Кодът на болестта

31.

229.06.12/18:10

Тази нощ донесе най-голямата промяна в живота на Томас досега. От този момент нататък Томас и Тереза щяха да бъдат интегрирани напълно с останалите членове на група А, което означаваше, че щяха да споделят с тях хранене, уроци и време за отдих. Явно среднощните измъквания ставаха излишни.

Разбира се, и този дар бе донякъде помрачен, защото повечето от приятелите на Томас щяха да бъдат пратени в лабиринта с първата група, което означаваше до няколко месеца.

Не друг, а Рамирес придружи Томас и Тереза за първото им ядене в столовата, където останалите деца се хранеха от години. Когато влязоха в просторното помещение — с метални шублери за храна и продълговати пластмасови маси, — вътре се възцари тишина. Всички погледи бяха насочени към тях.

— Слушайте — извика Рамирес и гласът му отекна в стените. — Мнозина от вас са чували за Томас и Тереза. От години те се смятат за нашите най-перспективни кандидати.

„Този човек ще ни издейства смъртна присъда — прошепна Тереза в ума му и гневът й бе силен като електрически импулс. — Защо го прави, за бога?“

— … Дръжте се добре с тях, защото те работиха много здраво… — продължаваше Рамирес. — Лабиринтните изпитания започват скоро, както вече знаете, и всички ще бъдем много заети. Томас и Тереза са официалната връзка между вас и персонала на ЗЛО, който ще наблюдава подготовката за изпитанията. Съвсем скоро ще изработим разписание за влизане в лабиринтите. А междувременно, искам да се запознаете с Томас и Тереза, да се подготвите физически и душевно за изпитанията и да се порадвате на предстоящите вълнуващи предизвикателства. А сега, връщайте се към храненето.

Той кимна отсечено, обърна се и напусна столовата, без да каже нито дума на Томас и Тереза.

„Какъв ненадминат оратор“ — подхвърли подигравателно Тереза.

Преди Томас да успее да реагира, видя, че към тях се приближават Нют и Алби с грейнали на лицата усмивки.

— Брей, виж кой е изтеглил късметлийската пръчка — рече Нют и притисна Томас в прегръдката си. Тупна го няколко пъти по гърба и после го пусна. — Странно е да ви виждам тук, без да се налага да се промъкваме потайно. Добре дошли сред обществото.

Алби беше прегърнал Тереза, после се смениха и той едва не изкара дъха на Томас.

— Радвам се да те видя, човече — каза момчето. — Чу ли какви глупости дърдорят за вас двамата? Да не се самозабравиш, ей. Да не са те направили председател? Ако е така, тук няма да си спечелиш особена популярност.

Томас отвори уста да отговори, но някой го блъсна отляво и едва не го събори. Беше Чък.

— Какво става, дребосък? — попита Томас и разроши косата му, все едно е старият му дядо.

— Ами тук е голяма скука. Но виж, друго е, когато се измъкна и прескоча при група Б за малко женски ласки.

Всички избухнаха в смях и Томас не можеше да се спре, докато не видя седналия наблизо Миньо, който явно не смееше да ги приближи. Томас пръв отиде при него.

— Здрасти, приятел. Да си изкарвал напоследък някого от кожата му?

Миньо се усмихна, ала на лицето му все така бе изписано покорно изражение. Все пак, изглежда, се бе пооправил след инцидента със скръбника. Личеше си по всичко.

— Аз съм същински ангел — изтъкна той. — Само понякога си позволявам леки шегички в присъствието на Рандал. Трябва да го видиш — полага усилия да ги хареса и да се засмее. Такъв идиот е.

Да, Миньо определено се възстановяваше.

„Том — повика го Тереза — Я погледни надясно. Гали.“

Томас погледна и скоро забеляза чернокосото момче, което бе струпало всички неприятности на главата на Миньо. Имаше някаква промяна в него и трябваше да изминат няколко секунди, преди Томас да определи каква точно. Носът на момчето бе два пъти по-голям отпреди и съвсем деформиран. Беше като смачкан и залепен на това място патладжан. Гледката не беше от приятните.

Гали улови погледа на Томас и колкото и да бе странно, го погледна извинително. Но бързо насочи вниманието си към момчетата на неговата маса.

— Какво е станало с него? — попита Томас.

— Ето какво — показа му юмрука си Миньо. — Сигурен съм, че пострадахме, защото той плямпа твърде много. А дори вината да не е негова, ще ти призная, че се почувствах по-добре, след като го фраснах.

Томас очакваше тези думи да са придружени с усмивка или смях, но по лицето на Миньо премина сянка. Той повдигна вежди и поклати глава. Алби, Тереза, Чък и Нют се приближиха към тях.

— Да идем да ви намерим храна — предложи Алби. — Няма да е на каквато сте свикнали, но ще свърши работа. Сетне ще се съберем някъде да споделим информация и да видим какво ще правим нататък.

Поне за известно време слънчевите протуберанси и побърканяците щяха да останат забравени. Изминаха няколко седмици и официалният старт на изпитанията наближаваше. Томас слизаше в лабиринтите винаги когато се налагаше и бе свикнал да гледа на тях като на някакво убежище. Най-любима му бе централната зона с нейните открити пространства и малката горичка, която щеше да е място за обитаване и отдих за тези, които пратят там. ЗЛО искаше лагерът да бъде построен от самите опитни екземпляри — ферма, градини, места за живеене, вероятно като поредната подходяща възможност да проучват гибелната зона в период на съзидателност.

Томас се гордееше със себе си, когато ставаше въпрос за лабиринта, и нерядко се питаше дали и него ще пратят вътре. Беше ужасно любопитен как ще изглежда всичко в новите условия и с всеки ден ставаше все по-нетърпелив кога ще започнат истинските изпитания. Животът на всички се нуждаеше от промяна.

Ала с наближаване на деня за пращане на първите обитатели той си припомни, че е дал обещание, което трябва да спази. И една нощ реши, че това ще е нощта. Макар че сега го допускаха до много по-широк кръг от информация, все още изпитваше известна боязън, докато вървеше по коридорите към бараките на група А.‍ Не беше споделил с никого какво е намислил, защото смяташе, че ще е по-лесно да поиска прошка за толкова дребно провинение, отколкото разрешение да го направи. Повечето хора бяха заети, особено вечер, и се съмняваше, че изобщо ще забележат.

Нют го чакаше до вратата.

— Томи, ти наистина дойде! — възкликна той, но вероятно се шегуваше. Томас винаги се притесняваше, че хората гледат на него и на Тереза като на „избраници“, на хора с „определен статут“.

— Да — каза. — Аз съм човек, който държи на думата си.

Двамата си стиснаха ръцете и после се отправиха дълбоко към недрата на комплекса на ЗЛО.