Кодът на болестта

59.

231.12.11 /22:47

Стоеше там, покрит със синини и охлузвания, с парцаливи дрехи. Лицето му бе скрито под коричка засъхнала мръсотия, косата му бе разчорлена истинско кошмарно видение, от тези, които допреди малко си бе представял Томас. Но това не беше детска книжка.

— Рандал — прошепна Томас, сякаш молеше човека, който някога бе носил това име, да се пробуди в тялото на нападателя. Но от този човек нямаше и помен. Лудият, който стоеше отсреща, отдавна бе загубил всякаква връзка с разумното.

Рандал произнесе нещо нечленоразделно, сетне дръпна рязко клона от шията на пазача и го остави да се свлече по очи на земята. Клетникът остана да лежи там сред нарастваща локва от кръв.

— Ксавир! — извика Томас. Но и този път никакъв отговор, стараейки се да не прави резки движения, той посегна бавно към гранатомета и опря пръст на спусъка, Рандал стоеше отсреща, все така стиснал окървавения клон. Сетне бавно вдигна очи към Томас.

— Навремето — заговори той и този път, макар и развалена, речта му бе по-понятна. — Аз бях вкусна примамка. Толкова вкусна, колкото можеш да си представиш.

Внезапно Рандал хукна към дърветата и изчезна зад тях, преди Томас да успее да предприеме нещо. Той насочи гранатомета нататък, дръпна спусъка и чу резкия звук от изстрела. Но гранатата попадна в дърво и избухна сред облак електрически искри. Когато зарядът се изтощи, в гората се възцари тишина. Нито звук от побърканяка.

Томас стискаше оръжието толкова силно, че го заболяха пръстите. Държейки го изпънато пред себе си, той описа бавно кръг, взирайки се в тъмнината между дърветата. Беше изпуснал фенерчето, но сега се наведе, взе го и го изключи. Не искаше да е лесна плячка за противник, който се спотайваше в мрака, нито пък да се заслепи. Докато чакаше зрението му да привикне с тъмнината, той продължи бавно да се върти, без да вдига пръст от спусъка.

Не можеше да повярва, че Рандал е още жив. Как бе успял да оцелее тук? И още по-странно, как болестта не го бе убила досега? Избликът не само побъркваше жертвата си, но и водеше до блокиране на всички мозъчни функции. Той си спомни отново за пазачите си и изпита угризение. Бяха загинали само защото Томас бе пожелал да се разходи като някакво глезено детенце. Ръцете му отново бяха опръскани с кръв. Колцина още щяха да загинат заради него? Докато се извръщаше, кракът му настъпи клон и той се строши с пукот. Звукът отекна в нощта и Томас застина. Очите му най-сетне бяха привикнали с мрака, вече различаваше дърветата и клоните на фона на тъмното небе. Не виждаше нищо необичайно, но бе сигурен, че Рандал не е далече ако бе продължил да тича, щеше да го чуе. Побърканякът бе някъде наоколо и го следеше.

„Тереза! — повика я мислено той. — Тереза! Рандал ни нападна. Уби пазачите. Не зная какво да правя. Как е възможно…“

„Том — дойде незабавно отговорът й. Къде си? Доктор Пейдж каза, че ще прати някого. Още ли си с гранатомета?“

„Не мърдай от мястото си. Не се опитвай да се върнеш. Скоро ще дойде помощ.“

Томас долови някакъв шум отляво и се извърна натам. Не видя нищо.

„Том?“

„Да, всичко е наред. Просто се въртя в кръг и скоро ще ми прилошее. Побързайте.“

„Не спирай да ми говориш.“

„Не мога — отвърна той. — Не бива да се разсейвам. Зная, че е наблизо.“

„Добре, повикай ме, ако се случи нещо.“

„Ще те повикам.“

Тъмната гора се извисяваше над него, изглеждаше сякаш се рее, сякаш дърветата са се изтръгнали от корените си и се протягат към него. Сетивата му продължаваха да си играят с ума му. Непрестанно виждаше разни неща с крайчеца на окото си, все му се струваше, че не диша той, а някой друг. И накрая нервите му не издържаха.

