Кодът на болестта

13.

224.10.15/12:58

Никога досега през целия си живот Томас не бе мислил с такава скорост. Хиляди неща му преминаха през ума през няколкото секунди, преди да отговори на Нют. Дали да тръгне с него, или да затръшне вратата в лицето му? Как бе възможно Нют да се появи тук точно в нощта, когато Томас бе открил, че вратата не е затворена, и бе намислил да излезе на разузнаване? На място като ЗЛО беше трудно да се повярва в съвпаденията — всичко можеше да е тест от един или друг вид. Какво искаше да му покаже хлапето? Дали пък не е клопка? Да го покани ли вътре и да го поразпита? Ами ако…

— Добре — рече накрая той и излезе в коридора. Затвори вратата зад себе си, сетне провери дали не е заключена. Обърна се към Нют и попита: — Може ли да вземем и Тереза с нас? Съседната врата е нейната.

Нют изпуфтя.

— Това да не ти е ученическа забава. — Но после се ухили закачливо. — Всъщност, вече я събудих, преди да дойда за теб. В момента се облича. Вземай я и да тръгваме. Имаме само час-два.

Томас доближи 31К и отвори внимателно вратата. Странно, че всички врати бяха отключени. Когато пристъпи вътре, Тереза седеше облечена зад бюрото. Тя се надигна, дочула шума от стъпките му, но се успокои, като видя, че влезлият е Томас.

— За какво… — поде, но не довърши. — Знаеш ли, че…

И това изречение остана незавършено.

— Зная само, че в коридора има едно момче на име Нют — рече й Томас, — и той твърди, че искал да ни покаже нещо. Мисля, че трябва да отидем.

Преди още да завърши, тя вече бе до него и отваряше вратата.

— Добре де — въздъхна Томас и я последва.

— Здравей отново — поздрави Тереза Нют.

— Чували сме за вас двамата — поде момчето, — и за Арис и Рейчъл също.

Ако не беше добродушното му изражение, Томас щеше да се изпълни с подозрения за него.

— Какво става? — попита той. — Сигурен ли си, че можем да се разхождаме тук? Ами ако ни хванат?

— Стига си се безпокоил за щяло и нещяло — скастри го Нют, втренчил поглед в него. — Какво ще ни направят, ако ни хванат? Ще ни затворят по стаите?

Томас знаеше какво може да му сторят — да го лишат от възможността да работи над лабиринтите. Опита се да установи мълчаливо връзка с Тереза. Да й намекне, че идеята не е никак добра.

— Прав си — рече тя и погледна Томас, сякаш го подканяше да се съгласи с нея. — Да вървим. Чакай, къде всъщност ще ходим?

Нют се изсмя носово.

— Едно по едно. Първо ще се срещнем с Алби и Миньо.

Томас не можеше да възрази на подобно предложение.

Пот се стичаше на струйки по гърба му, докато Нют ги водеше по коридорите, отваряше и затваряше врати и се спускаше по стълбища. Кому е нужен лабиринт, след като целият този комплекс бе една гигантска главоблъсканица? Томас очакваше всеки момент отнякъде да изникне доктор Левит или някой друг и да ги обвини в нарушение на правилата. След случилото се през деня не му се искаше да губи и малко от новата си позиция. Но от друга страна, нима не се забавляваше? Беше приятно да рискува, да пристъпва към ръба.

Накрая се озоваха в сумрачен подземен коридор и стигнаха до вратата в дъното, на която пишеше „Поддръжка“.

— Това е любимото ни скривалище — обяви Нют с гордост в гласа. Той отвори и ги въведе в просторна прашна стая, пълна с дървени маси, кофи и парцали за чистене, кашони и какво ли още не.

— Какво става, изтърсаци?

Думите бяха на Миньо — момчето, което Томас бе срещнал в онзи нещастен ден, когато им поставяха импланти. Изглеждаше далеч по-спокоен сега, отколкото тогава, Когато огласяше цялата сграда с виковете си. Кой знае дали изобщо си спомняше случката.

