Кодът на болестта

8.

224.9.2/8:42

— Какво си мислеше, че правиш? — попита Левит. Той поведе Томас към празното легло. — Трябва да спазваме медицинските указания, да не нарушаваме установените правила за безопасност, да бъдем максимално предпазливи. Не са ли ти ясни тези неща?

Томас едва не се разсмя.

— Не, разбира се — отвърна той, като се постара да не прозвучи подигравателно. Още дори нямаше десет — как би могъл да знае подобни неща?

— Това момче излиза от операция. Състоянието му е нестабилно. Има опасност от инфекция. Поне за инфекция си чувал, нали? — Левит говореше със зловещо спокойствие. — За вируси като изблика?

— Аз съм невъзприемчив за тях — посочи Томас. — Не сме ли тук всички такива? Мунита?

— Повечето от вас… — Левит махна с ръка. — Няма значение. Само… моля те, не минавай пак зад завесата. Разбрахме ли се?

Томас кимна.

— Сега трябва да се заема с подготовката ти. — Левит протегна ръце и се огледа, сякаш се ориентираше в стаята. — Хирургът ще дойде след половин час.

Томас усети, че стомахът му се свива от страх.

— Значи онова момче… Миньо… каза истината? Ще направите нещо с главата ми, така ли?

— Нищо такова няма да правим — заяви Левит, ала спокойствието му този път бе пресилено. Той отвори едно чекмедже и извади тънка нощница. — Чака ни важна работа. Жизненоважна. И пак ти повтарям, това с Миньо бе само реакция на лекарството, което са му дали. Случва се, макар и доста рядко. Обещавам ти, че ще преценим точно твоята доза. — Той млъкна и погледна към Томас. — Виж, ти знаеш какво е заложено. Знаеш, че си невъзприемчив към изблика. Освен това си наясно, че човечеството е в огромна опасност. Прав съм, нали? Знаеш ли всичко това?

Томас имаше само един възможен отговор.

— Да.

— Тогава разбираш защо е толкова важно да ни съдействаш. — Левит му хвърли болничната нощница. — Изучаваме гибелните зони на мунитата, за да открием лек. Ти си муни. И днес ще поставим едно малко устройство в главата ти, за да ни помогне да разберем защо си различен. Само това, нищо повече. Обещавам, че ще се възстановиш бързо и ще си доволен, че можем да следим по-прецизно жизнените ти показатели. Вече няма да се налага да те бодем толкова често! — Той произнесе последните думи с пресилено безгрижие. — Не е толкова страшно, нали?

Томас повдигна рамене и кимна. Мъжът почти го бе убедил, че няма нищо лошо в това да бърникат в черепа на едно дете. Той погледна надолу и откри, че още стиска нощницата.

— Банята е там — посочи Левит. — Преоблечи се и лягай в леглото. Давам ти думата си, че всичко ще бъде наред. Ще спиш и няма да почувстваш нищо. Най-много един-два дена да те наболява главата. Но за главоболието имаме хапчета. Ясно?

— Ясно. — Томас вече беше готов да влезе в банята, когато откъм коридора долетя момичешки писък. Той погледна към Левит, който срещна спокойно погледа му. Известно време двамата стояха така, очаквайки кой пръв ще направи нещо. Томас бе първият. Хвърли се към вратата, отвори я и изхвърча в коридора, а Левит го погна по петите. На няколко крачки по-нататък се разиграваше позната сцена. Две сестри влачеха момиче с кестенява коса нататък по коридора, докато тя пищеше и риташе. Беше неговата съседка. Момичето от 31К. Тереза.

Нямаше никакъв смисъл в това, което Томас направи. Той хукна след нея. Болезнено разкривеното и лице и страхът в очите й бяха накарали да се спука паническият мехур, който се надигаше в него.

— Пуснете я! — извика и в същия миг Левит му кресна да се връща.

Сестрите се обърнаха, видяха Томас и на лицата им се изписа учудено изражение, може би дори леко развеселено. Това само го разгневи още повече. Той ускори бяг, давайки си сметка, че цялата тази история е една обречена кауза. Но поне ще покаже на Тереза, че се е опитал.

В последния миг скочи и разпери ръце като супергерой, готов да повали двете…

Една от сестрите вдигна ръка, за да се предпази и лакътят й попадна в челото на Томас. Остра болка прониза бузата и ухото му, светът се преобърна наопаки и той тупна на пода, а носът му се блъсна толкова силно в стената, че ударът го зашемети. Той се претърколи и вдигна глава. Сестрите се бяха надвесили над него и го гледаха изненадано, сякаш питаха: „Какво ти става бе, момче?“. Дори Тереза бе спряла да се бори, а на лицето й бе изписано нещо друго: благоговение. Почуда. И може би съвсем лека усмивка.

Томас местеше между тях смутен поглед.