— Рандал! — извика. — Те идват! Знаят, че си тук!

Никакъв отговор. Не знаеше защо бе извикал — Рандал едва ли би го разбрал повече от дърветата наоколо. Видя го в погледа му, където не бе останала и капчица разум.

— Липсват ми вкусните примамки.

Томас пое рязко въздух. Рандал говореше тихо, ала гласът му сякаш ечеше във въздуха. Томас се завъртя наляво, после надясно, описа пълен кръг, вдигнал оръжието пред себе си.

— Рандал! — изкрещя.

И тогава нещо го блъсна отзад, изкарвайки въздуха от дробовете му. Стовари се върху него и го притисна надолу, изви главата му под неестествен ъгъл, пробуждайки болка в сухожилията и мускулите. За да се предпази, той падна на земята и се сви. Изпусна оръжието, но ремъкът го притисна болезнено, докато посягаше към невидимия си нападател, за да се вкопчи в него.

— Вкусно — прошепна Рандал в ухото му.

Томас изкрещя и изви тяло, мъчейки се да се освободи от чудовището, което го бе приковало към земята. Една ръка обгърна лицето му и затисна устата, пречейки му да диша. Миришеше на пот и разложение и на Томас му се догади. Рандал стегна задушливата си хватка и Томас започна да хрипти. Успя да отвори уста и заби зъби в податливата плът. Устата му се изпълни с остър и кисел вкус.

Рандал изрева, ужасен звук, в който нямаше нищо човешко. Отпусна хватката си достатъчно, за да може Томас да се извърти и да го блъсне с лакът. Побърканякът се олюля назад, докато Томас се мъчеше да се изправи, паниката му придаваше нечовешки сили. Посегна към гранатомета, който се бе изхлузил чак на гърба му. Стисна го, извъртя го отпред и го насочи.

Миг преди да натисне спусъка, Рандал се хвърли върху него, пълзейки по земята на четири крака като някакъв гигантски паяк, и го блъсна с глава в гърдите. Томас падна по гръб, а чудовището го възседна. Рандал започна да го налага с юмруци като побесняла горила, крещейки при всеки удар.

Томас вече нямаше сили да се съпротивлява. Помисли си за Чък и Тереза, Миньо и Нют. Ако умре сега, няма да може да ги спаси. Помъчи се да се успокои и да се съсредоточи. Затвори очи и събра сетни сили. Веднага щом застина неподвижно, ударите намаляха. Той реши да използва тази възможност. Посегна бързо с дясната си ръка, стисна Рандал за ухото и го дръпна, извивайки главата му надолу. Рандал изгуби равновесие за миг и това бе достатъчно за Томас да го отхвърли от себе си. Скочи на крака, намери пипнешком гранатомета, насочи го и натисна спусъка.

Статичният звук на заряда отекна отново в гората, докато Рандал се хвърляше върху него. Гранатата попадна право в гърдите на побърканяка и го събори на земята, обгръщайки тялото му с белезникави блещукащи пипала. Рандал започна да се гърчи и подскача, огласяйки околностите с виковете си. Томас вдигна гранатомета като сопа. Стовари приклада право в лицето на човека, когото някога познаваше като Рандал. Отвратително хрущене прекъсна нечовешките вопли на лудия. Тялото му започна да трепери спазматично, сякаш вътрешните му връзки бяха дали на късо. Дишайки тежко, Томас вдигна оръжието и го стовари повторно с цялата сила, която му бе останала. Този път побърканякът замря неподвижно.

Тереза го откри, коленичил до мъртвото тяло, втренчен в него, хипнотизиран от гледката. Човек, когото някога бе познавал и когото никога не бе харесвал. Но никой не заслужаваше да свърши по този начин. Никой.

Тереза почти го отнесе до вагонетката. Томас бе замаян и изтощен. Изстискан като лимон. Надяваше се да спи цяла седмица.

„Тереза“ — рече той, Когато започна да се свестява.

„Да?“

След дълга пауза той промълви:

„Те никога няма да открият лек.“