Кодът на болестта

14.

224.10.15/2:03

Досега Томас не бе чувал за група Б, но изразът определено събуди интереса му. Освен това забеляза, че при произнасянето на тези думи по лицето на Нют премина сянка, а Алби и Миньо се спогледаха сконфузено.

Имаше нещо странно във всичко това и Томас се почувства още по-заинтригуван.

Нют отведе малката група в друг подземен коридор, докато стигнаха ниска, лишена от обозначения врата, която едва стигаше до пояса на Томас. Беше затворена с катинар и резе, но катинарът очевидно бе разбит отдавна и изглеждаше съвсем ръждясал — този район явно бе встрани от отъпканите пътища на ЗЛО. Нют се наведе и отвори вратичката, сетне пропълзя вътре. Томас погледна въпросително Алби, който се наведе и му прошепна в ухото:

— Това е един наш ритуал. — Тереза се бе доближила, за да може също да чува. — Нют измисли оправдание за него. Виждате ли, те държат там сестричката му и когато казва, че иска да отиде да я види… Както и да е, отдавна научихме, че е за предпочитане да го слушаме, инак ще си изпатим. Схващате ли? Семейството, хора. Това е нещо, което повечето от нас вече си нямат. Хайде.

Продължиха по прашен коридор, по стълби и сумрачни тунели, през които едва се провираха. Миньо спомена нещо за таен изход за евакуация, изоставен преди много години. Никой не знаеше какво е било първоначалното предназначение на тази сграда, преди ЗЛО да се настанят в нея.

Най-сетне стигнаха крайната цел — тясно и ниско помещение с множество прозорци, зад което имаше дървени бараки с подредени койки. В койките спяха деца. Томас напрягаше очи в сумрака, оглеждайки редовете. Доколкото можеше да определи — съдейки по дължината на косите и озарените от бледата разсеяна светлина лица, — в стаята нямаше нито едно момче.

Томас не знаеше какво да мисли. Помещението не можеше да се сравнява по нищо със стаите, които те с Тереза обитаваха.

— Наричат ни група А — обясни Алби. — А това е група Б.‍ Ние всички сме момчета, а те са момичета. Само не разбирам какво е мястото на Арис и Тереза във всичко това. Сигурно има някакъв смисъл да ни разделят. Кой знае.

— И вие ли живеете на подобно място? — попита Тереза.

— Аха — отвърна Миньо. — Но не бих имал нищо против да ме прехвърлят в група Б.‍ Дали пък да не подам официална молба?

— Защо ние сме… — поде Томас. Въпросът бе очевиден, но изведнъж се почувства толкова абсурдно, че не можа да го завърши.

— Специални? — довърши Алби. — Точно това се надявахме да ни кажете.

— Явно вие знаете повече от нас — отбеляза Тереза. Томас обаче виждаше, че мислите й са другаде. Щеше му се да може да надзърне в ума й и да види какво се върти там. Той погледна към Нют. Момчето стоеше мълчаливо, надзъртайки през прозореца. Томас го доближи.

— Какво гледаш? — попита, макар да знаеше. Нют подсмръкна и едва сега Томас забеляза, че плаче.

— Виждаш ли я? — опря той пръст в стъклото. — На далечния ред, третата отляво.

Томас се загледа в момиче, свито на топка в леглото.

— Да. Това ли е сестра ти?

Нют го погледна изненадано.

— Да. Казва се Лизи. — Дълга пауза, през която той отпусна глава и я подпря на прозореца. — Поне така се наричаше. Може да си мислят, че са ни промили мозъците с техните нови имена, но няма начин да забравя нейното.

— Сега как се казва?

— Соня. — В гласа му се долови горчивина. — Можеш ли да повярваш? — Очите му блеснаха гневно. — ЗЛО не ми дават да се срещам с нея, на всичко отгоре трябва да се преструвам, че съм я забравил, инак ще ме… накажат.

Томас го гледаше изумен. За първи път, откакто човекът на име Рандал му бе причинил болка, той изпита внезапен и силен гняв към хората, които стояха зад всичко това. Към ЗЛО. Ето тук, до него, стоеше момче, само на десетина крачки от собствената си сестра, а трябваше да се преструва, че не я познава.

