Кодът на болестта

12.

224.10.14/14:34

Няколко минути по-късно седяха в малка заседателна зала заедно с Маквой, доктор Пейдж и Рамирес, които все още не бяха дали никакви обяснения. Председателят ги напусна, след като се извини, но преди да си тръгне, не пропусна да спомене колко е развълнуван, че е присъствал, когато Тереза и Томас са били посветени в новото дело. Увери ги, че Маквой ще отговори на всички техни въпроси, колкото и време да й отнеме.

Проблемът бе, че Томас не знаеше откъде да започне. След гигантската пещера тази стая му се струваше миниатюрна. За пореден път, докато си събираше мислите, осъзна какво невероятно строително постижение е тази подземна кухина.

— Добре. — Маквой протегна грациозно ръце и ги положи на масата пред себе си. — Както вероятно предполагате, това, което видяхте, е кулминацията на усилията ни от няколко години насам. Едва ли ще мога да ви обясня всичко само за една среща. Но нека направим така: вие ще задавате въпросите и ще видим къде ще ни отведат те. Как ви звучи?

Томас и Тереза кимнаха.

— Чудесно. Тереза, защо не започнеш ти?

— Какво е това място? — зададе тя най-очевидния въпрос.

Маквой кимна, сякаш очакваше точно тези думи.

— Това, което видяхте, са две естествени пещери, които открихме в района, а сетне разширихме значително, за да поберат инсталацията.

— И каква е тя? — обади се Томас.

— Лабиринт. Два лабиринта, ако трябва да съм точна. Както казах, пещерите бяха две.

— Защо? — зададе следващия въпрос Тереза. — Защо ви е необходимо да построите два лабиринта?

— Това е изпитателен полигон. Контролирана среда за симулиране на голям брой реакции, както физически, така и емоционални, на опитните субекти. Не можехме да рискуваме да разположим подобна сложна инсталация на открито по разбираеми причини, например сериозните нарушения в екосферата и опасността от нападения на побърканяци. В този момент светът горе е много опасно място. Освен това се нуждаехме от затворено пространство, за да можем да управляваме ефективно използваните стимулации.

Томас чуваше думите й, но не можеше да ги разбере. Може би му трябваше време, за да вникне в смисъла им.

— Томас? — повика го Маквой. — Искаш ли да зададеш въпрос?

— Аз… — Той се поколеба, търсеше думи. — Всичко е толкова налудничаво. Лабиринт? Какво ще изпитвате в него? Кого смятате да подлагате на изпитания?

— Доста е сложно, както казах. Накратко, нуждаехме се от обширна площ, която да можем да контролираме без външна намеса. Нашите учени и психолози смятат, че това е идеалната среда за изпитанията ни. — Тя се намести на стола и въздъхна. — Но май се отнесох. Най-краткият отговор е: ще продължим да правим това, с което сме се захванали. Ще подлагаме на изпитания мунита, ще изучаваме тяхната мозъчна функция и биологични особености, и ще се помъчим да разберем как живеят с вируса на изблика, без да пострадат от въздействието му. И още по-накратко, Томас, опитваме се да открием лекарство. Да се спасим от тази дебнеща, лишена от смисъл смъртоносна заплаха, която ни заобикаля.

— Какво имахте предвид, Когато казахте, че ще ви помагаме да построите тази инсталация? — попита Тереза.

— Точно това — отвърна Маквой с искрена усмивка. — Решихме да използваме вас двамата с Томас, както и още две деца на вашата възраст, за да ни помагате. Може би и други. Но вие четиримата сте… много по-умни, отколкото може да се очаква от хлапета на вашата възраст. Както казах по-рано, ние сме прагматични хора с ограничени ресурси. Нямаме намерение да прахосваме вашите дарби. Подготовката, построяването и използването на тези лабиринти… всичко това е невероятно сложно.

Томас все още не знаеше какво да каже. Просто стоеше и слушаше изумено разговора. Тереза, изглежда, също трудно намираше думи.

— Искате да ни помогнете, нали? — попита Маквой. Доктор Пейдж, която бе мълчала досега, реши да се намеси:

— Деца, за нас ще бъде чест, а и фантастична възможност. Зная, че животът ви досега не е бил много радостен, но ето един начин да се позабавлявате. Истинско предизвикателство. Имаме голяма вяра във вас двамата. Както и в другите. Казват се Арис и Рейчъл.

— Е? — подкани ги Маквой след продължително мълчание. — Какво мислите?

Томас си даваше сметка, че нямат голям избор. Очакваше ги страшно много работа. Но идеята му се струваше толкова вълнуваща. Най-сетне нещо ново и различно, с което да запълни дните си.

