Кодът на болестта

5.

223.12.25/10:52

Тишината, която се възцари след този момент, бе толкова дълга, че Томас се зачуди дали не трябва да стане и да си върви. По някое време дори се запита дали председателят Андерсън не е умрял — седеше неподвижно, застинал с ококорени очи.

Но гърдите му се повдигаха с всеки дъх, докато продължаваше да гледа втренчено стената. По някое време Томас дори осъзна, че изпитва към него съжаление. И не можеше повече да мълчи.

— И аз си ги искам — рече той. Прозвуча съвсем искрено, но знаеше, че е невъзможно.

Председателят сякаш бе забравил за съществуването му. При думите му се сепна и извърна глава.

— Аз… съжалявам — произнесе объркано, докато нагласяваше креслото. — Какво каза преди малко?

— Че и аз искам да се върне нормалният живот — отвърна Томас. — Какъвто е бил, преди да ме е имало. Но не мисля, че може да стане.

— Може, Томас. — В очите на мъжа заблещукаха пламъчета. — Зная, че светът сега изглежда ужасно, но ако открием лека… Климатичните условия постепенно ще се нормализират. Дори има данни, че вече започват. Побърканяците ще измрат, така поне сочат всички компютърни симулации. Или ще се изтребят помежду си. Но мнозина от нас са здрави и могат да построят наново света, стига да се погрижим да не се разболеят. — Той погледна момчето изпитателно, сякаш можеше да знае някакъв отговор. — Томас, знаеш ли как се нарича нашата организация?

Томас повдигна рамене.

— ЗЛО, нали сам го казахте преди няколко минути. А и беше написано на униформите на пазачите. Наистина ли така се нарича това място?

Председателят Андерсън кимна.

— На някои може да не им харесва, но има съвсем логичен смисъл. Обяснява какво трябва да правим тук.

— На всяка цена — припомни си Томас думите на председателя по-рано, макар да не разбираше напълно какъв може да е смисълът им.

— На всяка цена — кимна мъжът. — Точно така. — Очите му засияха отново. — ЗЛО е съкращение на Земна лига за отбрана, а ние сме в отдела за експериментиране с гибелната зона. Искаме названието ни да напомня на хората защо съществуваме, какво планираме да постигнем и как смятаме да го направим. — Той спря, сякаш обмисляше нещо. — Честно казано, мисля, че светът постепенно ще се нормализира. Така че нашата цел е да спасим човечеството. Иначе какъв смисъл?

Председателят Андерсън погледна Томас внимателно, очаквайки някакъв отговор, но Томас изпитваше толкова силно главоболие, че почти не разбираше какво му казват. Освен това се стресна от думите „гибелна зона“. Какво ли можеше да означава това? Някаква страшна катастрофа? Винаги бе вярвал, че ако му дадат възможност, ще попита тези хора за един милион неща. И ето го тук сега, с дори повече въпроси. Ала кой знае защо му се струваше, че вече няма такова значение. Беше уморен, ядосан и объркан — искаше единствено да се върне обратно в стаята си и да остане сам.

— През следващите няколко години ни чака страшно много работа — продължи Андерсън. — Доведохме тук неколцина оцелели юноши — също като теб — и най-сетне сме твърдо решени да довършим започнатото. Да направим още изпитания, докато разберем кой от нашите питомци — кой от учениците ни ще стигне до върха. Повярвай ми, щом ти го казвам, че ти би искал да си този човек. Да си невъзприемчив за изблика означава да притежаваш огромна сила, но за целта е нужно нещо повече от обикновена физиология. Освен това искаме да построим няколко великолепни инсталации, биохимични лаборатории… чудеса на живата природа. Всичко това в края на краищата ще ни отведе до опознаването на гибелната зона. Ще открием причините, пораждащи имунитета, и така ще създадем лекарството. Уверен съм в това. Той млъкна, лицето му гореше от възбуда. Томас полагаше усилия да запази спокойствие. Андерсън започваше леко да го плаши.

Председателят, изглежда, си даде сметка, че се е отнесъл твърде далеч, и си позволи една уморена въздишка.

— Какво пък, предполагам, че това е достатъчно за встъпление. Ти растеш, Томас, и ставаш все по-добър от всички участници в нашата програма. Ние те ценим много високо и затова реших, че е дошло време да се запознаем лично. За в бъдеще очаквай повече подобни неща — повече свобода и по-голяма роля в тук, в ЗЛО. Харесва ли ти как звучи това?

Томас кимна, преди да успее да се овладее. Но в действителност му харесваше. Понякога му се струваше, че живее в затвор, и искаше да излезе. Беше толкова просто и ясно. Може би току-що му бяха проправили пътя към това.

— Може ли да попитам още нещо? — рече той, Защото не можеше да прогони тези ужасни думи от ума си. Гибелна зона.

— Разбира се.

— Какво означава… гибелна зона?

— Андерсън си позволи една лека усмивка.

— Ах, съжалявам. Мислех, че вече знаеш. Така наричаме мозъка — мястото от него, където избликът е причинил най-големи увреждания. И където вероятно слага край на живота на заболелите. Ето с какво се сражаваме. Предполагам, че можем да го наречем бойното поле за нас, хората от ЗЛО. Гибелната зона.

Томас все още не разбираше докрай, но по някаква причина обяснението го накара да се почувства по-добре.

— Е, разбрахме ли се? — попита председателят Андерсън. — Готов ли си да играеш своята роля във важната работа, с която сме се захванали?

Томас кимна.

Председателят почука няколко пъти с пръст по бюрото.

— Чудесно. В такъв случай върни се в стаята и си почини. Идат велики времена.

Томас усети, че го изпълва вълнение, последвано от странно и необяснимо съжаление. Този път не можа да се сдържи и когато жената го придружи обратно до стаята, миг преди да затвори вратата, я подпря с длан.

— Извинете — рече, — бих искал да ви попитам нещо.

На лицето й се изписа объркване.

— Идеята вероятно не е добра. Съжалявам. — Тя се изчерви.

— Но… — Томас търсеше трескаво подходящите думи. — Онзи човек… председателят Андерсън, спомена нещо за велики времена, които предстоят. Има ли още много като мен? Те всички ли са деца? Ще мога ли накрая да се срещна с някои от тях? — Яд го беше, че издава така открито надеждите си. — Като например с момичето от съседната стая… Тереза… ще мога ли да се запозная с нея?

Жената въздъхна и той забеляза колко жалостиво го гледа. После кимна.

— Има още много, но по-важното сега е, че се справяш отлично с изпитанията, така че скоро ще се запознаеш с тях. Разбирам, че сигурно се чувстваш самотен. Наистина съжалявам. Но може би ще ти стане по-леко, ако научиш, че има и други в подобна ситуация. Нещата обаче скоро ще се променят. Обещавам ти. — Тя понечи да затвори вратата, но Томас отново я задържа.

— Колко още? — попита, засрамен от отчаянието в гласа си. — Колко още ще бъда сам?

— Ами само… — въздъхна тя. — Както ти казах, няма да е много дълго. Може би една година.

Томас трябваше да дръпне рязко ръка, защото вратата се затръшна бързо. Той изтича и се сви на леглото, опитвайки се да сдържи сълзите. Една година.