Кодът на болестта

33.

229.11.12/7:31

До началото на изпитанията оставаха броени дни. Дни. Напоследък Томас почти не можеше да спи. Двамата с Тереза общуваха всяка нощ телепатично, но по-често само мълчаха, унесени в мислите си. Бяха нещо като необходимото присъствие един за друг, някъде там, извор на спокойствие. Освен майка си, която винаги щеше да обича, Тереза му бе станала нещо като най-близка роднина — почти същото, каквото бе Лизи за Нют. Поне доколкото Томас можеше да си представи.

Последното, което помнеше, преди на сутринта да го събуди потропването, бе как Тереза си тананика. Навярно го правеше неволно, без да забележи. Вибрациите и чувството, придружаващи напева, преминаваха по невидимите канали на връзката им и му помагаха да се унесе в дълбок сън, което инак не му се случваше често.

Той се надигна сънено и отвори вратата. На прага стоеше доктор Пейдж с напрегнато изражение.

— Извинявайте. — Томас потърка очи. — Сигурно съм се успал. Но повярвайте, имах нужда от това.

Напоследък трябваше да работят от сутрин до вечер, за да приключат с последния стадий от подготовката на Лабиринтните изпитания.

— Няма нищо — успокои го тя. — Председателят иска да се срещне тази сутрин с теб и Тереза. Колкото се може по-скоро. Арис и Рейчъл също ще са там. Спешно е. Облечи се и побързай. Можеш да закусиш след срещата.

— Томас едва сега видя, че и тя не е имала време да се среше и лицето й е бледо. Той пристъпи смутено от крак на крак.

— Томас, говоря сериозно! — тросна се тя. — Побързай!

— Добре, добре. След пет минути ще съм готов.

— Нека са три.

— Отведоха го в същата заседателна зала, където преди няколко месеца за пръв път бе видял Арис и Рейчъл. Но тогава помещението бе пълно с хора. Сега тук бяха само трима, освен Томас и другите трима „елитни“ кандидати. Председателят Андерсън, шефът на охраната Рамирес и доктор Пейдж. Те седяха от едната страна на продълговатата маса, а Томас и останалите се настаниха срещу тях. Никой не изглеждаше щастлив от срещата.

— Благодаря, че дойдохте — каза лаконично Андерсън сякаш Томас и приятелите му имаха друг избор. — Боя се, че имам не особено добри новини. Няма да ви измъчвам и направо ще ви ги съобщя.

— Ала вместо това замълча, разменяйки погледи с Рамирес и доктор Пейдж. Томас ги гледаше и по някое време си помисли, че сцената придобива почти комичен вид. Но уплахата в гласа на Андерсън бе истинска.

— Ами да ги чуем тогава — подкани го Арис.

— Андерсън кимна отсечено.

— Ние смятаме… предполагаме, че сред нас е налице разпространение… Той се облегна назад и погледна доктор Пейдж.

— Разпространение — повтори Тереза. — На болестта ли? На изблика?

— Пейдж, кажи нещо — изръмжа Андерсън.

— Доктор Пейдж скръсти ръце и ги огледа бавно.

— Да, на изблика. Както сигурно се досещате, никой от възрастните тук не е муни, затова бяхме предприели екстремни мерки да се предпазим от вируса. Но преди няколко месеца започнахме да се опасяваме, че мерките ни не дават резултат, макар че никой от членовете на екипа не показваше симптоми на зараза, нито даваше положителен резултат на тестовете.

— Тогава какво ви кара да се безпокоите? — попита Рейчъл. Не за първи път Томас съжаляваше, че ЗЛО не им бе позволило да се срещат повече.

— Нали помните ямата на побърканяците? — Това не беше въпрос, а по-скоро изявление. — Тя е най-рисковата част от нашия комплекс, но е жизненоважна за изследванията. Тя е клопка и нещо като затвор за нещастниците, които се скитат отвън, и ни осигурява биологичен материал за изследванията ни върху вируса.

— И какво е станало? — поинтересува се Томас.