До него приклекна доктор Левит със спринцовка в ръка.

— Синко, мисля, че се бяхме разбрали. — Той опря върха на иглата в шията му и натисна.

Преди да изгуби съзнание, Томас погледна отново към Тереза и за няколко безценни секунди очите им се срещнаха. Светът вече бе започнал да губи очертания, Когато те я задърпаха нататък, но той чу ясно думите, които му извика.

— Някой ден ще станем големи.

Последваха налудничави сънища. Летеше в небето с някаква машина, завързана на гърба му, и разглеждаше света отдолу — изпепелен, разрушен и безжизнен. Видя дребни фигури да тичат през пясъците и когато го приближиха, те придобиха сивкав оттенък. Видя криле, ужасни лица и протегнати ръце. Протегнати ръце на чудовища.

За щастие всичко това свърши, преди да е изгубил здрав разсъдък. Следващият сън бе далеч по-приятен.

Томас, майка му и баща му. Пикник. Край реката. Не знаеше дали това е спомен или блян, но въпреки това му харесваше. Пораждаше болка в гърдите му и той си помисли, че тя ще се задържи там още дълго.

По някое време сънува Тереза. Загадъчното момиче, което живееше толкова близо — буквално зад съседната врата, — и въпреки това досега не бяха разменяли и едно изречение.

„Някой ден ще станем големи.“

Вкопчи се в тези думи. Виждаше я как ги произнася отново и отново. В тях имаше нещо… бунтовническо. Харесваха му. В съня му двамата с Тереза седяха в една стая — в неговата стая, той бе на леглото, а тя — на стола. Не говореха, просто… бяха заедно. Толкова отчаяно искаше приятел, че нямаше нищо против операцията да продължи вечно, стига да живее в този сън. После Тереза произнесе името му — отново и отново, само че това не бе нейният глас. С някаква друга част от съзнанието си той разбираше какво се случва и сърцето му се преизпълни с тъга. Колкото по-упорито се опитваше да задържи момента, толкова по-бързо избледняваше видението. Скоро остана само мрак и гласът, повтарящ името му.

Беше дошло време да се събуди.

Той отвори очи и премигна на ярките светлини на болничната стая. Една жена се бе надвесила над него. Доктор Пейдж.

— Докторе… — понечи да я повика той, но тя опря пръст на устните си.

— Не казвай нищо. — Отново се усмихваше и всичко като че ли бе постарому. Доктор Пейдж не би му сторила нищо лошо. Никога. — Все още си под въздействие на лекарствата. Сигурно си замаян. Отпусни се, лежи и се наслаждавай на ефекта им. — Тя се засмя, нещо, което не се случваше много често.

Томас имаше чувството, че се рее в безтегловност. Сега вече историята с Тереза му се струваше почти смешна. Можеше да си представи какво си бяха помислили сестрите, когато видяха едно малко момче да ги преследва, а после да скача с разперени ръце като Супермен. Поне бе показал на Тереза колко държи на нея. И колко е храбър. Той въздъхна щастливо.

— Брей — възкликна доктор Пейдж и извърна глава от монитора, който следеше. — Май си приел съвета ми присърце.

— Какво ми направиха? — измърмори объркано Томас.

— А, ето че пренебрегна съвета ми. Казах да не говориш.

— Какво… ми направихте? — повтори той.

Доктор Пейдж се извърна към него и приседна на леглото. Матракът потъна и това породи тъпа болка някъде дълбоко в тялото му.

— Психологът не ти ли обясни какво смятат да правят? — попита тя. — Доктор Левит. — Огледа се, като че се опасяваше, че той може внезапно да се появи в стаята. Нямаше го, за щастие.

Томас кимна.

— Да, но…

— Зная. Звучи ужасно. Пъхат нещо в теб. — Отново познатата усмивка. — Но ти се научи да ми вярваш поне малко, нали?

Томас кимна отново.

— Ще бъде по-добре за теб и за всички останали — в далечна перспектива. Сега вече можем да следим и да измерваме активността на гибелната зона много по-ефективно и бързо. Освен това няма да се налага да посещаваш толкова често лабораторията. Всичко ще е в реално време, без забавяне. Повярвай ми, ще си доволен, че го направихме.

Томас не каза нищо. Нямаше смисъл. В думите й имаше логика. Питаше се само защо Миньо и Тереза се бяха държали така странно. Може би техните операции не бяха протекли толкова гладко.

Доктор Пейдж се изправи и го потупа по ръката.

— Добре, млади човече. През следващите няколко дена те чака доста работа. Наслаждавай се на почивката. — Тя понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Наведе се и прошепна нещо в ухото на Томас, ала очите му вече се бяха затворили и сънят го поглъщаше бързо. Успя да долови само думите „изненада“ и „специална“.

След тях само стъпки и затваряне на врата.