— Ще престанеш ли да ни наричаш „изтърсаци“? — попита другото момче, мургаво, по-голямо, с помъдрели очи. Томас не го бе виждал досега. — Не е смешно и започва да ми действа на нервите.

Миньо не изглеждаше никак впечатлен от укора му. Той се приближи, разчекнал лице в невъобразима усмивка, и прегърна Томас и Тереза — последното, което очакваха в този момент. Но Томас трябваше да признае, че му стана приятно. Доктор Пейдж бе наистина мила жена, ала не бе изпитал подобна топлота от много време. Сигурно откакто го бяха взели от майка му.

Тереза очевидно се стъписа, но въпреки това на лицето й затрептя усмивка. В края на краищата нали искаха да се забавляват.

— Вие двамата сте по-готини, отколкото ви мислех — продължи Миньо, като се дръпна назад. — Смятах ви за двамина пухкави зубъри, които цитират Шекспир и дращят сложни математически уравнения по дланите си. А вие сте почти нормални.

— Благодаря? — произнесе Томас с въпросителна интонация.

Другото момче също ги доближи и изтика Миньо встрани.

— Аз съм Алби. Приятно ми е да се запознаем. За пръв път Миньо е прав. Въпреки всички слухове за вас не сте каквито очаквах. Всъщност затова ви доведохме тук днес. Да ви проверим. Радвам се, че не сте такава трагедия, както си мислехме, поне на пръв поглед.

Беше ред на Тереза да го погледне въпросително. Изражението й накара всички да се разсмеят и ледът започна да се пропуква.

— И така — поде Томас, — от колко време се промъквате навън? Защото очевидно не ви е за пръв път.

— Не е — отвърна Алби. — Толкова е скучно да спазваме тъпите им правила и да вършим всичко, което ни кажат. Ние не сме тъпаци. И ще продължаваме да го правим, докато не вземат да ни забранят, нали така? — Обърна се за потвърждение към Миньо и Нют. — Прав ли съм, момчета?

Миньо подсвирна ентусиазирано, а Нют само вдигна палец.

— Момчета, какви са тези слухове за нас, дето все ги споменавате? — попита Тереза. — И защо ни държат в изолация от вас? Явно вие тримата се познавате от години. А ние с Томас се запознахме съвсем наскоро. — Тя го погледна за миг и нещо в погледа й му подсказа, че не бива да говорят за лабиринтите. Това щеше да е тяхната тайна. Седнал на стол до стената, Нют отговори на въпросите й:

— Честно казано, не знаем какво е различното при вас и другите двама. Ние останалите се храним в столовата и посещаваме едни и същи уроци, и така е от повече от година. Щом ви държат отделно, или сте много по-умни от нас, или много по-тъпи.

— По-умни, очевидно — подчерта Тереза. Репликата й накара всички да се изкискат и това ги сближи още повече.

— Божичко, започвате да ми харесвате — изхили се Алби.

— Вижте — заговори Миньо, — поканихме ви тук не само да си разменяме любезности, а и със съвсем конкретна цел.

— Разбира се — съгласи се Тереза.

Миньо кимна, докато ги оглеждаше преценяващо.

— Добре. Добре. Имаме някои идеи. Планове. Нищо завършено. Нищо прекалено лудо. Но няма нищо по-важно от добрата информация. Струва ни се, че действаме пипнешком в мрака, тъй като не ви познаваме. Сигурно ще мине известно време, преди да можем да ви се доверим напълно. Съгласни ли сте?

— Съгласни — отвърна Томас. — Ще ви кажем каквото знаем, ако и вие ни кажете каквото знаете.

Миньо се ухили.

— Чудесно. Но да не изпреварваме събитията. Ще имаме още много възможности да си говорим. Първо искаме да ви разведем наоколо — тъкмо така ще се опознаем. Сериозните разговори оставяме за след няколко седмици. Какво ще кажете?

Томас и Тереза се спогледаха и свиха рамене. После кимнаха.

Нют скочи от стола и отиде до вратата.

— Да излизаме оттук, преди да сме хванали стайна треска — предложи той. — Знам едно място, откъдето можем да започнем обиколката. Да им покажем група Б.‍