— Там всичко е под стриктно наблюдение — заяви Рамирес. Винаги говореше с грубоват тон. — Това място е като старите пчелни клопки. Могат да влизат вътре, но не и да излизат. Цялото е оборудвано с камери, за да можем да следим какво става. — Той млъкна и се покашля. — Има строга забрана за контакт с тях, без да се носи предпазен костюм — наричаме го правилото за десетте метра, освен ако не си муни, разбира се. Като вас. — Той подсмръкна, сякаш бе обиден от собствените си думи.

— Все още не сте ни казали какво е станало — подкани го Тереза, без да крие неприязънта си към него. Томас знаеше, че и тя като него свързва този човек с Рандал.

— Един от побърканяците е изчезнал — съобщи Рамирес. — Броим ги по три пъти на ден, държим под наблюдение и тези, които се скитат из горите наоколо, изваждаме от бройката взетите за лабораторни изследвания. Никога досега не е имало несъответствие в бройката, нито веднъж през всичките тези години. Допреди няколко месеца. Когато един изчезна.

— След тези думи всички потънаха в мълчание. Томас усети, че по гърба му полазват тръпки, макар да знаеше, че притежава имунитет към болестта. Не се страхуваше от самия вирус, а от побърканяка, който го разнасяше. Самата мисъл, че може да се спотайва някъде из огромния комплекс на ЗЛО, караше стомаха му да се свива.

— Не искаме да ви плашим — нито вас, нито останалите — взе думата председателят Андерсън, — но ви извикахме, за да ви съобщим, че взехме някои решения. Трудни решения. Като начало, решихме да скъсим Лабиринтните изпитания от пет години на две. Щеше ни се да разполагаме с повече време за проучвания и анализи, но настоящата ситуация променя всичко. И може би ще се наложи да действаме малко по-интензивно с… променливите.

Томас внезапно изпита безпокойство. Андерсън ги водеше нанякъде, но все още не се виждаше накъде. Тереза не се опитваше да се свърже телепатично с него, но бе отворила ума си и той бе наясно с емоционалното й състояние.

— Разработихме няколко възможности за втория етап, дори и за третия, ако стигнем до него. Ще видим как ще потръгнат нещата, след като започнем прехвърлянето на хора.

Томас си припомни онова, което бяха видели с Нют в лабораторията — стъкления контейнер, покритата с мрежа от съдове кожа, мехурите…

Андерсън въздъхна, за момент подпря главата си с ръце, сетне отново ги погледна. Томас не го бе виждал толкова разстроен.

— Понякога ми се струва, че работата е твърде много — продължи председателят. Той удари масата с отворена длан. — Вижте, можем много да напреднем през следващите няколко месеца, като анализираме и изучаваме резултатите от лабиринтите. Благодарение на равнотранспорта разполагаме с голям потенциал от човешки ресурс и сме набелязали още няколко зони за разработка. Всичко това може да стане и ще стане, когато му дойде времето. Но скъсяването на Лабиринтите изпитания от пет на две години е най-правилното решение за момента. — Той ги погледна с вяла усмивка. — Може би съм малко ядосан от промените, защото ни отне много време и усилия да построим проклетите лабиринти. Просто не ми се щеше да ги използваме за толкова кратко.

„Той шикалкави — обади се Тереза в ума на Томас. — Има нещо, което трябва да сподели, но не му се иска.“

Томас кимна едва забележимо, за да й покаже, че я чува. Тя, разбира се, бе напълно права.

— Какво всъщност не ни казвате? — попита Арис.

В началото Андерсън бе изненадан от въпроса, после се усмихна с разбиране.

— Понякога забравям колко са проницателни нашите питомци. Та ето какво има. Малко съм нервен, както виждате. Не биваше да го показвам пред вас, но няма как да го скрия. — Той местеше неспокойно поглед из стаята и накрая го втренчи в масата. — Всъщност искам да ви кажа, че ще бъде много трудно, но съм сигурен, че сте подготвени достатъчно добре.

Още думи, още обяснения с половин уста, още полуинформация. Томас почти не слушаше, защото всичко това бе само опаковка. Нещо се бе променило. Или някой се бе изплашил. Явно в последния момент председателят Андерсън и двамата му помощници бяха решили да не им казват всичко.

„Какво толкова крие?“ — попита Томас Тереза, когато дойде време да си тръгват. Но после погледна към доктор Пейдж и странното изражение на лицето й му подсказа, че не е питал когото трябва.