Кодът на болестта

52.

231.06.07/22:45

Само в какъв свят живееше Томас. Болести, смърт и предателство. Приятелите му бяха подложени на ужасяващи изпитания, които можеха да се окажат безсмислени. Изпепелен свят, свят в руини. Само преди месец бе помогнал да избият човешки същества. И оттогава прекарваше всеки ден в самообвинение и разкаяние, избягвайки приятелите си при всеки възможен случай. Дори животът в комплекса, където едва ли не всеки втори бе член на психоекипа и би трябвало да може да му помогне да се справи с кошмарите си, се оказа непоносим. А и никой не искаше да му помага.

Поне едно му беше ясно. Беше се променил.

Напоследък дори избягваше да посещава стаята за наблюдение, твърде потиснат, за да следи какво става в лабиринта. Но днес си наложи да се качи горе и да навакса с информацията. Първото, което видя на големия монитор, бе как Алби и Нют вървят покрай една от гигантските стени на Езерото, но нещо му се стори променено. Нют се подпираше на Алби, който го бе прегърнал през кръста и му помагаше да остане на крака. Нют можеше да стъпва само на единия си крак. Накуцваше измъчено, с изкривено от болка лице.

Томас седна зад пултовете и се зае да обмисля следващите си действия. Трябваше му камера, която да му помогне да разбере какво е станало.

Какво, по дяволите, се бе случило с Нют? След по-малко от час Томас бе прегледал двайсетина записа от различни бръмбари остриета, подреждайки материала от тях в нещо като накъсан репортаж. И той му разказа история, която почти разби сърцето на Томас. Прегледа го отново, този път на големия екран в центъра.

Рано сутринта на предния ден с Нют всичко бе наред. Той се раздели с Миньо и останалите бегачи — очевидно бе неговият ден да не излиза навън. След като няколко поредни групи потънаха в лабиринта, Нют се върна към всекидневните си занимания, обикаляйки из Езерото. Разговаря с Уинстън при Кървавия дом, сетне и със Зарт край лехите в Градините. Дори се посмя с него, като го тупаше по рамото, сякаш Зарт току-що му бе казал някаква много забавна шега.

После Нют се отправи към Мъртвешките глави, горичката в югозападния ъгъл, очертана от скелетите на дървета, които за Томас винаги бяха като някаква зловеща поличба. Тук Нют приседна на пейка и остана така за около трийсет минути. Томас превъртя записа напред, докато Нют най-сетне се надигна и влезе в горичката. Образът се прехвърли от един бръмбар острие, който го следваше на няколко крачки. Нют вървеше право към гробището с дървени колове, бележещи местата, където бяха погребани онези езерни, намерили смъртта си, откакто бяха прехвърлени в лабиринта.

Момчето коленичи на земята, загледано унесено пред себе си, с леко изцъклени очи и изражение на нарастващо отчаяние. Постоя така доста време и Томас си мислеше, че разбира какво става в главата на неговия приятел. Разрушителното чувство за вина заради тези, които вече не бяха сред тях. Навярно си мислеше, че е можел да ги спаси по някакъв начин. Тъга заради живота, който бе принуден да води — постоянните опасности на всекидневието, чувството за безсилие, породено от неизвестността. Мъчителната загуба на памет. И може би на по-дълбоко ниво и потиснатите спомени за сестра му, които се бяха опитали да изтрият.

Нют се изправи. Обърна гръб на гробището и напусна бързо горичката, следван от подтичващия бръмбар. Вървеше право към западната врата, която бе най-близко до него. Неколцина езерни му махнаха за поздрав или се опитаха да го заговорят, но той не им обърна внимание, втренчил решително поглед пред себе си. Томас се изправи, вече предчувствайки как ще свърши това, и същевременно нетърпелив да го проследи до края.

Нют напусна Езерото и навлезе в коридорите на лабиринта. Не забави крачка, вървеше все така забързано. Сви наляво, после надясно и пак наляво. Още няколко пъти смени посоката. Накрая стигна един участък, където и двете стени бяха скрити зад гъст бръшлян. Спря до стената отляво и се обърна към нея, облягайки се с двете си ръце, които потънаха в зеленината. Постоя така известно време, свел глава, после погледна нагоре и изви шия, сякаш се опитваше да види върха.

Нют напрегна мишци и започна да се катери. Вършеше го с опитни движения и отстрани изглеждаше, че се движи без усилие. Улавяше се за някоя клонка, повдигаше се нагоре и се подпираше с крак. Сетне сграбчваше друга, още по-високо, използваше ръцете и краката си, цялата си сила. Само след няколко секунди стигна до средата между каменния под и небето. Томас знаеше, че това е мястото, където Нют ще започне да се колебае накъде да продължи. Умелата комбинация от оптични илюзии и програмирани в тялото му възпиращи импулси би трябвало да го убеди, че никога няма да стигне върха. Той се изкатери още малко, сетне спря, загледан нагоре, с обезверено изражение.

Томас го гледаше и чакаше.

Нют се бе вкопчил в един от клоните и тялото му бе почти скрито от листата. Един бръмбар острие го бе последвал и го следеше от няколко метра. Не за пръв път Томас се замисли за програмите, заложени в тези метални насекоми. Как знаеха какво да правят, когато нямаше кой да им дава инструкции?

Нют извърна лице към камерата и за пръв път от началото на тази история заговори високо, сякаш да може Томас да го чуе.

— Зная, че сте там, и се надявам да сте щастливи. Дано се забавлявате добре с нашите страдания. А после може да пукнете и да идете в ада! Това е заради вас.

Нют пусна клоните и се оттласна от стената, напускайки обхвата на камерата. Бръмбарът побърза да смени позицията, но Томас успя да чуе само шумоленето на листата и глухия, далечен тропот от падане на тяло. Картината се завъртя рязко и се спря на Нют. Той лежеше извърнат на една страна, свил колене към гърдите и обгърнал краката си с ръце. Клатушкаше се напред-назад и стенеше. Скоро стенанията му преминаха в хлипане. Дълбок, болезнен плач, от който сърцето на Томас се сви мъчително. Нют внезапно се изпъна, пое въздух и извика:

— Мразя те! Мразя те!

Томас изключи образа. Не можеше да го понесе. Вече знаеше как е завършило всичко — някой бе спасил Нют. Не би могъл да издържи и миг повече пред монитора.

„Нют, Нют, Нют — повтаряше си Томас, имаше чувството, че въздухът около него се сгъстява, превръща се в непрогледна черна мъгла. — Човече, та ти дори не си муни. Дори не си муни.“