Кодът на болестта

6.

224.3.12/7:30

Рано сутринта на вратата се почука. Беше съвсем рутинно, досущ като звънене на будилник. По едно и също време, макар невинаги едно и също лице. И въпреки това знаеше кого се надява да види — най-милия доктор, когото бе срещал досега. Несравнима с другите. Онази, която го бе отвела при председателя преди два месеца. За съжаление, обикновено не беше тя.

Ала когато вратата се отвори, там стоеше точно тя.

— Доктор Пейдж — зарадва се той. Не знаеше защо я харесва толкова много. Може би защото с нея се чувстваше съвсем безгрижен. — Здравейте.

— Здравей, Томас. Знаеш ли какво?

— Какво?

Тя го дари с топла усмивка.

— Оттук нататък ще ме виждаш много по-често. Назначиха ме да отговарям за теб. Само за теб. Какво мислиш за това?

Беше възхитен. Макар че се бяха срещали само няколко пъти, знаеше, че се чувства добре с нея. Ала успя единствено да смотолеви:

— Страхотно.

— Страхотно, наистина. — Още една усмивка, искрена като тази на мис Дентън. — Чакат те много хубави неща на хоризонта. На нашия хоризонт.

Той едва успя да се овладее, преди отново да промърмори: „страхотно“. Тя повдигна подноса, който държеше.

— Какво ще кажеш за една закуска?

Не знаеше как го прави, но когато доктор Пейдж му вземаше кръв, не усещаше дори убождането от иглата. Обикновено я забиваше една от помощничките й, но нерядко самата докторка поемаше нещата в свои ръце. Както днес.

Докато кръвта се плъзгаше нагоре по тръбичката, той попита:

— И така, какво научихте за мен?

— Моля? — Доктор Пейдж вдигна глава.

— С тези изследвания, които ми правите. Какво узнахте? Никога не ми казвате нищо. Все още ли притежавам имунитет? Информацията от мен помага ли ви за нещо? Здрав ли съм?

Лекарката запуши епруветката и извади иглата от ръката на Томас.

— Да, много ни помагаш. Колкото повече научаваме за тялото ти, за здравословното ти състояние… Като изучаваме теб и останалите, разбираме накъде да насочим усилията си. Как да открием лечение за болестта. Ти си неоценимо богатство за нас. Всеки един от вас.

Томас се засмя щастливо.

— Нали не ми го казвате, за да се почувствам по-добре?

— Разбира се, че не. Ако успеем да спрем вируса, това ще стане само благодарение на теб и на другите като теб. Трябва да се гордееш със себе си.

— Добре.

— А сега да се качим на велоергометъра. Да видим колко бързо ще накараме сърцето ти да мине сто и петдесет удара. Това е променило драстично всекидневието на хората, установило е връзки в обществото, каквито досега не е…

Мис Ландън, дребна женица с мише лице и идеално равни зъби, описваше въздействието на клетъчните технологии, когато Томас вдигна ръка да привлече вниманието й. Едва успяваше да надмогне досадата си. Всеки знаеше какво е било културното въздействие на клетъчните телефони.

— Да? — погледна го тя, спряла насред изречението.

— Мислех, че ще говорим за изобретяването на равнотранспорта.

— Така ли казах?

— Май така беше. Както и да е, изглежда ми много по-интересно от тази… тема. — Томас се усмихна, за да притъпи жилото в думите си.

Мис Ландън скръсти ръце.

— Кой е учителят тук?

— Вие.

— И кой знае най-добре за какво трябва да се говори всеки ден?

Томас се усмихна отново, макар да не знаеше с каква цел. Харесваше тази жена въпреки досадните уроци.

— Вие знаете.

— Много добре. А сега, както казвах, опитай се да си представиш как се е променил светът, когато изведнъж всички хора са били свързани помежду си с помощта на… Мис Дентън притежаваше търпението на охлюв. Вече трийсет минути Томас анализираше четиресет и осемте блокчета с различна форма на масата пред него. Още не ги бе докосвал. Оглеждаше ги едно по едно, опитваше се да си състави схема. Да се заеме с пъзела по начина, по който го учеха.

— Искаш ли почивка? — попита го тя. — И без това скоро ще е време за следващия урок.

Изглежда, дори нейното търпение имаше свои граници.

— Мога да закъснея. Мистър Гленвил няма нищо против.

Мис Дентън поклати глава.

— Идеята не е добра. Изчерпи ли се времето ти, започваш да действаш прибързано. А още не си готов за подобни действия. Засега разполагаш с колкото искаш време. През следващите няколко дни. Остави на ума си да поработи, представяй си задачата нощем, когато лежиш в леглото.

Томас отмести поглед от блокчетата и се облегна назад.

— Защо трябва да решавам всички тези пъзели? Това не е ли само игра?

— Така ли мислиш?

— Не съвсем, просто предполагам. Но ми се струва, че ми помага да развивам ума си повече от всички други занимания.

Мис Дентън се усмихна, сякаш току-що й бе казал, че е най-умната учителка в цялото училище.

— Точно така е, Томас. Но сега тръгвай за мистър Гленвил. Не бива да го караш да те чака.

Томас се изправи.

— Добре. Ще се видим по-късно. — Той пое към вратата, но спря и се обърна. — Между другото, има седем допълнителни блокчета — те не пасват никъде.

Странно, но усмивката й стана още по-широка.

Тест след тест. Урок след урок. Пъзел след пъзел. Ден след ден.

Месец след месец.