Кодът на болестта

21.

225.05.12/19:44

Следващият ден бе истинско мъчение за Томас. Нямаше търпение да види Тереза — дори само за няколко минути. За пет минути. Искаше само да я погледне в очите и да попита: Ти ли беше? Щеше да разбере веднага, а необходимостта от потвърждение го измъчваше отчаяно. Докато закусваше, докато му вземаха обичайните изследвания, докато минаваше урок след урок, един и същи въпрос отекваше в главата му.

„Дали не полудявам?“

Опита се да сподели с доктор Пейдж страховете си, когато тя дойде при него сутринта.

— Откъде всъщност знаете, че съм муни? — попита я той с привидно безразличие.

— Не е трудно да се определи — отвърна тя и го поведе по коридора. — Съществуват няколко специфични индикатора в кръвта ти, в твоята ДНК и гръбначната ти течност, които са характерни за всички мунита. Тези индикатори липсват при хората, които нямат имунитет. Отне ни доста време и сериозни изследвания, за да го открием.

Той се замисли над думите й. Май му казваше истината.

— Освен това — добави тя — притежаваме двойно потвърждение при хора като теб и останалите опитни екземпляри, които събрахме.

— Какво означава това?

— Като сканираме мозъка ти, можем да потвърдим, че вирусът се е загнездил в теб, че е превърнал мозъка ти в свой уютен дом. Но същевременно не оказва никакво въздействие на физическото ти състояние, на твоите умствени способности и душевно здраве. Ти имаш вируса от доста години. Освен ако не е някаква негова мутация — за каквито все още нямаме доказателства, — можем със сигурност да твърдим, че притежаваш имунитет срещу него.

Той кимаше, поуспокоен, уверен, че е искрена с него.

— Добре де, а ако започна да проявявам симптоми на изблика, например утре, ще бъдете ли изненадана и колко? Да речем, по скалата от едно до десет.

— Десет, Томас — погледна го озадачено тя. — Ще бъда направо шокирана. Толкова, колкото ако ти порасне трето ухо. За какво всъщност са всички тези въпроси?

Той спря насред коридора и се обърна към нея.

— Доктор Пейдж. Ще се закълнете ли в живота си, че аз съм муни? И че това не е някакъв… не знам… тест? Разбрах, че вие тук много си падате по тестовете. Откъде може да съм сигурен, че не съм като Нют? Че не съм муни?

— Доктор Пейдж го възнагради с усмивка — тази усмивка, която винаги му внушаваше спокойствие.

— Кълна ти се, Томас. Кълна ти се в гробовете на всички онези любими мои същества, които съм изгубила… кълна ти се, че никога не съм те лъгала. Ти си дотолкова невъзприемчив към болестта, доколкото е в състояние да определи съвременната медицинска наука. И ако има и най-малка опасност за живота ти, не бих допуснала да бъдеш изложен на нея.

Той втренчи поглед в очите й. Почувства, че й вярва напълно, и това пробуди у него приятна топлина — сякаш малка частица от стената, която бе вдигнал около себе си, се бе отчупила.

И тогава за малко да й признае всичко. Че чува гласове в главата си. За малко да й го каже.

— Сънища — рече вместо това. — Непрестанно сънувам, че полудявам. И най-лошото е, че дори не осъзнавам, че това става. Някой от побърканяците разбирал ли е, че си губи ума? Откъде можем да сме сигурни, че и ние не сме като тях?

Тя кимна, сякаш да потвърди, че въпросът му е основателен.

— Ето ти интересна тема за заниманията по философия. Започват следващия месец, ако не се лъжа.

Сетне пое отново по коридора, показвайки, че разговорът е приключил.

Томас седеше в стаята си, замислен над разговора си с доктор Пейдж. Откакто се събуди тази сутрин, непрестанно очакваше Тереза да се свърже с него отново и същевременно се боеше, че това може да стане. Може би това по свой начин бе поредното доказателство, че е душевно болен.

Но колкото повече мислеше, толкова повече вярваше на доктор Пейдж. Или тя бе искрена с него, или бе най-добрата актриса на света. Накрая Томас реши, че е твърде уморен, за да се безпокои повече за тези неща, изключи осветлението и въздъхна, надявайки се сънят да го споходи сравнително бързо.

Около час по-късно, когато най-сетне започваше да се унася, Тереза му заговори отново:

„Томас, тук ли си?“

Не беше шокиран като първия път. Този път нямаше бръмчене, пък и донякъде го очакваше, затова не последва предишното объркване. Още щом чу гласа й, той се разсъни напълно.

— Тук съм — отвърна на глас и отново се почувства глупаво, че го прави. Нямаше никаква представа как да общува с нея.

„Усещам, че търсиш начин да ми отговориш — продължи тя. Опитвах се да разбера какво се промени в мен, откакто ми поставиха имплантите. И докато го правех, докато се мъчех да им въздействам мислено, изведнъж осъзнах, че мога да се свържа с теб.“

Томас седна в леглото. Продължаваше да се чувства ужасно глупаво. Беше наистина много странно да разговаря телепатично с момичето.

„Трябва да се съсредоточиш — не спираше Тереза. — Накарай ума си да намери чуждия предмет и сетне се фокусирай върху него. Притисни го, промуши се през него. Няма да разбереш за какво говоря, докато не опиташ сам.“

Думите й валяха една след друга, но вече не го объркваха, нито бяха придружени от болезнени усещания.

— Добре — рече той, макар да знаеше, че не може да го чува.

„Опитай тази вечер, преди да заспиш — настоя тя. — Ще се свързвам с теб всяка нощ, докато те чуя. Не се предавай!“

Усети тежестта, с която тя произнесе последните думи. За да подчертае важността им.

— Добре — повтори той. След това, уверил се, че разговорът е приключил, се излегна и започна да се рови в ума си.

Томас се занимаваше с това през следващите няколко дни и нощи и му се струваше, че е най-обезсърчителната работа, с която се е захващал. Разполагаше единствено с нематериални мисли, нищо, което да пипне. Може би щеше да е по-лесно, ако отвори главата си със скалпел и потърси вътре копче, което да натисне. Вместо това трябваше да затваря очи и да тършува с пръсти, които съществуваха само в съзнанието му.

Ала след като престана да гледа на всичко само в черно-бели краски, той започна да вижда своите мисли и съзнанието си като неща, които може да манипулира. Малко по-късно можеше да се похвали с известен прогрес. Първоначално прогонваше всякакви мисли от главата си и се стараеше да не се съсредоточава върху конкретна идея, и почти веднага изникваше нещо — беше зона в ума му, която сякаш не бе част от него. Тогава я притискаше, опитваше се да мине през нея и повтаряше само една дума: Тереза.

Най-сетне една нощ по-скоро почувства, отколкото чу, че Тереза е получила посланието му. Сякаш я беше сръчкал с ръжен. Едва не извика от радост и не подскочи от леглото — усещаше, че вече е близо. Молеше се само да не й е причинил болка.

„Продължавай — подкани го тя. — Почти стигна до края. И следващия път се постарай да не ми изгаряш очните ябълки.“ Нямаше представа какво има предвид, но въпреки това се усмихна. И продължи с опитите.