Кодът на болестта

23.

226.05.17/2:42

— В бараките ли си настанен? — попита го Томас.

— Бараки ли? Не. Имам собствена стая. Поне засега.

Тереза погледна многозначително Томас. Той разбра какво си мисли дори без телепатия. Защо това хлапе има собствена стая?

— Наблизо ли е? — попита Тереза. — Може да отидем там да си поговорим. — Тя отново погледна Томас. — Имаме и други приятели наоколо. Току-виж с нас ти бъде по-добре.

Чък кимна и на лицето му се изписа облекчение. Вероятно си е мислил, че никога вече няма да има приятели. Отведе ги в стаята си, където Томас се настани удобно на бюрото, а Тереза отиде да повика Нют, Алби и Миньо. Беше настроила камерите така, че разполагаха с няколко часа, преди да се наложи да се върнат по стаите.

Чък се излегна в леглото, а Томас придърпа стола си към него.

— От колко време си тук? — попита.

— Две седмици. Не зная дали родителите ми са наясно къде съм. Не зная дори дали не са болни от изблика! — Малкият заплака отново, а Томас не знаеше какво да направи.

— Всичко е наред — направи жалък опит да го успокои. — С Тереза сме тук от години. Човек привиква с времето. Зная, че е гадно, когато поискат да ти сменят името, но после нещата постепенно се подреждат. Стига да вършиш онова, което ти кажат.

Чък почти не го слушаше. По лицето му продължаваха да се стичат сълзи.

— Какво ще правят с мен? — изхлипа той след малко. — Досега трябва да са ме боли поне милион пъти с гадните си игли.

— Да, така е. Ще го правят още дълги години. Но и с това се свиква. — „Радвай се, че още не знаеш нищо за имплантите.“, помисли си, но премълча. — Но много от останалото е като в училище. Ще ходиш на уроци, ще научиш много неща. Забавно е, ще видиш. А и ще се сдобиеш с нови приятели. — Той се зачуди защо Чък е в отделна стая, а не в бараките при момчетата от група А.‍

Малчуганът приседна на края на леглото, заинтригуван от разказа на Томас, и започна да разпитва.

— Защо според теб ние сме мунита? И твоите родители ли са болни от изблика? Видя ли ги, когато взеха да полудяват? Имаш ли братя и сестри? — Чък продължаваше да го засипва с въпроси в същия дух, без да му дава възможност да отговори. За щастие спасението дойде, когато вратата се отвори. Миньо, Алби, Нют и Тереза влязоха вътре.

— Какво става, Томи? — попита Нют и на лицето му се четеше искрена радост от срещата. Томас не помнеше колко време бе минало, откакто за последен път бяха заедно. — Изглеждаш страхотно за три през нощта.

— Кое е новото хлапе? — поинтересува се Миньо.

Алби, който по правило бе по-сдържан, доближи момчето и му подаде ръка.

— Как се казваш? Аз съм Алби.

— А аз — Чък. Съвсем отскоро съм тук.

Алби кимна.

— Страхотно, човече. Вероятно скоро ще те преместят при нас в бараките. Тук е много забавно — има всякакви игри и развлечения.

Никога досега Томас не бе чувал по-мила лъжа.

Следващите няколко часа минаха в лек и приятен разговор, с много смях и мечти за бъдещето, които никой не очакваше да се сбъднат. Но поне за известно време им беше хубаво да се преструват, да си мислят, че имат свое бъдеще и че могат да правят каквото поискат с него.

За Томас това бе най-хубавата нощ от времето, когато се бе запознал с новите си приятели. Смя се повече, отколкото се бе смял някога. Изпитваше странно спокойствие, докато общуваше с тези хора, които разговаряха безспирно, често един през друг, та се налагаше да повтарят казаното. Лицето на Чък в началото бе подпухнало от плач, но към края сияеше от щастие. Това накара Томас да се почувства още по-добре.

Това място, мислеше си той. Комплексът на ЗЛО. Имаше милиони начини да бъде по-неприятно. Бяха го спасили от възможността да гледа как майка му се разболява, от суровата реалност на външния свят. От ужасяваща смърт в ръцете на побърканяците. От неизмерима мъка и тъга.

И на каква цена? Скука? Разни изследвания? Наставления от възрастни, повечето от които очевидно не знаеха как да се отнасят с деца? И ето ги тук, седят, малка група приятели, шегуват се, смеят се и се чувстват добре. А и освен това се надяват да помогнат за откриването на лека. Защо не?

— Томи? — Нют се опита да го откъсне от мислите му. — Виждам, че си някъде другаде. — Той се чукна с пръст по слепоочието. — Ще споделиш ли с нас?

Томас повдигна рамене.

— Не зная. Ние си мислехме… е, аз си мислех, че ЗЛО е постъпил ужасно с нас, като ни е изтръгнал от нашите семейства.

— Именно — кимна ухилено Алби, за да покаже, че и той е имал същите идеи. — Но вече не съм сигурен в това.

— Значи ЗЛО не е толкова лош? — попита Чък, леко настръхнал. В очите му внезапно бе блеснала надежда.

Томас огледа бавно приятелите си и отново спря поглед на него.

— ЗЛО е добро. Струва ми се, че животът ни тук има далеч по-голям смисъл, отколкото можем да си представим. Мисля, че не бива да забравяме да виждаме общата картина.

„Добре казано, Томас — похвали го мислено Тереза. — Ти си бил голям умник.“

„Недей пред другите!“ — скастри я той. Успя да придаде настойчивост на посланието си и остана доволен, Когато тя неволно трепна.

— Томас, приятелю — обади се Алби, — ето че пак се отнесе. Гледаш в празното пространство като идиот.

— Просто си мислех, че трябва да виждаме нещата в перспектива — отвърна Томас. — Тук сме в безопасност, имаме храна и подслон. Пазят ни от несгодите на външния свят и от побърканяците.

— Все едно сме дошли на почивка — промърмори подигравателно Нют.

— Можеше да е и по-лошо — възрази Томас. — А и да не пропускаме дребния факт, че се опитваме да помагаме за спасяването на цялата човешка раса.

— Която включва и теб, Нют — посочи Алби. — Не бих искал някой ден да видя как губиш разсъдък.

Тези думи видимо отрезвиха Нют. Дори Тереза изглеждаше натъжена. Ала Томас сякаш бе убил хубавото настроение, макар да им бе внушил да гледат на злощастията си откъм хубавата страна.

Томас погледна към Миньо, който се бе умълчал от известно време. Седеше в ъгъла, опрял гръб в стената и забил попиел в пода. Той улови погледа на Томас и се изправи.

— Може да си фантазирате каквото си искате за ЗЛО — рече. — Да си говорите за добрата им кауза и колко хубаво се отнасят с нас. Но не ми ги пробутвайте на мен. Явно аз останах единственият, който мисли за… — Той спря насред изречението и поклати глава. — Прибирам се в стаята си. Късно е.

Той стигна до вратата и я отвори, преди останалите да се съвземат от думите му.

— За какво говориш? — попита го навъсено Алби.

Миньо бе обърнат с гръб към тях и дори не завъртя глава, докато отговаряше:

— Преди да срещнем Томас и Тереза, говорехме да избягаме — рече. — Е, аз не съм спрял да мисля за това. Нито да го планирам. Трябваше да сме тук по своя воля, а не по тяхна. Не биваше да ни държат като затворници. Надявам се, момчета, да дойдете с мен. Когато съм готов.

Той излезе и затвори вратата.