Кодът на болестта

29.

228.04.03/8:04

Томас бе засегнал болезнено място. Беше я накарал да разговаря по-искрено от друг път и не смяташе да изпуска тази възможност, независимо колко изненадан бе от този внезапен изблик на чувства. После стана и хукна след нея.

Тя крачеше забързано по коридора, почти подтичваше, и се наложи да напрегне усилия, за да я застигне. Улови я за ръката и я спря. Тя се дръпна рязко, отстъпи назад и се опря в стената. Дишайки тежко, му отправи поглед, който почти граничеше с отвращение. В очите й отново блесна гняв. Но бързо се стопи и тя пак стана добре познатата доктор Пейдж. Милата, внимателна доктор Пейдж. Ала зърнал тъгата на лицето й, Томас почти бе готов да се извини и да се прибере обратно в стаята.

— Какво става? — попита вместо това. — Защо не ми казвате? — Тя поклати глава и той продължи: — Всеки ден слизам долу и се старая да завърша този проклет ваш лабиринт. Не искам да прозвучи сякаш се оплаквам — просто си върша работата. Скъсвам си задника, същото прави и Тереза. И двамата знаем какво е заложено на карта.

Доктор Пейдж кимна.

— Така е. Прав си. Съжалявам.

— Но точно за това говорех. Ние пораснахме и трябва да се отнасяте с нас като с възрастни. Не като с малки деца или с опитни мишки в клетка, не и като с идиоти. Ние всички искаме едно и също. Защо не гледате на нас като на колеги… вместо като екземпляри? Миньо, Алби, Нют… всички, които познавам тук, ще ви съдействат с далеч по-голям ентусиазъм, ако проявите поне малко уважение.

Доктор Пейдж видимо бе успяла да се съвземе. Тя се изправи пред него, сериозна и мрачна, скръстила ръце и втренчила очи в Томас.

— Изслушай ме. Одеве в стаята ти казах, че всичко се свежда до две неща. Първо, някои от тези случки, за които твърдиш, че са ти оставили неприятно впечатление, защото към теб и другите са проявили твърдост, са всъщност подготвени от психоекипа. Има различни начини да се стимулира поведенческа реакция в мозъка, преди да започнем големите изпитания в лабиринтите. Ясно?

Не, не беше ясно. Томас не хареса това, което чу, но поне беше някакво обяснение.

— Добре де. А кое е второто?

— Томас, те умеят да оцеляват. Зная, че сте млади — твърде млади, — но несъмнено помните ужасното състояние, в което е светът, след като вирусът се разпространи и остави след себе си огромни поражения. Неща, които не биваше да…

Тя млъкна и трепването на лицето й подсказа на Томас, че е била на път да издаде нещо, което не е трябвало.

— Исках да кажа… светът се превърна в сцена на ужаси, смърт и безумие. По законите на природата… на еволюцията… всеки, който оцелее след първата вълна на разруха, трябва да е укрепнал. Да е по-твърд от нормалното. Това помага на хората да оцелеят. А слабите… те или измират веднага, или скоро след това.

Томас бе малко изненадан от този поток от думи и не знаеше какво да каже.

— И, да — продължи тя. — Повечето от работещите тук не са най-милите, които си срещал. Нямат нито време, нито намерение да се безпокоят за подобни неща. Разбираш ли? Виждали са докъде е пропаднал светът отвън и са готови на всичко, за да открият лек и да преустановят тези ужаси. Не ти остава друго, освен да го приемеш.

— Добре — кимна Томас, разчувстван от думите й, които сякаш го бяха лишили от всякакви аргументи.

— А сега се прибирай и се захващай за работа — завърши доктор Пейдж. В крайчеца на устата й се появи нещо като наченка на усмивка, което вероятно щеше да е най-многото, на което би се надявал тази сутрин.

— Слушам — изпъна се той със сериозен вид и се прибра в стаята.

Томас крачеше по коридорите на лабиринта, горд от това, което бяха направили през последните няколко месеца. Не можеше да се похвали с участие в строежа на тези величествени стени — напукан, сивкав камък, бръшлян, който пълзеше във всички посоки като вени на сложна кръвоносна система в невероятни мащаби. Особено го впечатляваше напредничавата технология, използвана за движението на стените, за променящата се конфигурация на самия лабиринт. Беше невероятно дори само да го гледаш, още повече, Когато не знаеш как точно става на чисто механично ниво — инженерите не бяха сред най-дружелюбните хора и бяха твърде заети, за да споделят каквато и да било информация.

Но толкова много от фините детайли наоколо — дребните неща, които караха това място да изглежда истинско и реално — бяха дело на Тереза и Томас.