— Направих каквото поискаха, спрях да използвам истинското си име — продължи Нют. — Вероятно съм бил един от последните, които са се отказали. Но нейното име няма да забравя никога. Първо ще трябва да ме убият.

— Съжалявам — прошепна Томас, тъй като не знаеше какво друго да каже. Сърцето му се сви при спомена за майка му, представи си какво щеше да му е, ако сега тя лежеше долу в бараката. Как би се удържал да не строши стъклото и да не изтича при нея?

Нют се изправи и изтри сълзите от очите си. Изглежда, не се срамуваше, че са го видели да плаче.

— Такива са нещата, Томи — произнесе той с разтреперан глас. — Светът отвън отиде по дяволите. Защо да очакваме тук да е различно? Поне мога да я виждам, докато си спи там кротко. Колцина на този свят биха дали да им отрежат ръката, само за да узнаят дали някой, когото обичат, е още жив и е добре?

Каза го, сякаш двамата бяха приятели от години.

Тереза се доближи зад Томас и застана до него.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна той. — Нют тъкмо ми показваше сестра си долу.

— Най-добре да не прекаляваме с късмета си тази вечер — обади се Алби. — Да идем да подремнем, преди да ни събудят, пък утре вечер пак ще се срещнем. Съгласни?

Останалите кимнаха. Докато крачеха обратно, обгърнати в мрачно мълчание, им се стори, че пътят е доста по-дълъг отпреди. Томас се бе надявал да сравнят всичко, което знаят или не знаят, но явно това щеше да почака. Сбогуваха се и се разделиха. Томас се прибра без проблеми в стаята си, след като пожела лека нощ на Тереза — бързо и полугласно, от страх да не би някой да се покаже в коридора. После влезе и се просна на леглото, без да се съблича. Заспа по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

През кратката нощ сънува Нют и Соня.

Или по-точно Нют и Лизи.

Следващите дни и нощи бяха нескончаем водовъртеж от открития и изтощителни среднощни разговори. Томас успяваше да поспи най-много три или четири часа на нощ. Сутрешната аларма го пронизваше като нож в главата, през целия ден го измъчваше главоболие. Очакваше всеки момент доктор Пейдж или доктор Левит да го заговорят за среднощните лудории, или дори по-лошо, някой въоръжен пазач на ЗЛО да го отведе в килия. Но всички се държаха както обикновено.

През втората нощ те откриха огромна лаборатория с метални резервоари, от които се надигаше неприятна на мирис пара, поне десетина на брой. Дори посред нощ работници със защитни костюми сновяха между контейнерите и вземаха разни проби. На няколко пъти Томас и останалите видяха в димящата гъста течност да плуват едри риби или да се местят пипала, които излизаха на повърхността с отвратителен мляскащ звук. Всичко това накара дори Нют да забрави временно мъката си, макар че, както каза, и друг път бе идвал тук.

Продължиха да изследват административния комплекс и на третата нощ, и дори засякоха мъж и жена да се разхождат ръка за ръка, очевидно наслаждавайки се на компанията си след тежката работа. Алби едва успя да удържи Миньо да не изскочи ненадейно и да изплаши нещастните влюбени до смърт. Томас, от друга страна, нямаше нищо против подобна грубовата шега.

Четвъртата и петата нощ бяха изпълнени с нови приключения — още лаборатории, столова и огромен спортен комплекс, за който Томас не бе чувал досега. Откриха и болнично отделение, където над всяко легло се поклащаха подобни на маски съоръжения, тръби и кабели, наподобяващи пипалата на гигантско и страховито чудовище, а по стените имаше безброй монитори. Томас ужасно искаше да останат по-дълго тук и да научат за какво се използват всички тези уреди, но Алби ги помоли да излязат. Томас видя, че лицето му е зачервено и напрегнато, а по челото му бяха избили капчици пот. Нещо тук бе отключило неприятен спомен.

Всяка нощ бе истинска забава. Вълнуваща и страшна. Освежителна. Никога през всичките тези години, откакто бе отведен от ЗЛО, Томас не се бе чувствал толкова жив. Усещаше как връзката между членовете на малката група постепенно укрепва, макар че все още нямаше представа накъде води това сближаване. Сякаш първоначалната идея за среднощните им срещи се бе изгубила във вълнението от новото приятелство.

Алби, Миньо, Нют и Тереза.

Томас вече имаше приятели.