отдела за научни разследвания в полицията на Лос Анджелис. Той ги обработи тайно, без да вписва резултатите никъде. Материалите бяха сложени в стъклен съд, в среда от цианоакрилен газ, който мигновено се кондензира в смола при контакт с мазнините, оставени от отпечатъците от пръсти.

На флуоресцентно осветление не бяха забелязани никакви шарки от бяла смола. Също така и в затъмнена стая под насочения сноп на халогенна лампа от най-различни ъгли кутиите си оставаха чисти.

Размазването с четка на черен магнитен прах също не доведе до нищо. Дори след вана от родамин 6G и сканиране в затъмнена стая с призрачните лъчи на лазерен генератор на водоохладени йони от аргон по предметите не се откриха издайническите светещи кълбовидни следи.

Безименният преследвач се пазеше много внимателно да не оставя подобни доказателства.

Въпреки това Итън проявяваше същата предпазливост в прегледа на тази шеста пратка, както и на предишните пет. Беше сигурно, че няма опасност да се повредят отпечатъци от пръсти, но той можеше да реши да провери по-късно.

Сряза седем от бодовете с ножичката и остави последните три да служат като панти.

Подателят сигурно беше третирал ябълката с лимонов сок или някакъв друг обикновен кухненски консервант, за да осигури запазването на хубавия й вид. Месото й си бе останало бяло, само с малка ивица от леко почерняване към кожата.

Сърцевината си беше на място, само семките бяха издълбани, за да се отвори място за вкарания предмет.

Итън бе очаквал червей — дъждовен червей, ларва на молец, гъсеница, пиявица, стоножка, метил — някакъв вид червей.

Ала вътре в месото на ябълката беше сгушено око.

За един зловещ миг той допусна, че окото може да е истинско. После видя, че е пластмасово, но с убедително реалистична изработка.

Обаче не беше топче, а полусфера. Дъното й беше плоско, с кукичка за закачване.

Някъде някоя полуослепена кукла продължаваше да се усмихва.

Навярно когато погледнеше тази кукла, преследвачът си представяше прославения обект на маниакалната си омраза обезобразен по същия начин.

Итън се разстрои от това откритие почти в същата степен, както и ако беше намерил истинско око в червената превъзходна.

Под окото, в ямката за семки, се намираше плътно сгънато парченце хартия, леко навлажнено от пропилия се сок. Итън го разгъна и видя, че вътре има напечатан текст — първото директно послание в шестте пратки:

ОКОТО В ЯБЪЛКАТА? БДЯЩИЯТ ЧЕРВЕЙ? ЧЕРВЕЯТ НА ПЪРВИЧНИЯ ГРЯХ? ИМАТ ЛИ ДУМИТЕ ДРУГА ЦЕЛ, ОСВЕН ДА ВОДЯТ ДО ОБЪРКВАНЕ?

Итън наистина беше объркан. Каквото и да означаваше, тази заплаха с окото в ябълката му се стори особено злобна. Подателят й я беше придружил с гневно, макар и двусмислено изявление, чийто символизъм трябваше да бъде правилно разгадан, при това спешно.