Беше се замислил за всичко това, когато сви зад един ъгъл и пое по дълъг коридор на лабиринта. Дори лекарите, психоекипът и техниците от ЗЛО бяха останали изненадани от ползите, които успяха да извлекат от телепатичните им умения. Томас и Тереза не само общуваха чрез мисли, но бяха много добри в това да долавят чувствата на останалите, да предугаждат намеренията им, да разбират неща, които не биха могли да се изрекат с думи. Ала никой не му вярваше, когато се опитваше да го обясни, и постепенно той бе спрял да говори за това.

„Стигна ли вече?“ — попита Тереза от контролния център.

„Дай ми само секунда — отвърна той. — Тъкмо се наслаждавах на крайния резултат.“

Погледна към яркото синьо небе, към слънцето, което вече надничаше над стената вляво. Това небе им бе отнело дълги дни на мъчителни усилия, за да бъде доведено до идеално състояние, но сега, когато му се любуваше, когато се уверяваше за последен път, че е съвсем като истинско — той бе готов да забрави всички трудности, през които бяха преминали.

Отзад долетя тропот на метални крачета и той знаеше какво е това. Бръмбарите остриета, с монтирани в тях камери, сновяха из целия комплекс, готови да запишат всяка една случка или събитие по време на изпитанията. Томас не смяташе да обърне внимание на дребната машинка, ала тя скочи на крака му и започна да се катери нагоре.

— Ах! — извика той, наведе се и се опита да се отърве от металното насекомо. Сетне се завъртя в кръг, размахвайки ръце, докато бръмбарът пълзеше под дрехите му, драскайки с острите си крачета кожата. Стигна шията и там се закрепи здраво.

„Та какво казваше? — попита Тереза. Той долови в думите й леко злорадство. — Много хубав танц изигра преди малко. Не се тревожи, записах всичко и ще го покажа на Нют и на останалите, когато се съберем.“

— Не е смешно! — извика той на глас. Бръмбарът острие завираше главата си в ухото му, на едно особено болезнено място. Томас най-сетне успя да улови металното телце и го запокити настрани. Насекомото се приземи на крачка и изприпка, изчезвайки сред бръшляна вдясно.

„Печелиш — рече той. — Връщам се.“

Опита се да не се усмихне, но не успя.

„Следващия път ще ти пратя скръбник — закани се тя. — Или по-лошо — Рандал.“

Той се засмя, тя също — един от онези моменти, в които се разбираха без излишни думи.

„Добре, тук съм“ — обяви той. Беше стигнал дъното на коридора, където имаше отвесна стена и черен под на пет-шест метра под него. Това бе едно от странните места в лабиринта, където системата за оптична илюзия все още не бе монтирана, и човек започваше да си мисли, че се е побъркал. Когато погледна нагоре, видя нормално небе. Ала като сведе поглед през ръба, виждаше само черния под, водещ до черна стена — края на лабиринтната пещера. А точно отпред небето и стената не се допираха — границата между тях подскачаше, смесваше се и се разделяше, размиваше се и трептеше. От всичко това му се завиваше свят и му прилошаваше.

„Виждаш ли бърлогата на скръбниците?“ — попита Тереза.

Той затвори очи, за да успокои неприятното усещане в стомаха си, сетне погледна отново. Някъде в средата на този безумен калейдоскоп от илюзия и реалност бе монтирана колона, която се издигаше над пода, със зеещ кръг отгоре. Това бе отворът, през който скръбниците щяха да влизат и да напускат лабиринта.

„Виждам го — отвърна той на Тереза. — Но непрестанно се скрива и подава от илюзията. Ако го гледам още малко, ще взема да повърна.“

„Кажи ми, когато изчезне напълно“ — нареди тя без капчица състрадание.

Той се загледа нататък, примижал с очи, надявайки се, че поне това ще помогне да овладее усещането за гадене. Изображението пред него заблещука, изгуби фокус, подскочи и отново засия. Но скоро колоната с входа на скръбниците изчезна напълно и пред него отново се ширна илюзията за синьо небе. Сега вече, вместо да му се гади, започна да му се вие свят, почти сякаш пропадаше в бездна. Той неволно отстъпи назад.

„Получи се! — извика мислено. — Получи се и е перфектно!“

Тя нададе радостен възглас, нещо, което долови дълбоко в костите си. От месец работеха над тази секция от комплекса, но досега не бяха стигали толкова напред.

„Добра работа — кимна той. — Наистина. Какво ще правят тези хора без нас?“

„Щяха да изгубят поне още няколко години.“

Томас зарея поглед към небесната шир, впечатлен от това колко истинска изглежда. Сякаш коридорът на лабиринта завършваше с пропаст в края на света, в края на съществуването.

„Чудя се кой ли ще е първият, който ще види скръбник — рече той. — И дали ще напълни гащи? Искаш ли да се обзаложим?“

Остана изненадан от сериозния тон, с който му отговори Тереза. И още повече от думите й:

„А кой ще е първият, който ще умре?“

„Няма да позволят да се стигне дотам — заяви Томас. — Няма начин.“

Тереза прекъсна връзката, без да отговори.