Кодът на болестта

30.

229.06.12/10:03

Томас не можеше да повярва, че е на една маса с такива хора. Тук бяха всички най-важни личности, които познаваше или за които бе чувал, а и много други. Психолози, лекари, техници. Рандал, Рамирес и доктор Левит. Доктор Пейдж, до нея бе Тереза. Председателят Кевин Андерсън се бе разположил начело на масата, Кати Маквой седеше до него. В помещението имаше само още двама младежи — Арис и Рейчъл. Но макар да не се бе срещал с тях, Томас знаеше кои са.

„Ще ни позволят ли да се запознаем отблизо с тях?“ — попита го мислено Тереза.

Вместо отговор Томас й прати мисления еквивалент на повдигане на рамене.

„Тъкмо си мислех, че ни предстои нещо като последно изпитание. Може би се надяват, че двете групи ще се справят по-добре, ако се опитат да… се съревновават помежду си. Може би дори са измислили награда. Доживотен запас от фланели с надпис ЗЛО!“

Томас неволно се изкиска.

Председателят се покашля многозначително, за да оповести началото на срещата.

— Бих искал да посрещна с добре дошли нашите водещи кандидати на първата им среща с комитета, важна стъпка към тяхното по-нататъшно развитие. Томас, Тереза, Арис, Рейчъл… ние наистина се гордеем с вас. Работата, която свършихте по време на изграждането на лабиринтите, беше феноменална. Просто феноменална. В началото на проекта смятахме, че ще бъдете само помощни колела, но се оказа, че грешим. Поздравления. — Той ги дари с широка усмивка, но Томас виждаше ясно, че председателят е под силен стрес.

Томас погледна към Арис — мургава кожа, кестенява коса, проницателни очи, после към Рейчъл — също мургава, с леко накъдрена коса, усмихната. Нямаше нищо забележително в двамата, ала въпреки това веднага ги хареса. Лицата им бяха миловидни, в тях липсваше самоувереност или мрачна сериозност, каквито би очаквал да види.

— И така — продължи председателят Андерсън, — изминаха десет години, откакто един велик човек на име Джон Мичъл основа ЗЛО, и ние напреднахме неимоверно в изследванията си, след като започнахме да набираме деца, невъзприемчиви за изблика. Прогресът през онези първи години, разбира се, бе бавен. Опитвахме се да разберем принципите на болестта, подлагахме на безброй изследвания нашите екземпляри, за да се убедим, че наистина притежават имунитет, набирахме информация за вируса и как взаимодейства той с вашите тела и мозъци. Бавно и постепенно. Не минаваше и година, без да отбележим някакъв значителен напредък, и бих казал, че сега нещата са много по-добре, отколкото някога сме се надявали.

„Десет години“ — помисли си Томас. Изглеждаше му много време. И те очевидно не бяха близо до разрешаването на проблема, инак нямаше да полагат огромни усилия, за да построят лабиринтите.

— Томас? — повика го председателят. — Виждам, че на лицето ти е изписано съмнение. — Той му отправи още една престорена усмивка.

— Ами… аа… — Томас се намести на стола. — Не, аз просто… бях учуден колко отдавна работите над този проект. Не зная. Помислих си, че вероятно нещата не са чак толкова добре.

Андерсън кимна, стиснал устни, сякаш неволно се бе съгласил със забележката му.

— Доктор Левит, бихте ли отговорили?

Гологлавият мъж кимна ентусиазирано.

— Трябва да четеш внимателно историята, синко. Провери дали има и един вирус през последните няколко столетия, за който да е било открито лечение за по-малко от няколко десетки години. Като се започне от грипния вирус и се стигне до ебола и СПИН, както и за ранните стадии на определени типове злокачествени заболявания. А тези хора не са живели в полуразрушен свят със скитащи из него банди от побърканяци. Истината е, че ние имахме търпението и упоритостта да работим над проблема, следвайки дълговременна стратегия и без да очакваме някакво чудо. Но дори и да са оцелели едва десет процента от населението на Земята по времето, когато открием лек, поне ще спасим човешката раса от изчезване.

— Ами мунитата? — попита Арис. — Човешката раса нямали да просъществува, ако те оцелеят?

Доктор Левит се намръщи, сетне, изглежда, се смути от въпроса.

— Колцина от тях биха оцелели в свят, пълен с побърканяци?

„Хич не го харесвам“ — рече Тереза.

„Нито пък аз“.

— Доктор Левит несъмнено има право — намеси се Андерсън. — Направихме всичко по силите си, за да съберем най-добрите измежду най-добрите, да си осигурим всички необходими ресурси и да се опазим от промените във външния свят. Още от самото начало разполагахме с план за действие при всякакъв развой на събитията и не смятаме да спрем, докато не открием средство, с което да преборим напастта, унищожаваща нашия свят. Едва ли е изненада за кандидатите, които присъстват днес тук, че провеждахме изследвания и изпитания при всяка възникнала възможност. Прав ли съм?

Томас кимна, макар че беше странно този въпрос да се задава тъкмо на хората, които са били подлагани на тези изпитания и изследвания. Всъщност самото им присъствие тук му се струваше както странно, така и необяснимо. Кой знае, може би това просто бе поредният тест. Една от променливите, за които толкова много обичаха да говорят в ЗЛО.

— Съвсем скоро предстои да дадем началото на Лабиринтните изпитания — продължи Андерсън. — Вече сме в предстартова подготовка за това. Но прогресът, който осъществихме през последните няколко години за пълно картографиране на гибелните зони… — Той млъкна, в търсене на подходящите думи. — Мисля, че положихме солидни основи чрез множество по-малки тестове и изпитания, които извършихме досега. Все още не сме сигурни, но съществува голяма вероятност да разполагаме с подробно описание на гибелната зона, когато Лабиринтните изпитания приключат. Кой знае? Може би ще успеем да избегнем втория и третия етап. Днес се чувствам оптимист.

Той млъкна с разсеян поглед, сякаш се опитваше да прозре в недалечното бъдеще, да си представи идеалния край на това, на което бе посветил живота си. Доктор Пейдж използва този момент да изръкопляска. Постепенно и останалите се присъединиха към нея. Скоро цялата зала аплодираше и при този звук Томас неволно се озърна. Чувстваше се малко нелепо.

Председателят Андерсън вдигна ръце и ръкоплясканията утихнаха.

— Добре, добре. Благодаря ви за аплодисментите, но те са за всички нас. И за всички участници от групи А и Б.‍ Наистина вярвам, че вече сме на правилния път. — Той се усмихна, поизпъчи гърди и въздъхна. — Добре, време е да се захващаме за работа. Остават ни месец или два — най-много четири — до изпращането на първите хора в лабиринтите. — Още една от онези драматични паузи — Томас осъзна, че този човек се нуждае от подобни мигове на признание след десет години упорита работа. А после най-сетне дойде и истинското начало на срещата.