— Разбира се — рече той, като едва успяваше да прикрие радостта си.

— Да — съгласи се Тереза със сериозно изражение.

Маквой се изправи и им подаде ръка.

— Чака ви доста забавна работа. С всеки изминал ден ще се приобщавате все повече към екипа на ЗЛО! — Тя произнесе думите сякаш са най-големият комплимент на света.

Докато напускаха гигантската подземна кухина и се връщаха обратно по стълбите и коридорите, в главата на Томас продължаваха да отекват последните думи на Маквой, че ще са част от екипа на ЗЛО.

Не беше сигурен какво да мисли за това.

Доктор Пейдж каза на Томас, че може да използва останалата част от деня за почивка и размишления. Той се изтегна на леглото и зарея поглед в тавана. Всъщност най-много би искал да бъде с Тереза, да обсъди с нея всичко. В главата му се блъскаха объркани мисли, породени от днешните преживявания, и Тереза можеше да му помогне да внесе ред в тях.

Погледна към вратата. Както винаги, беше затворена. Доколкото си спомняше, заключваше се автоматично при всяко затваряне. Не помнеше кога за последен път бе проверявал. Вероятно преди месеци, а може би години. По някое време бе сметнал, че не си заслужава усилието. Сега обаче внезапно му хрумна да опита.

Той се претърколи от леглото и доближи вратата. Сграбчи дръжката и я завъртя.

Вратата се отвори.

Томас я затръшна и изтича обратно при леглото с разтуптяно сърце. Огледа се, мислейки за безбройните начини, по които можеха да го следят. Камери, микрофони, датчици, кой знае какво още — някои на открито, други, които не можеше да види. Страхът, който внезапно изпита, не беше рационален — не беше направил нищо повече от това да отвори леко вратата и после да я затвори. През Повечето време ЗЛО се бяха отнасяли добре с него. Дори не беше виждал Рандал отдавна. Защо тогава този внезапен леден полъх върху тялото му?

Те следяха всяко негово движение — беше сигурен в това. Може би по тази причина са решили да не заключват повече вратата. Нищо чудно дори да искат да излезе, за да го наблюдават, да видят какво ще направи. Или пък тъкмо послушанието му през всичките тези години му бе помогнало да се издигне до върха на списъка — заедно с Тереза и другите две деца. Дали не е това?

Мина известно време, най-сетне сърцето му започна да се успокоява и потта, избила по челото и под мишниците му, да засъхва. Той се загледа към вратата, опитвайки се да си внуши, че това, което иска да направи, все още подлежи на обсъждане. Ала не беше така и вече го знаеше.

Само внезапен и смъртоносен удар би го спрял от намерението да излезе навън.

Ала трябваше да действа внимателно. Да изчака, докато настъпи нощта. Страхът му се превърна в нетърпеливо очакване.

Часовете се нижеха един след друг.

Даваше си сметка, че трябва да поспи, за да е свеж за планираната среднощна разходка, ала от вълнение успя да задреме едва преди вечеря. Нахрани се, легна си рано и този път най-сетне заспа.

Събуди се внезапно в тъмната стая. Изплаши се, че е проспал цялата нощ, и побърза да провери колко е часът — бяха минали само няколко минути след полунощ. Взе душ, за да прогони сънливостта, облече се и отново се озова пред вратата, разколебан, изпълнен със съмнения. Би могъл да развали всичко заради една разходка по коридорите. Да се лиши от възможността да работи по този налудничав проект на ЗЛО за построяването на два гигантски подземни лабиринта. Да се лиши от възможността да бъде с Тереза и другите.

Той въздъхна, подразнен от внезапния спад на ентусиазма си. Може би бравата бе е часовник и нощем се заключваше автоматично. Какво пък. Едва ли ще то накажат за това, че е отворил проклетата врата или че се разхожда по коридора. Би могъл само да надзърне и да се прибере вътре, ако не му се поправи.

Нещо изщрака и вратата се отмести няколко сантиметра към него.

В началото не разбра какво е станало. Дори погледна ръцете си, за да се увери, че не ги е протягал към дръжката. Но те висяха отстрани, с мокри от пот длани. Не, някой бе отворил вратата от другата страна. Подаде глава иззад рамката и едва не подскочи, Когато се озова лице в лице с напълно непознат човек. Момче, на неговата възраст. Всъщност не беше съвсем непознато. Просто изглеждаше различно сега, Когато главата му не бе омотана с бинт.

— Здравей, аз съм Нют — прошепна хлапето. — Зная много добре ти кой си. Тъкмо затова реших накрая да те навестя. Ела, искам да ти покажа нещо.